Басараб или още срещано и Басараба () е управляваща Влахия (1310 – 1659) династия, положила началото на късносредновековното княжество Влахия, просъществувало на територията на историческата област като самостоятелно формирование от края на XIV век / началото на XV век до средата на XVII век, де юре под османски сюзеренитет, а де факто почти самостоятелно. Името на династията произлиза от родоначалника ѝ – Басараб I (чийто произход не е изяснен от историците и е спорен, като водещата хипотеза е за кумански произход).
Историческа справка (1310 – 1659) XIV век
Първият известен неин представител е Санислав (Сенеслау), влашки болярин, който през XIII век е унгарски кралски наместник и полунезависим владетел на Марамуреш, Трансилвания. Синът му Тихомир (†ок. 1310) е баща на Иванко I Басараб (1310 – 1352), пръв княз на Влашко. Титлата „войвода“, която той носи, става наследствена за неговите потомци. Той е истинският основател на средновековната влашка държава, а собственото му име става название на династията. Политическата анархия, обхванала Унгария в началото на XIV век и трудностите при утвърждаването на династията Анжу на престола са причина румънското население да започнe борба за по-голяма самостоятелност. Иванко I Басараб успява да отнеме някои територии, принадлежащи на унгарския крал Карой-Роберт I д’Анжу и укрепва властта си над тях, признавайки се за негов васал. Ядрото на влашкото княжество образуват земите по течението на река Арджеш. За да укрепи позициите си на владетел, войводата дава дъщеря си Теодора за съпруга на българския цар Иван Александър. Наследен е от единствения си син Никола-Александър Басараб (1352 – 1364).
Новият княз утвърждава автономията на своята държава, създава закони и правов ред и покровителства културния живот. В църковно отношение той приема върховенството на Константинополската патриаршия. От неизвестна по име първа съпруга Никола-Александър има двама синове: Йоан Радул I и Йоан Владислав I. Жени се повторно за Клара, дъщеря на граф Януш Добока, чиито унгарски владения граничат с Влашко. Тя става майка на на Анна, омъжена за видинския цар Иван Срацимир и на Анка, омъжена за сръбския цар Стефан Урош V . Друга дъщеря на войводата, Елисавета, е съпруга на Владислав Ополчик, княз на Ополе и принц-палатин на Унгария. След смъртта на Никола-Александър властта преминава у по-малкия му син Владислав I (1364 – 1377). Той разширява границите на Влашко, окупира земите по горното течение на река Олт, както и Южните Карпати, а на юг владенията му достигат Дунав. Владислав І няма деца, затова е наследен от по-големия си брат Йоан Радул I (1377 – 1383). Той има две съпруги - Ана и Калиникия, от които има двама синове – Йоан Дан I и Мирча I Стари. Малко са сведенията за управлението на Йоан-Дан I (1383 – 1386). Той е отстранен от престола и убит от цар Иван Шишман през 1386г. Негови синове са Влад I и Дан II. Влад I започва борба за престола със своя чичо Мирча I Стари и известно време (1394/95 – 1396) носи титлата „княз на Влахия“.
XV век След като Йоан-Дан I губи властта, на престола се утвърждава по-малкият му брат Мирча I Стари (1397 – 1418). Пред него стоят сериозни вътрешнополитически проблеми, предизвикани от успехите на османските турци в овладяването на Балканския полуостров. За да устои на техния натиск, войводата реорганизира армията си, но въпреки това през 1391 г. е принуден да се признае за васал на султан Баязид I. Когато влашкият княз започва преговори със съседните владетели, за да организира голяма антиосманска коалиция, войските на султана преминават Дунав и му нанасят тежко поражение в битката при Ровине (1395). Мирча I потвърждава отново васалната си клетва и се задължава да плаща годишен данък на Османската империя. През 1404 – 1405 г. войводата се включва в антиосманския съюз, изграден под ръководството на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски. По това време земите на Балканския полуостров са арена на въоръжени стълкновения между синовете на султан Баязид І, пленен от татаро-монголите. Мирча I Стари подкрепя българското въстание начело с Константин и Фружин, но по-късно взима страната на османския принц Муса Челеби. Нестабилността на османската държава помага на Влашко да възстанови до известна степен вътрешната си автономия. Мирча I Стари установява постоянни взаимоотношения с Молдовското княжество и се стреми да постигне съгласуваност във външната политика на двете държави. Принуждава унгарците да зачитат вече установените граници и разширява владенията си в Карпатите. В края на живота си обаче губи почти всичките си завоевания в Добруджа и отново се признава за османски васал. От съпругата си Мара, вероятно сръбкиня, Мирча І има четирима синове: Михаил I; Радул II; Александру I Алдя; Влад II Дракул. Най-големият от тях Михаил I е обявен за съуправител на своя баща прeз 1399 г., а от 1418 до 1420 г. е войвода на Влашко. Загива в бой с турците без да остави наследници.
През XV век династията Басараб се разделя на две съперничещи си клонки – по-старата носи името Данещи (от основателя ѝ – Дан I), а по-младата – Дракулещи (по името на Влад II Дракул, който е неин родоначалник).
Престолонаследието е в голяма степен хаотично и под въздействието на външнополитически фактори – изпърво Втората българска държава и Кралство Унгария, а по-сетне – Османската империя. Властта по правило се предава от баща на син, като се легитимира със санкцията на болярски съвет (макар и само формално).
След смъртта на Михай I започват ожесточени борби за престола, които отслабват централната власт в княжеството. Първоначално османският султан Мехмед I поставя начело на държавата Дан II (1422 – 1423, 1423 –1424, 1424 – 1427, 1427 – 1431), син на Йоан-Дан I. Той много скоро е прогонен от недоволните боляри, които предоставят властта на братовчед му Раду II (1420 – 1422, 1423, 1424 – 1426, 1427), втория син на Мирча I Стари. Укрепил се с много усилия на трона, той успява да нанесе тежко поражение на османците, нахлули в неговите земи. Умира без потомство. Следва известен период на междуцарствие (1427 – 1431), по време на който Дан II отново успява да поеме властта за кратко време. Той е баща на Басараб II, Басараб III Лайота, син с неизвестно име и Владислав II. Басараб II наследява баща си през 1431 г., но почти веднага след това е свален от Александру I Алдя (1431 – 1436), третия син на Мирча I Стари. За да укрепи вътрешното положение на страната и за да осигури границите си, той отново признава сюзеренитета на Османската империя.
Александру I Алдя умира без да сключи брак и е наследен от по-малкия си брат Влад II Дракул (1436 – 1442; 1443 – 1447). Неговото управление също е белязано от размирици. За кратко време на власт отново идва Басараб II (1442 – 1443), който умира в изгнание през 1480 г. Баща е на бъдещия влашки войвода Басараб IV. Върнал си короната, Влад II Дракул продължава политиката на своите предшественици по отношение на Османска Турция и се стреми да извлече полза от временните ѝ периоди на слабост. Проявява благосклонно отношение към кръстоносните походи на краля на Полша Владислав III Варненчик и трансилванския княз Януш Хунияди на Балканския полуостров. Влад II Дракул има петима синове: Мирча II, негов съуправител (1442), починал без потомство; Влад III Цепеш; Раду III Красивия; Влад IV Монах; Мирча III.
След като Влад II Дракул и първородният му син Мирча II умират в една и съща година, властта по закон се пада на втория от синовете му, Влад III Цепеш (1448; 1456 – 1462; 1476). Под натиска на османците и на част от болярството той губи престола, на който е утвърден братовчед му Владислав II (1448 – 1456), четвърти син на войводата Дан II. Когато този княз умира без наследници, Влад III Цепеш успява да си върне короната (1456). Унгарски васал, той сключва брак с близка родствeница на крал Матияш Корвин. Прочува се с упоритата и безкомпромисна борба, която води срещу османските турци, за да защити суверенитета на страната си. Османски поход срещу него (1461 – 1462), ръководен лично от султан Мехмед II Фатих, го принуждава да потърси убежище в Молдова. Легендата обединява Влад II Дракул и Влад III Цепеш в образа на кръвожадния трансилвански граф Дракула. Историческата основа на преданието е свързана с жестокото отношение на двамата владетели към пленените от тях врагове. Претърпели редица поражения, накрая османските войски налагат за княз на Влашко Раду III Красивия (1462 – 1473; 1473 – 1474; 1474; 1475 – 1476), по-малък брат на Влад III Цепеш, който се признава за васал на султана. По негово време Влашко се превръща в изходна база за османските атаки срещу Унгария. Новият войвода укрепва връзките с Молдова, като дава дъщеря си Мария за съпруга на княз Стефан III Велики. Престолът му е оспорван от неговия братовчед Басараб III Лайота (1473; 1474; 1475 – 1476; 1475 – 1477), втори син на войводата Дан II, който подкрепян от болярски бунт, успява да се утвърди в столицата Търговище след смъртта на Раду III Красивия. Задълбочава се зависимостта от Османската империя, след като войводата лично отнася годишния данък на султана и участва в бойните му действия срещу Молдова. Когато Басараб III Лайота умира без потомци, Влад III Цепеш за кратко време си връща властта, но не успява да ликвидира османското влияние в страната. Баща е на Михня I, бъдещ влашки войвода.
След смъртта на Влад III Цепеш аристокрацията приема за княз Басараб IV (1477 – 1481; 1481 – 1482), единствения син на бившия владетел Басараб II. Срещу него въстават двамата синове на Влад II Дракул – Влад IV Монах (1481; 1482 – 1495) и Мирча III (1481; 1509 – 1510), които два пъти го свалят от престола. Прогонен окончателно от Влашко през 1482 г., Басараб IV умира в изгнание през 1521 г. Има син Нягое I Басараб, бъдещ княз. Положението в княжеството се успокоява задълго, когато властта поема Влад IV Монах (1481; 1482 – 1495), възстановил стабилността на централното управление. При него окончателно се утвърждава правилото Високата порта да утвърждава владетеля на Влашко. Той е наследен от по-големия си син Раду IV Велики (1495 – 1508), който успява да издигне авторитета на държавата и да държи в покорство размирното болярство. Раду IV Велики има петима синове: Раду V; Раду VI; Влад VIII Винтила; Раду VII Паисий и Мирча V. След смъртта му обаче претенциите си за короната издига неговият братовчед Михня I, син на Влад III Цепеш. Той не се задържа дълго на престола (1508 – 1509). Прогонен в Трансилвания заради тираничните си действия, Михня I умира там през 1510 г. Има син Мирча III (1509 – 1510), роден от съпругата му Воица, който го наследява. Този кратко управлявал войвода е баща на многобройно потомство: Александру II; Петру II; Винтила; Милош и неизвестна по име дъщеря, омъжена за молдовския княз Богдан.
XVI век