Израел

Израел () е съвременна частично призната държава в Близкия изток, югоизточната част на Средиземно море. Израел е демократична парламентарна република. Тя е единствената еврейска държава в света.

Израел граничи с Ливан, Сирия, Йордания и Египет, но има мирни договори само с последните две държави. Има излаз на Средиземно море, залива Ейлат/Акаба на Червено море, и Мъртво море. В Израел живеят главно евреи. Най-многобройните малцинства в страната са израелските араби – мюсюлмани, християни и друзи. В Израел има Палестинска автономия на територията на Западния бряг на река Йордан и ивицата Газа, която е на път да се превърне в отделна държава. В Израел има и много източноправославни неараби, предимно имигранти от бившия Съветски съюз. Там живеят и около 50 хил. български евреи.

Име Преди създаването на днешната държава името Израел се използва както за Ерец Израел – страната, обитавана от евреите през Древността, така и в преносен смисъл за общността на всички евреи по света. То има корен в Стария Завет, където Яков, който е родоначалник на евреите, е преименуван на Израил, след като се бори с ангел или самия Бог (никой не побеждава).Противникът е „Бог“, според Битие 32:24 – 30; в Осия 12:4 този странник е разпознат като „ангел“. Самото име Израил означава „който се бори с Бога“.Робърт Бакхус. Библейски личности. С. 2000И. Н. Лосева и др. Библейские имена: люди, мифы, история. Ростов-на-Дон 1997

Най-старото археологическо свидетелство за използването на думата Израел, освен като лично име, е Стелата на Мернептах от Древен Египет. Тя е датирана към края на 13 век пр. Хр. и споменава народ с това име. . „The Merneptah Stele… is arguably the oldest evidence outside the Bible for the existence of Israel as early as the 13th century BCE.“

География

Израел се намира на източния бряг на Средиземно море, между Ливан на север, Сирия на североизток, Йордания на изток и Египет на югозапад. В най-южния си край има ограничен излаз на Червено море. Територията на Израел, без да се включват областите, завладени през Шестдневната война от 1967 г., е около 20 770 km². BBC Jewish nation state: Israel approves controversial bill Общата територия под израелска юрисдикция включва още Източен Йерусалим и Голанските възвишения и е с площ 22 072 km². С включване на зоните на Западния бряг, които са част от Палестинската автономия, но на практика са под военен и частичен граждански контрол на Израел, територията на страната е 27 799 km².

Въпреки малкия си размер, в Израел има множество различни природногеографски области – от пустинята Негев на юг до планините в Галилея, Кармел и Голан на север. В Израелската крайбрежна равнина до Средиземно море живеят около 70% от жителите на страната. На изток от централната хълмиста област се намира Йорданската рифтова долина, малка част от дългата 6500 km Голяма рифтова долина. Река Йордан тече по Йорданската рифтова долина от планината Хермон през долината Хула и Галилейското езеро до Мъртво море, най-ниската точка на световната суша.

Уникални за Израел и съседния Синайски полуостров са ерозионните образувания, подобни на циркуси, наричани махтеш. Най-големият в света е Махтеш Рамон в пустинята Негев, . „The extraordinary Makhtesh Ramon – the largest natural crater in the world…“ който има размери 40 на 8 km. Според доклад за състоянието на околната среда в Средиземноморието, в Израел има най-голям брой растителни видове на единица площ.

Температурите в Израел варират в широки граници, особено през зимата. В планинските райони времето може да бъде ветровито и студено, понякога дори с валежи от сняг. В Йерусалим обикновено сняг вали поне веднъж годишно. В същото време крайбрежните градове, като Тел Авив и Хайфа, имат типичен средиземноморски климат, с хладна и дъждовна зима и дълго горещо лято. Най-високата температура, измервана в Азия, е 53,7 °C, отчетени през 1942 г. в кибуца Тират Цви в северната част на долината на река Йордан. Между май и септември валежите в Израел са рядкост. Поради оскъдността на водните ресурси, в страната са развити различни технологии за спестяване на вода, като капковото напояване. Израелците се възползват от топлия и сух климат на страната, за да произвеждат слънчева енергия, като страната е най-големият производител в света на глава от населението.

История

Израел е създадена през 1948 г. с резолюция на ООН. Създаването на Израел има дълга предистория, чието начало е в зараждането на ционизма. Две произведения изиграват значителна роля за утвърждаването на ционистката идея – „Рим и Йерусалим“ на Мозес Хес и „Еврейската държава – опит за модерно разрешение на еврейския въпрос“ на Теодор Херцел.

Основаването на държавата Израел е част от хилядолетната история на евреите. Давидово царство е първото единно държавно формирование на евреите. Според повечето историци, то е съществувало между 1020 и 930 г. пр. Хр. и е основано, след като еврейските народи в Ерец Израел, преди това обединени в племена от т.нар. Съдии на Израил, образуват съюз. Саул, от племето на последния според книгата Битие син на Яков – Вениамин, става първият цар на държавата (разказано е в Библията, Първа книга на царете). Вторият цар – Давид, определя за столица Йерусалим и укрепва царството. Към 930 г. пр. Хр. обаче то отслабва и се разпада на Израилско и Юдейско царство. Към 720 пр. Хр. Асирия превзема Израил, а Юдея пада под вавилонска власт около 586 г. Така е поставено началото на т.нар. изселване на еврейския народ към Вавилон.

През 538 пр. Хр. цар Кир Велики дава свобода на всички покорени народи и така евреите се завръщат в първоначалните си територии. Впоследствие териториите на днешен Израел попадат под властта на Александър Велики, а впоследствие и на Римската империя. Създават се васални на Рим еврейски полудържави в рамките на провинция Сирия. През 66 сл. Хр. евреите организират въстание, но то е смазано от римляните, а през 70 г. император Тит нарежда Йерусалим и Храмът на Соломон да бъдат разрушени. Оттогава нататък римляните започват активни гонения на евреите. Около 617 г. византийският император Ираклий официално забранява еврейската религия (която вече е приемана за отделна от християнството). От 636 г. сл. Хр. започва арабското нашествие, продължило до 1099 (Първи кръстоносен поход). До 13 век Израел е владян от християните-кръстоносци, но към 13 век те го напускат и мюсюлманите завладяват тези територии. До 1517 г. управляват Мамелюците, а от 1517 до 1917 – Османската империя. До 19 век в Израел почти не са останали евреи – населението е предимно от арабски мюсюлмани и християни, а евреите са под 10%.

Векът на Просвещението довежда до даването на равни права на евреите в Европа, като по-светски настроените от тях впоследствие възприемат и идеите на рационализма, романтизма и национализма. Това явление е известно като Хаскала и довежда до появата на ционисткото движение през 1897 г., целящо създаване на „Еврейски национален дом“ (държава). В началото на 20 век се появяват няколко предложения къде да бъде основана еврейската държава. Сериозно обмислян вариант е била т.нар. Британска програма за Уганда, предложена от Британската империя на Теодор Херцл към 1903 г., според която британците са склонни да предоставят част от Източноафриканския протекторат, но тази идея не бива осъществена. Смъртта на Херцл през 1904 г. предизвиква разделение в движението, като се обособяват ционисти (с комунистически или социалистически възгледи) и ортодоксални евреи.

След края на Първата световна война е дадено началото на т.нар. Британски мандат в Палестина, според който териториите на днешните Израел, Йордания и част от днешен Ирак (дотогава провинции на Османската империя) са дадени на Британската империя. Между 1919 г. и 1923 г. в Палестина пристигат 40 000 евреи, предимно от Източна Европа. Заселниците от тази вълна са обучени на селско стопанство и са способни да развиват икономика. Въпреки емиграционната квота, установена от британските власти, към края на този период еврейското население нараства на 90 000 души. Блатата на Израелската долина и долината Хефер са пресушени и земята става годна за селскостопанска дейност. Голяма част от новодошлите хора по тези земи са ционистите-социалисти, противопоставящи се на ортодоксалното еврейство. Създават се първите колективни стопанства (кибуци). Ционистите започват да развиват профсъюзи, поемат контрола над здравеопазването, образованието и икономиката. Британският мандат е прекратен през 1948 г. и на 14 май премиерът Давид Бен Гурион обявява независимостта на израелската държава. Тя е призната веднага от САЩ, СССР и много други страни, но не и от съседните арабски държави. В следващите няколко дни близо 700 ливански, 1900 сирийски, 4000 иракски и 2800 египетски войници нападат новата държава,Appendix IX-B, 'The Arab Expeditionary Forces to Palestine, 15/5/48, Khalidi, 1971, стр. 867. с което е поставено началото на израелско-арабските войни и на съвременния Израелско-арабски конфликт.

Държавно устройство

Характерно за израелската система е, че страната няма писана конституция, като тази функция се изпълнява от 14 отделни закона, известни като Основни закони на Израел. Парламентът се нарича Кнесет и има 120 депутати, избирани за 4 години. Заседава в Йерусалим.

Държавният глава на Израел се избира от Кнесета за срок от 7 г. Президентът има задачата да посочи министър-председателя на страната.

Израел има многопартийна система, в която се открояват две големи политически партии – десният блок Ликуд и лявата Партия на труда. Често за съставянето на правителство е необходима помощта на малките партии – Национал-религиозната партия, ортодоксалната религиозна партия Шас, партиите Наш дом е Израел, или Мерец.

Административно деление

Съществуват 57 общини с повече от 20 000 жители, 145 местни съветници, които управляват агломерации с население от 2000 до 20 000 души и 55 областни съвета, обединяващи 845 села. Местната власт е контролирана от министъра на вътрешните работи, който подготвя законопроектите, отнасящи се до общините, одобрява данъците, бюджета им и вътрешните им правилници.

Страната е разделена на 6 административни области: Йерусалим, Север (Назарет), Хайфа, Център (Рамла), Тел Авив, Юг (Беер Шева)

Външна политика и въоръжени сили На практика в състояние на постоянен конфликт, Израел води изключително сложна външна политика, ограничавайки контактите с проарабски страни от една страна, и постоянно търсейки партньори от друга.

Външна политика

Реакции към войната в Ливан (2006):Горе: Проливанско шествие в Монреал;Долу: Произраелско шествие в Лондон

Израел се присъединява към ООН на 11 май 1949 г. Оттогава насам страната поддържа дипломатически отношения със 163 от 191 държави членки на организацията. От 1967 г. Израел поддържа отношения и с арабските и мюсюлмански страни, а от 1979 и 1994 съответно има споразумения за свободно преминаване на границите с Египет и Йордания. Някои държави първоначално са поддържали дипломатически отношения с еврейската държава, но впоследствие ги прекратяват (напр. Боливия, Венецуела, Мавритания през 2009; Нигер; Иран през 1979; Никарагуа през 2010); други не признават изобщо суверенитета ѝ (напр. Северна Корея, Сирия, Ирак, Тунис). Израел е в добри отношения със страните от Европейския съюз, Китай, Русия, Сингапур, Етиопия, Мианмар и е в отлични взаимоотношения с Индия и САЩ.

Израел се намира в центъра на т.нар. Арабско-израелски конфликт, който е определящ за цялата му външна политика. Началото и причините на този конфликт са обект на множество спорове, но като цяло има две оформени гледни точки: Израелско-арабският конфликт започва след създаването на ционисткото движение и последвалите го вълни от еврейски имигранти към т.нар. Обетована земя; Израелско-арабският конфликт е предизвикан от арабския национализъм, чиято основна цел е да обедини всички арабски народи в единна нация, сплотени от общ език, религия и култура.