Дуайт Дейвид (Айк) Айзенхауер () е американски политик и военнослужещ, 34-ти президент на САЩ (1953 – 1961) и главнокомандващ съюзническите войски по време на Втората световна война с ранг на армейски генерал.www.biography.com
Живот и семейство Айзенхауер е роден на 14 октомври 1890 г. в Денисън, Тексас. Той е третото дете в семейството на Дейвид Джейкъб Айзенхауер и Айда Елизабет Стоувър. Наречен е Дейвид Дуайт, но бързо започва да използва само средното си име. Семейството му е с германски произход, идва от Форбах, Елзас; живее в Америка от 18 век. Има шестима братя, но само той е роден в Тексас. През 1892 г. семейството се завръща в Абилийн, Канзас. Там Айк завършва гимназията (1909) и работи в млекарницата „Бел Спрингс“ от 1909 до 1911.
Айзенхауер се жени в Денвър за Мейми Дженева Доуд (1896 – 1979) на 1 юли 1916 в събота. Имат две деца – Доуд Дуайт Айзенхауер (1917 – 1921), който умира от скарлатина на 3-годишна възраст и Джон Шелдън Доуд Айзенхауер (1922 - 2013). Трагичната смърт на сина му още в детинство оставя следа в семейството завинаги. Джон Айзенхауер служи в армията на САЩ, после започва да пише и става посланик на САЩ в Белгия. Синът на Джон, Дейвид Айзенхауер, на когото е наречена резиденцията Кемп Дейвид, се жени за Джули, дъщерята на Ричард Никсън, през 1968 г.
Семейството на Айзенхауер принадлежи към сектата на менонитите. Когато Айк навършва 5 години семейството му стават последователи на Обществото Уачтауър, което по-късно приема името Свидетелите на Йехова. Домът на Айзенхауерови служи за място на срещи на Обществото Уачтауър от 1896 до 1915 г., когато баща му спира да изпълнява задълженията си за регулярно посещаване на сбирките, причина за което е несбъдването на пророчество на Обществото, че между 1914 г. и 1915 г. ще настъпи Армагедон. Бащата на Айк е погребан съгласно ритуалите на Обществото, а майка му е активен последовател на Свидетелите на Йехова до смъртта си. Айк и братята му също спират посещенията на сбирки на Свидетелите, но той запазва близка връзка с майка си и дори използва отпечатана от тях Библия при втората си процедура за встъпване в длъжност. Впоследствие Айзенхауер преминава към презвитерианската църква.
Военна кариера Айзенхауер се записва във Военната академия на САЩ в Уест Пойнт, Ню Йорк през юни 1911 и я завършва през 1915 г. До 1918 г. е пехотинец в различни бази в Тексас и Джорджия. След това е танкист (1918 – 1922) в лагера Мийд, Мериленд и на други места. През 1917 е повишен в капитан, а през 1920 – майор. От 1922 до 1924 е помощник-командир при генерал Фокс Конър в зоната на Панамския канал. През 1925 и 1926 учи във военния колеж за командири и генерали във Форт Ливънуърт, Канзас. До 1927 е командир на батальона във Форт Бенинг, Джорджия.
В края на 1920-те и началото на 1930-те кариерата на Айзенхауер е в застой. Той е назначен в Комисията за американските монументи от битките, начело с ген. Джон Дж. Пършинг, а след това се мести в Армейския военен колеж във Вашингтон, окръг Колумбия. По-късно е помощник командир в щаба на ген. Джордж В. Моусли, помощник-секретар на министерството на войната от 1929 до 1933 г. Помощник в щаба на генерал Дъглас Макартър, началник-щаб, до 1935 г., когато придружава Макартър до Филипините, където служи като помощник-съветник по военните въпроси на филипинското правителство. Произведен е в чин подполковник през 1936 г., след 16 години на поста майор.
Айк се завръща в САЩ през 1939 г. и заема няколко поста във Вашингтон, окръг Колумбия, Калифорния и Тексас. През юни 1941 г. става началник-щаб на генерал Уолтър Кройгер, командир на 3-та армия, във Форт Сам Хюстън, Тексас. Повишен е в бригаден генерал през септември 1941 г. Въпреки че администраторските му способности биват забелязани, дори до навечерието на включването на САЩ във Втората световна война не е имал реална бойна служба и не е бил разглеждан като възможен ръководител на важни операции.
След японската атака над Пърл Харбър Айзенхауер е назначен в генералния щаб във Вашингтон, където служи до юни 1942. Назначен е за заместник-командир на отбраната в Тихия океан, командвана от ген. Леонард Героу, а след това наследява Героу като началник на дивизията за военни планове. После е помощник на началник-щаба в дивизията за операциите, командвана от ген. Джордж К. Маршал. Поради близките си отношения с Маршал, който отдава заслуженото на дарбите му, Айзенхауер най-накрая получава по-отговорни служби.
Военновременен командир През юни 1942 г. е назначен за командващ генерал на Европейския театър на операциите (ETOUSA) и е базиран в Лондон. През ноември е назначен също така за Главен командващ на Обединените експедиционни сили в Северно–Африканския театър на операциите (AFHQ). През февруари 1943 г. пълномощията му са разширени и вече обхващат Средиземноморския басейн и включват зоната на 8-а Британска армия, командвана от генерал Бърнард Монтгомъри. 8-а армия е напреднала и е готова да стартира Тунизийската кампания. Айзенхауер печели четвъртата си звезда и му се възлага командването на NATOUSA. След капитулацията на силите на Оста в Северна Африка, Айзенхауер остава начело на вече преименувания на Средиземноморски театър на операциите (МТО) като запазва ранга си и продължава командването на NATOUSA, вече под името MTOUSA. В тази си позиция той подготвя и наблюдава инвазията в Сицилия и навлизането в Италианския полуостров.
През декември 1943 г. е обявено, че Айзенхауер ще бъде Главнокомандващ на войските в Европа. През януари 1944 г. той подновява командването си на ETOUSA и следващия месец е обявен за Върховен съюзнически главнокомандващ на съюзническите експедиционни сили (SHAEF) като съчетава двете длъжности до края на бойните действия в Европа през май 1945 г. В тези си позиции той е натоварен с планирането и осъществяването на десанта в Нормандия през юни 1944 г., носещ кодовото название Операция Овърлорд, с освобождаването на Западна Европа и навлизането в Германия. Месец след деня на десанта – 6 юни 1944 г., се осъществява навлизането в южна Франция и контролът на силите минава от AFHQ към SHAEF. Оттогава до края на войната Айзенхауер посредством SHAEF има пълният контрол върху Съюзническите сили, а чрез командването си на ETOUSA има контрол и върху силите на САЩ в Западна Европа.
Като признание на неговата висша позиция на 20 декември 1944 г. е повишен в чин армейски генерал, еквивалент на позицията маршал в голяма част от европейските армии. В тази и в предходните си длъжности, Айзенхауер показва огромния си талант на водач и дипломат. Въпреки че никога не е виждан да действа сам, той печели уважението на полевите командири като Омар Брадли и Джордж Патън. Той комуникира умело с такива трудни съюзници като Уинстън Чърчил, фелдмаршал Бърнард Монтгомъри и генерал Шарл Дьо Гол. Той има противоположни разбирания с тези на Чърчил и Монтгомери относно стратегията, но това рядко смущава отношенията по между им. Той води преговори с маршал Жуков, а президентът Франклин Делано Рузвелт има такава вяра в него, че му дава възможност да договаря директно със Сталин.
На Айзенхауер му е предложен Медал на Честта (Medal of Honor) за лидерските му качества, но той отказва, като казва, че той се полага само на смелите и доблестните.
Никога не е имало пълна увереност, че Овърлорд ще успее. Трудностите, съпътстващи операцията, включително избора на място и време, могат да бъдат обобщени в кратката реч, която Айзенхауер сам пише, в случай че му потрябва. В нея той поема пълна отговорност за катастрофалната грешка, в случай, че това е крайният резултат. Дълго след успешния десант и приветствената реч, която е излъчена от БиБиСи, помощник на Айк намира в джоба на ризата текста на другата реч, който гласи:
След последвалата безусловна капитулация на Германия на 8 май 1945 г. Айзенхауер е назначен за военен губернатор на окупационната зона на САЩ, базиран във Франкфурт на Майн. Германия е разделена на четири окупационни зони – по една за САЩ, Великобритания, Франция и СССР. Той взема противоречивото решение германските пленници да формират Обезоръжени противникови сили (DEF), които да се използват за безплатна работна ръка. Неуточнен брой от пленниците умират, поради недохранване и липса на лекарски грижи.
Айзенхауер е назначен за Председател на щабовете на армията на САЩ през ноември 1945 г., а през декември е посочен за главнокомандващ на силите на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО). Оттегля се от активна служба на 31 май 1952 г.
Президент на САЩ След многото си военни успехи генерал Айзенхауер се връща в страната като герой. Не минава и много време, когато много негови поддръжници почват да го увещават да се захване с политическа кариера.
Смятало се е, че Айзенхауер по принцип е политически умерен и първоначално не може да се определи към коя партия ще избере да се присъедини. В крайна сметка това се оказва Републиканската партия и през 1952 година е номиниран от нея като политическа звезда за изборите през същата година. Айзенхауер лесно побеждава губернатора на Илинойс Адлай Стивънсън и става първият генерал, участвал във война след Юлисис Грант, който е избран за президент. Макар и много от президентите да са служили в армията, Айзенхауер остава единственият генерал президент през 20 век.
Външна политика Президентството на Айзенхауер е доминирано от Студената война и продължителната конфронтация със СССР, започнала по времето на Труман.
По време на своята кампания Айзенхауер обещава да прекрати изпадналата в задънена улица Корейска война и в действителност през юли 1953 г. е подписано прекратяване на огъня. Подписани са и отбранителни договори с Южна Корея и Република Китай (Тайван) и е формиран антикомунистически алианс с азиатските и тихоокеанските страни (СЕАТО), който има за цел да спре разпространението на комунизма в Азия.
Айзенхауер възприема доктрината на възпиране, първоначално разработена от Джордж Кенън като предприема действия за по-настойчива борба със СССР, като използва методи, описани в меморандум на Държавния департамент NSC– 68. Тайната му политика е изложена в NSC162/2. Президентът, заедно с държавния секретар Джон Фостър Дълес, разработват тактиката на тайни мисии, като се възползват от току-що създаденото ЦРУ и се намесва в политиката на правителства, които поддържат комунистическата идеология. Първата тайна мисия е насочена срещу премиера на Иран Мосадек, подозиран в близки връзки с комунистическа Русия. През 1953 г. Айзенхауер го отстранява от власт и го замества с Мохамед Реза Пахлави.
Тайните операции продължават през целия мандат на Айзенхауер. В току-що станалата независима, но обхваната от хаос, Република Конго, Съветският съюз и КГБ се намесват в полза на избрания министър-председател Патрис Лумумба. Антикомунизмът се превръща в значителна част от политиката на САЩ и ЦРУ предоставя оръжия и тайно подкрепя прозападния президент Жозеф Касавубу и неговия подчинен Мобуту Сесе Секо. Междуособните борби приключват през 1960 г., когато Касавубу и Мобуту отстраняват Лумумба и превръщат страната (по-късно позната като Заир) в автокрация, която остава нестабилна дълго време след приключването на мандата на Айзенхауер. Мобуту убива Лумумба малко след отстраняването му от власт и мнозина считат, че ЦРУ (Сидни Готлиб) са подпомогнали Мобуту в планирането и изпълнението на убийството.
По време на втория си мандат той обръща голямо внимание на събитията в Близкия Изток като изпраща войски в Ливан през 1958 г.