Съветът за сигурност на ООН (, UNSC) е постоянно действащ орган на Организацията на обединените нации.

В съответствие с член 24 от Хартата на ООН, на него е възложена основната отговорност за поддържането на международния мир и сигурност, както и приемане на нови членове на Организацията на обединените нации и одобряване на всички промени в Хартата на Обединените нации. Неговите правомощия включват създаването на мироопазващи операции, налагането на международни санкции, както и разрешаването на военни действия чрез резолюции на Съвета за сигурност. Това е единственият орган на ООН с правомощията да приема обвързващи решения към държавите членки. Съветът за сигурност е сред шестте главни органа на ООН. Провежда първото си заседание на 17 януари 1946 г.

Подобно на ООН, Съветът за сигурност е основан след Втората световна война, за да се справи с недостатъците на друга международна организация, Обществото на народите, в поддържането на световния мир. В първите десетилетия до голяма степен Съветът за сигурност е парализиран от разделението между САЩ и СССР и съответните им съюзници по време на Студената война, макар че той допуска намесата в Корейската война и кризата в Конго и мисиите за опазване на мира по време на Суецката криза, Кипър и Западна Нова Гвинея. С разпадането на Съветския съюз, усилията на ООН по поддържане на мира се увеличават драстично и Съветът за сигурност разрешава големи военни и опазващи мира мисии в Кувейт, Намибия, Камбоджа, Босна и Херцеговина, Руанда, Сомалия, Судан и Демократична република Конго.

Съветът за сигурност на ООН се състои от 15 страни членки, като 5 от тях са постоянни. Това са Русия (бившия СССР), САЩ, Франция, Обединеното Кралство и Китай. Тези постоянни страни членки могат да наложат вето върху всяка отделна резолюция на Съвета за сигурност, включително тези във връзка с приемането на нови страни членки или кандидатури за генерален секретар. Съветът за сигурност има също 10 непостоянни страни членки, избирани за двугодишен мандат на регионална основа.

Резолюциите на Съвета за сигурност обикновено се прилагат от специалните сили на ООН (т.нар. Сини каски), военни формирования, доброволно предоставени от страните членки и финансирани от основния бюджет на Съвета за сигурност.

История

Предистория и създаване Век преди създаването на ООН, няколко международни договорни организации и конференции са били създадени за регулиране на конфликти между нациите, като Международния комитет на Червения кръст и Хагските конвенции от 1899 и 1907 г. След катастрофалната загуба на живот през Първата световна война, Парижката мирна конференция създава Обществото на народите, за да се поддържа хармония между нациите. Тази организация успешно решава някои териториални спорове и създава международни структури за области като пощата, авиацията, както и контрол на опиум, някои от които по-късно ще са наследени от ООН. Въпреки това, липсва представителство за колониалните народи (тогава половината от населението на света), както и значително участие на няколко големи световни сили, включително САЩ, СССР, Германия и Япония.; тя не успява да действа срещу японската инвазия в Манджурия през 1931 г., Втората италианско-етиопска война през 1935 г., Японската окупация на Китай през 1937 г., и на немската експанзия по времето на Адолф Хитлер, която ескалира във Втората световна война.

Първите планове за нова световна организация са под егидата на Държавния департамент на САЩ през 1939 г. Рузвелт за първи път измисля термина Обединените нации, за да опише Съюзническите държави. На 1 януари 1942 г. президентът Рузвелт, министър-председателят Чърчил, Максим Литвинов (на СССР) и Сунг Цзи-вен (на Китай) подписват кратък документ, който се превръща в Декларацията на Обединените нации и на следващия ден представители на други 22 държави оставят своя подпис. Названието Обединени нации е дадено официално, когато 26 правителства подписват този документ. Към 1 март 1945 г. той е подписан от още 21 държави. Четирите основни Съюзнически държави, наричани още „Четирима полицаи“, се превръщат в ядрото на изпълнителния орган на ООН, Съвета за сигурност.

В средата на 1944 г., съюзническите сили се срещат на конференция в Дъмбартън Оукс във Вашингтон да преговарят за структурата на ООН и съставът на Съвета за сигурност на ООН бързо се превърнал в доминиращ въпрос. Франция, Република Китай, СССР, Великобритания и САЩ са били избрани като постоянни членове на Съвета за сигурност; САЩ се опитва да добави Бразилия като шестият член, но ръководителите на руски и британски делегации се противопоставят. Най-спорният въпрос в Дъмбартън и последващи разговори се оказва правото на вето на постоянните членове. Съветската делегация заявила, че всеки народ трябва да има абсолютно право на вето, което може да забранява въпроси от обсъждане, докато британците твърдят, че народите не трябва да са в състояние да налагат вето на резолюции относно спорове, от които те са част. На конференцията през февруари 1945 г. Ялта, американските, британските и руските делегации изразили съгласие, че всеки от „Голямата петорка“ може да наложи вето на всяко решение от страна на Съвета, но не и процедурни резолюции, което означава, че постоянните членове не могат да попречат на дебат за резолюция.

На 25 април 1945 г., Конференцията на ООН за Международна организация започва в Сан Франциско, на която присъстват 50 правителства и редица неправителствени организации, които участвали в изготвянето на Хартата на Обединените нации. На конференцията, Хърбърт Вере Еват от Австралийската делегацията оказал натиск за по-нататъшното ограничаване на правото на вето на постоянните членове на Съвета за сигурност. Поради страха, че отхвърлянето на силното вето ще доведе до разпадане на конференцията, неговото предложение било намалено от двадесет на десет гласа.

ООН официално започнала своето съществуване на 24 октомври 1945 г. При ратифицирането на Хартата от петте тогавашния постоянни членки на Съвета за сигурност и с мнозинство от останалите 46 подписали я страни. На 17 януари 1946 г. Съветът за сигурност се събрал за първи път в Church House, Westminster, в Лондон, Англия.

През Студената война Съветът за сигурност е в голяма степен парализиран в първите десетилетия от Студената война между САЩ и СССР и техните съюзници и е в състояние да се намеси само в несвързани конфликти. Едно от изключенията е резолюция на Съвета за сигурност от 1950 год, позволяваща на коалиция, водена от САЩ, да предотврати инвазията на Северна Корея в Южна Корея в отсъствието на СССР. През 1956 г. е създадена първата мироопазваща сила на ООН с цел прекратяването на Суецката криза. Въпреки това Съветът за сигурност не може да се намеси срещу паралелната инвазия на СССР в Унгария, довеждайки до революция в страната. Разделенията по време на Студената война водят до парализиране на Комитета за военния персонал към СС, предвиден в чл. 45 – 47 от Хартата и ръководещ военните сили на ООН. Макар да съществува на хартия, неговата дейност е прекратена в средата на 50-те.

През 1960 г. ООН разполага войски в Конго, най-голямата военна сила през първите му десетилетия, за да възстанови реда в отцепилата се провинция Катанга и да я върне под контрола на Демократична република Конго през 1964 г. Въпреки това СС на ООН се оказва изолиран от директните преговори между великите сили при по-значителните конфликти на десетилетието, като Кубинската криза или Виетнамската война. Фокусирайки се вместо това върху незначителни конфликти без влияние върху Студената война, Съветът за сигурност разполага Временната изпълнителна власт в Западна Нова Гвинея през 1962 г. и мироопазващата сила на ООН в Кипър, превърнала се в една от най-дълго продължилите спасителни мисии на организацията.

На 25.10.1971 с подкрепа на голяма част от страните от Третия свят, но с опозиция на САЩ на комунистическата Народна република Китай се дава китайското място в Съвета вместо Тайван. Вотът се счита като спадащо влияние на САЩ в организацията. С нарастващо присъствие в Третия свят и неуспех от посредничество при конфликтите в Близкия Изток, Виетнам и Кашмир ООН променя своя фокус към икономическо развитие и културен обмен. До средата на 70-те бюджетът за социално и икономическо развитие надвишава този за опазване на мира.

След Студената война След Студената война ООН предприема радикална експанзия в мироопазващите си задължения, предприемайки за 10 години повече мисии отколкото през изминалите десетилетия. Между 1988 и 2000 година броят на приетите резолюции е повече от удвоен и бюджетът за опазване на мира нараства десетократно. ООН преговаря за приключването на Гражданската война в Салвадор, започва успешна мисия за опазване на мира в Намибия и ръководи демократичните избори в Южна Африка след Апартейда и в Камбоджа. През 1991 г. Съветът за сигурност на ООН възобновява усилията си чрез осъждане на инвазията на Ирак в Кувейт в деня на атаката и по-късно упълномощава водена от САЩ коалиция, която успешно отблъсква Ирак. Заместник генералният секретар Брайън Уркухарт по-късно описва надеждите от тези успехи като „фалшив ренесанс“ за организацията предвид последвалите по-проблемни мисии.

Макар Хартата на ООН да предполага превенция на една страна от агресията на друга в началото на 90-те години ООН се сблъсква със симултанни и сериозни кризи в рамките на страни като Хаити, Мозамбик и бивша Югославия. Мисията на ООН в Босна става обект на „международна подигравка“ поради нерешителната и объркващата мисия в лицето на етническото прочистване. През 1994 помощната мисия на ООН в Руанда не успява да се намеси в геноцида поради липса на решение на Съвета за сигурност.

В края на 90-те години на ХХ век мисиите на ООН придобиват различни форми. Мисията на ООН по време на войната в Сиера Леоне през периода 1991 – 2002 е била обезпечена с от Кралските британски военноморски сили, а инвазията в Афганистан през 2001 г. е ръководена от НАТО. През 2003 САЩ напада Ирак въпреки неуспех при вземане на резолюция за разрешение, обещавайки нов кръг на разпитване за ефективността на организацията. През 2013 г. вътрешен преглед на действията на ООН във финалните битки по време на Гражданската война в Шри Ланка през 2009 г. заключават, че организацията претърпява „системен провал“. През ноември-декември 2014 Египет представя намерение, с което предлага разширение на Споразумението за неразпространение да включи Израел и Иран. Поради враждебността на страните в Близкия Изток и разрухата се отнася и за конфликта в Сирия, както и други.

Състав Съветът за сигурност се състои от 15 държави членки – 5 постоянни и 10 непостоянни, които се избират от Общото събрание на ООН за срок от две години.

Постоянни членки Петте постоянни страни-членки по-долу имат силата да наложат вето на всяка независима резолюция. Това позволява на една държава членка да блокира приемането ѝ, но не и да се защитава или да прекратява дебат. +СтранаРегионБивше наименование на държаватаНастоящо представяне на държаватаКитайАзия-ОкеанияРепублика Китай (1945 – 1971)Народна република Китай (от 1971 г.)РусияИзточна ЕвропаСъюз на съветските социалистически републики (СССР)Руска федерация (от 1991 г.)ФранцияЗападна Европа и другиФренска четвърта република (1946 – 1958 г.)Френска пета република (от 1958 г.)Обединеното кралствоЗападна Европа и другиОбединеното кралство Великобритания и Северна ИрландияСъединените щатиЗападна Европа и другиСъединени американски щати При създаването на ООН през 1945 г. петте постоянни страни-членки са Съветският съюз, република Китай, Съединените щати, Обединеното кралство и Френската република. Оттогава са извършени две основни смени на местата. Мястото на Китай първоначално се държи от националистическото правителство на Чан Кайшъ, република Китай.