Гръцката война за независимост (), наричана също Гръцко въстание и Гръцка революция е въоръжената борба за независимост в Островния еялет на Османската империя, която започва през 1821 г. Позната е в българската историография и като Гръцка завера (заради Филики Етерия)Участие на българите в Гръцката завера. 1821 г.. Според различните автори войната приключва през 1828 г., 1829 г. (трибутарно княжество според Одринския мирен договор), 1830 г. или през 1832 г. с Константинополския мирен договор, с който Османската империя признава независимото кралство Гърция. Гръцкото въстание е най-значимото събитие в историята на съвременна Гърция.Greek War of Independence 1821 – 1832
Първи се надигат гърците от Дунавските княжества през февруари 1821 г., но скоро въстанието им е потушено. Техният пример е последван в Пелопонес на 17 март, когато въстават маниотите. Въстанието се разширява и през септември 1821 г. отрядите на Теодорос Колокотронис превземат Триполица. Избухват въстания на Крит, в Егейска Македония и Централна Гърция, но са потушени. Гръцките кораби постигат успехи срещу османските в Егейско море и им пречат да транспортират подкрепления по море. Между различните гръцки течения обаче възникват противоречия, довели до гражданска война. Султанът търси помощ от Мохамед Али паша от Египетския еялет, който изпраща сина си Ибрахим паша с армия в Гърция. Ибрахим дебаркира в Пелопонес през февруари 1825 г. и към края на годината полуостровът е под негова власт. Атина също е загубена за въстаниците и те са деморализирани.
Тогава на помощ на въстаниците се притичат Британската империя, Франция и Руската империя, като изпращат свои ескадри, които разбиват османския флот в Наваринското сражение и обръщат хода на войната в гръцка полза. През 1828 г. египетската армия се евакуира под натиска на френски експедиционен корпус, османските гарнизони на Пелопонес се предават, а въстаниците си връщат Централна Гърция. В резултат на руско-турската война от 1828 г. руската армия достига Одрин. След девет години военни действия, Гърция е призната за независима наследствена монархия през февруари 1830. По-нататъшни преговори през 1832 г. уточняват границите и установяват като първи крал баварския принц Ото.
Предистория Цялата територия на днешна Гърция, с изключение на Йонийските острови, полуостров Мани и планинските райони на Епир към XV век е завладяна от османците. След това гърците са правили много опити за въстание, но в края на XVIII век се формират нови исторически условия: появяват се нови социални сили в гръцката общност. Силната мореплавателска традиция на гърците заедно с появата на влиятелна търговска прослойка генерират достатъчно богатство, за да се основат училища, а младите гърци да получават образование в университетите на Западна Европа. Там те се запознават с радикалните идеи на европейското просвещение, Френската революция и романтичния национализъм. Осъзнават и голямото значение на гръцката цивилизация и език за формиране на тези идеи. Образовани и влиятелни представители на гръцката диаспора като Кораис и Газис (Anthimos Gazis) се опитват да пренесат прогресивните идеи обратно в Гърция, за да подобрят образованието и да подсилят изграждането на национална идентичност. Това става чрез разпространение на печатни издания на гръцки език по време на новогръцкото просвещение. Най-влиятелен писател и интелектуалец, който допринася за постигането на консенсус между гърците вътре и извън Османската империя е Ригас Велестинлис. Той възприема идеите на Френската революция и разработва освободителна програма за целите Балкани. Пише статии за вестника на гръцки език Efimeris във Виена. Той първи замисля национално-освободително движение, пише революционни трактати и съставя проект за конституция. Неговото залавяне и смърт през 1798 г. разпалват гръцкия национализъм.
Обособените паравоенни групи, известни като клефти и арматоли, също играят особена роля в подготовката за бунт. Те формират един вид провинциален елит, макар и не социална класа, чиито членове работят за обща цел. Арматолите са обособена група православни в османска Тесалия и Македония на държавна служба в Османската империя, натоварени са с поддържането на реда. Те имат право да носят оръжие, а естеството на службата им формира у тях навици и качества, които ги отличават от обикновените гърци. Тяхната общност е силно военизирана и участва активно във военните събития на Балканите. Тъй като тяхната служба става постепенно наследствена, някои капитани се разпореждат с поверената им територия като със своя собственост. Те имат доста голяма власт и се вписват в схемата на клиентелистки отношения, характерни за османската администрация.
През 1814 г. в Одеса е учредена организацията Филики етерия от няколко патриоти, руски поданици от гръцки произход. В редиците ѝ влизат предимно млади гърци, живеещи във Влашко, Молдова и Русия. Етеристите получават политическа и материална подкрепа от руския цар Александър I, който цели разширяването на руското влияние на Балканите. Един от водачите на организацията е Александър Ипсиланти. През 1818 г. седалището се мести в Цариград. С подкрепата на богатата гръцка диаспора във Великобритания и САЩ, и с помощта на симпатизанти в Западна Европа и с тайната помощ от Русия, заговорниците заплануват въстание срещу султана. Организацията бързо се разраства и скоро има членове из цяла Гърция и сред всички слоеве на обществото.
През 1821 г османците воюват основно с Персия на Каджарите, а вътрешно са заети да потушат бунта на Али паша Янински в Епир. Затова валията на Морея Хурсид паша и други местни военачалници напускат провинциите си в обединена военна кампания срещу него. В същото време Великите сили са заети с потушаване на размирици в Испания и Италия При тези условия гърците решават, че е настъпило време за въстание. Планът им предвижда едновременен бунт на три места: Пелопонес, Дунавските княжества и Константинопол.
Влашко въстание
Александър Ипсиланти поема водачеството на етеристите през април 1820 г. и се установява в Одеса. През октомври 1820 г. в Измаил се състои общо събрание на най-видните членове на Филики етерия. Приет е план, според който въстанието да започне след два месеца в Пелопонес. Разгледан е и план на Сава Бинбаши за първоначално въстание на сърбите и след това преминаване на войските им към Босна и България, където да се разделят на два лъча – към София и Северна България. В тила на султанските войски трябва по 20 000 гърци и българи да въстанат в Габрово и Пловдив.
Събитията се развиват обаче съвсем не по предварително начертания план. Наскоро след неговото приемане Ипсиланти го изменя из основи, като решава въстанието да започне от Дунавските княжества.
В началото на 1821 г. започва Влашкото въстание. Селските маси от Олтенския край, а след това цяла Мала Влахия се вдигат за премахване на социалния гнет, което придава антифеодален характер на въстанието. Същевременно румънският народ се бори срещу османското господство, за национална независимост. И понеже властта във Влахия и Молдова се олицетворява от фанариотите гърци, които управляват княжествата като оръдия на Портата и султана, движението тук има ясно изразен антифанариотски характер. Болярството издига идеята за сваляне на фанариотите от власт и създаване на „национална династия“. Начело на въстанието застава Тудор Владимиреску, който спечелва голяма популярност. На призивите му се отзовават и преселените във Влахия българи, с надежда да постигнат националното освобождение на България. Движението придобива масов характер, съставя се значителна въстаническа войска, с която Владимиреску потегля към Букурещ.
В същото време Ипсиланти начело на въоръжена група пресича на 6 март 1821 г. руската граница на река Прут, навлиза на територията на днешна Молдова и застава начело на едно „етеристко“ въстание. Отвсякъде прииждат доброволци – гърци, българи, сърби, албанци, съставя се „етеристка“ въстаническа войска (около 7 хиляди души), която също се насочва към Букурещ. Ипсиланти и Владимиреску почти едновременно влизат в града. Веднага обаче избухват разногласия, които прерастват в непримирим конфликт между двамата.
Османците предприемат мерки срещу въстанието, като в началото на май 1821 г. турски войски преминават Дунав. Руският император осъжда въстанието на Ипсиланти, лишава го от генералския чин и не възразява срещу нахлуването на османски войски във Влахия. За да избегне стълкновение с Османската империя, Владимиреску обявява, че движението му е насочено само срещу фанариотите. Той не оказва съпротива на настъпващите към Букурещ султански войски, което става причина за широко недоволство в неговите части. Въстаниците, особено българските доброволци, приемат отказа на Владимиреску да воюва с Портата едва ли не като предателство спрямо освободителното движение. Авторитетът на Владимиреску пада, той е арестуван от етеристите пред очите на войниците му, а след това по нареждане на Ипсиланти е екзекутиран. Ипсиланти напуска Букурещ и отстъпва на северозапад. През юни 1821 г. въстаническите части са разбити от османците в битката при Драгошани. Самият Ипсиланти отива в Австрия, но е арестуван и умира в затвора (1828).
Въстание в Гърция Пелопонес Междувременно на 25 март избухва въстание в южната част на Пелопонес, което в рамките на 3 месеца обхваща целия полуостров, част от Същинска Гърция, Крит, Кипър и някои Егейски острови. Въстаниците са под ръководството на апостола на Филики етерия Григориос Папафлесас, водача на клефтите Колокотронис и старейшината на маниотите Мавромихалис. Те се възползват от отсъствието на валията на Пелопонес Хуршид паша, ангажиран във войната срещу Али паша Янински. Въстаниците с необикновена жестокост изтребват „друговерците“ турци и мюсюлмани – извършени са погроми над мюсюлмански селища, избити са собственици на чифлици, административни служители, независимо от пол и възраст, виновни или невинност. Твърди се, че избитите мюсюлмани в Пелопонес през първата половина на 1821 г. не са по-малко от 15 хиляди души.
Новината за гръцкото въстание разпалва вълна на убийства из цялата империя. Масовите репресии на турските власти, в това число и срещу видни представители на богатите гърци и патриаршията, отблъскват върхушката на гръцкото общество. Въпреки някои колебания едрите търговци и корабопритежатели започват да подкрепят движението, правят дарения или блокират с флотата си турските крепости по Пелопонеското крайбрежие. В началото на юни на събрание на първенците на освободения Пелопонес е конституирана върховна власт на освободена Гърция, в която етеристите имат малко влияние. Новата власт запазва съществуващите данъци. До края на 1821 г. почти целият Пелопонес е освободен от турски войски и гарнизони. Освободена е също така значителна част от Континентална Гърция, както и много гръцки острови, които стават морска база на въстанието.