Пѐтрич (; ) е град в Югозападна България. Той се намира в област Благоевград и е в близост до границите с Гърция и Северна Македония. Градът е втори по големина в областта след Благоевград и е административен център на община Петрич.
По данни на НСИ населението му е .
География Петрич е разположен в южната част на Санданско-Петричката котловина, в северното подножие на планината Беласица. Надморската височина на града е между 130 – 305 m, а климатът е преходно-средиземноморски. Средната годишна температура е 13,7 °С, като средната януарска температура е положителна – 1,6 °С, а средната юлска – 25,6 °С. Средната валежна сума е 693 mm. Максимумът на валежите е през зимата – 204 mm, а минимумът е през лятото – 103 mm. Зимата е мека и влажна, като рядко падат дебели снегове, а лятото е горещо и сухо. През града тече река Луда Мара, десен приток на Струмешница, която му придава особен колорит. Почвите са делувиални, алувиално-ливадни, глинесто-песъкливи, лекопесъкливи глинести и силноерозирани канелени горски. Той е вторият по големина град в област Благоевград. Разстоянието до областния център Благоевград е 81 km, до столицата София е 180 km, до Пловдив е 336 km, до Варна е 625 km, а до Бургас е 574 km. Населението нараства от естествен и механичен прираст.
История Античност
Петрич е един от старите градове по долината на средна Струма. Според местни краеведи днешният град Петрич е наследник на древното тракийско селище, разположено в южното подножие на възвишението Кожух. В тази местност, разположена на 10 km североизточно от съвременния град, през 4 век пр.н.е. възниква тракийско селище на племето синти. През 1 век пр.н.е. римляните завладяват земите на медите и тогава малкото селище при Кожух се превръща в добре укрепен римски град крепост, който е опазвал средното течение на Струма и Рупелския пролом. Според интерпретацията на сведенията на римския историк Тит Ливий се допуска, че този град се казвал Петра. Археологическите разкопки показват, че той е съществувал до 6 век, когато е опожарен от славяните. Предполага се, че останалите живи жители са напуснали опожарения град и се заселили в подножието на близката планина Беласица, с което поставили началото на днешния град Петрич, като към старото име е добавено славянското окончание „-ич“.
Последните археологически изследвания и локализацията на античния град Хераклея Синтика в местността Кожух доказват, че между този град, разположен в земите на тракийското племе синти, и съвременния Петрич не съществува никаква приемственост, а хиатус от няколко века. Най-ранните поселения на мястото на града се появяват едва през X – XI век. Петрич се оформя като значимо селище и регионален център едва в края на XII – XIV век.Георги Митрев, Отново за писмото на император Галерий и цезар Максимин Дая до хераклейците и местоположението на Хераклея Синтика, списание „Археология“, 2005, кн.1 – 4, стр. 81 – 87.
Средновековие Петричкият край е присъединен към българската държава през 837 г. в резултат на войната на българския хан Пресиян срещу Византия. В края на X и началото на XI век земите около Петрич заемат важно военно-стратегическо място в Самуиловата държава. През 1014 г. недалеч от днешния град, в така наречената Ключка клисура, се провежда решителната битка между българските войски начело с цар Самуил и войските на византийския император Василий II. Останките от Самуиловата крепост и до днес напомнят за ослепяването на пленените 14 000 български воини. За това деяние византийският император Василий II получава прозвището Българоубиец.
През периода XII – XIV век Петрич се превръща в здрава твърдина – част от укрепителната система в югозападна България. За това свидетелстват останките от средновековната крепост Гяур калеси, около която първоначално възниква градът. Поне през XIII – XIV век градът се състои от две части – крепост, т.е. укрепено градско ядро и неукрепен външен град, но с охранявани от кули входно-изходни артерии.Цветков, Борис. „Селищната мрежа в долината на Средна Струма през Средновековието, IX – XVIII век“, София, 2002, стр. 62
За първи път Петрич се споменава в писмените извори в грамотата на владетелите Йоан и Константин Драгаш, които през 1376 – 1377 г. подаряват тук имоти на руския манастир „Свети Панталеймон“ в Света гора.
Градът пада под османска власт след 1395 г., когато заедно с неговата околност е включен в състава на Кюстендилския санджак като център на самостоятелна нахия.Матанов, Христо. „Югозападните български земи през XIV век“, София, 1986
В Османската империя През годините на османското владичество Петрич придобива мюсюлмански облик. Българите бягат в отсрещната планина Огражден, за да бъдат по-далече от своеволията на турците. Османският пътешественик Евлия Челеби посещава Петрич през 1652 г. и съобщава, че паланката има 240 недотам благоустроени къщи с градини. Има всичко две махали с джамия, параклис, два хана и само една баня. Център е на каза с 80 села. Има 50 дюкяна, което подсказва за нивото на занаятите и търговията.Евлия Челеби. „Пътепис“, София, 1972, стр. 280 – 282.
Петрич е известен преди всичко със селскостопанското си производство: пшеница, ечемик, ръж, овес, памук, ориз, тютюн, афион, плодове, важно място сред които заемат кестените. През периода XVI – XIX век, западно от града, в землището на село Долене се провежда прочутият Долянски панаир, който се утвърждава като един от най-големите панаири в европейските владения на Османската империя.Петър Петров. Долянският панаир, списание „Македонски преглед“, 1994, кн. 4, стр. 59 – 82
През Възраждането с развитието на занаятите и търговията градът и населението му нарастват. Петрич отново променя демографския си облик. През XIX век в града се заселват български фамилии от планината Огражден, Негушко, Гостиварско и от други места. Гръцкият просвещенец Атанасиос Псалидас пише в своята „География“ (1818 – 1822), че Петрици е населяван от „турци и българи“. По това време Рилският манастир получава ежегодно помощи от Петрич. През 1839 година поклонници от града внасят в манастирската каса 1273 гроша.Камбурова-Радкова, Румяна., Рилският манастир през Възраждането. София, 1972, стр. 98. В 1845 г. руският славист Виктор Григорович на път от Струмица за Сяр посещава града и пише в „Очерк путешествия по Европейской Турции“:
След публикуването на Хатихумаюна през 1856 година българите-занаятчии в града се обединяват в два еснафа: кундуро-папукчийски и симидчийско-хлебарски. По-късно към тези две сдружения се присъединяват и занаятчии от други браншове и така те се превръщат в две мощни, чисто български организации.Тараков, Тодор. Кундуро-папукчийския еснаф в Петрич (1890 – 1920). Историк, общественик, родолюбец. Посвещава се на 85-ата годишнина на доцент д-р Стоян Германов. Съставител: Трендафил Митев. Благоевград, РИК „Ирин-Пирин“, 2023. с. 319-320.
Александър Синве („Les Grecs de l’Empire Ottoman. Etude Statistique et Ethnographique“), който се основава на гръцки данни, в 1878 г. пише, че в Петрич (Pétritch), Мелнишка епархия, живеят 350 гърци. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 г. и отразяваща статистиката на населението от 1873 г. Петрич (Petritch) е посочен като град с 1070 домакинства с 1264 жители мюсюлмани и 1312 българи.
В 1889 г. Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) пише за Петрич:
Към 1900 г. според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) населението на града вече брои 7190 души, от които 2450 българи, 4600 турци, 40 власи и 100 цигани.
Въпреки значителното си нарастване през XIX век Петрич няма градоустройствен план. Къщите не претендират за архитектурен стил и са изградени от груби големи камъни, взети от речното корито и споени с кал и слама. Те са гъсто натрупани по двата бряга на реката, която прорязва града. Приземният етаж винаги се е използвал за складиране на продукти и обор за животните. За горния етаж, който служи за дом на семейството, се отива отвън чрез стълбище, приличащо на подвижна стълба.Етнография на Македония. Извори и материали в два тома. Т.2, София, Издателство на БАН, 1992, стр. 20. Мебелировката е проста. Стаите са застлани с тъкани шарени черги, а по рафтовете са наредени бакърени, дървени и глинени съдове. По думите на Васил Кънчов, посетил града през 1891 година:
Облеклото винаги е израз на социални различия. По-богатите градски жени са облечени с дълги широки фустани с богато бродирани престилки и копринени кърпи, кожени кюркчета и златни нанизи на шията, а по-бедните – с обикновени тъкани фустани, шарени престилки, големи шамии и нанизи от сребърни монети.Етнография на Македония. Извори и материали в два тома. Т.2, София, Издателство на БАН, 1992, стр. 19.
Според англичанинът Джордж Абът, посетил Петрич през септември 1900 година, населението на града е наполовина мохамеданско, наполовина християнско. Християните са предимно българи. Те са бавни, но уверени в действията си и дълбоко свързани със земята, на която живеят. Лицата им са състарени от грижи, загорели от слънцето и набраздени от бръчки. Не притежават дарбата красноречие, но в замяна на това са надарени със способността да се трудят постоянно и неуморно, по което се отличават от техните съседи гърците. Въпреки тежкия политически режим, петричани максимално използват новите икономически възможности, а градът дава признаци на голямо и растящо благосъстояние.Етнография на Македония. Извори и материали в два тома. Т.2, София, Издателство на БАН, 1992, стр. 20.
Възрожденски борби
По времето на Възраждането Петрич се изправя за нов живот. В него се разгаря упорита борба срещу гърцизма за налагане на българския език в училището и църквата. В 1855 година за учител в града е назначен хилендарски монах българин, който като вижда, че в Петрич никой не говори гръцки, започва да преподава на български, но скоро е уволнен. След 1856 година Панчо Попмихов открива частно училище, в което преподава на гръцки и на български. През 1857 г. с труда и средствата на цялото християнско население от града се изгражда църквата „Успение Богородично“. В храма се въвежда богослужение на гръцки език, а в двора му се разкрива гръцко училище. То се помещава в къщата на Иван Попманолев, подарена от жена му на църквата „Успение Богородично“. През 1868 г. завършва строежът на първата българска църква „Свети Николай“, която се превръща в център на борбите на българското население срещу гръцката пропаганда. През същата година в Петрич е основана и първата българска църковна община, която се утвърждава в главен обединителен център на българите в Петричко.Тараков, Тодор. „Българската църковна община в Петрич (1868 – 1878)“. – В: „Пирински край. Краеведски изследвания“. Благоевград, 1996, с. 35 – 40 С нейно съдействие през 1873 г. се открива първото новобългарско училище от йеродякон Агапий Войнов от Кюстендил. След него до 1876 г., като учители в града работят Ефтим Поптраянов от Пехчево и Димитър Филипов от Радовиш. В 1876 година след Априлското въстание българското училище е затворено, а гръцкият силогос изпраща в Петрич безплатен гръцки учител.
По силата на Санстефанския мирен договор от 1878 г. градът влиза в пределите на освободена България. На 20 май 1878 г. българската община в града се присъединява към Мемоара на българските църковно-училищни общини в Македония до Великите сили с искане за влизане в сила на Санстефанския договор и присъединяване на Македония към България, с подписите на Стоян Георгиев и Георги Урумов.Иванов, Йордан. Български старини из Македония, София, 1970, стр. 659. Съгласно клаузите на Берлинския договор Петрич е върнат обратно на Османската империя, където остава до 1912 г.