Списъкът на владетелите на Милано съдържа маркграфовете, херцозите и другите владетели на Милано от X век до 1859 г., когато Милано става част от Ломбардия и влиза в състава на Сардинското кралство.

Исторически бележки Първата държавна форма, която може да се счита за предшественик на бъдещото Миланско херцогство, е Отбертиновата (или Лигурска) марка, създадена през 951 г. от крал Беренгар II от Ивреа и поверена на маркграф Оберто I. Марката съответства на настоящите територии на италианските региони Ломбардия и Лигурия, няма постоянно седалище и придобива характеристиките на административно подразделение, подчинено на краля на Италия и следователно на Свещената Римска империя. След смъртта на Алберто Ацо II д’Есте през 1097 г. марката преминава титулярно у неговия син Фулко I д’Есте (родоначалник на семейство Есте), но е разделена между различните семейства, произхождащи от Отбертините (като Маласпина и Фиески), и различните свободни комуни, които междувременно са станали автономни от всякакви чужди субекти.

През 1117 г. град Милано окончателно си дава статут на свободна комуна, като поверява градското управление на двугодишно консулство. В контекста на нарастващите конфликти между Светия престол и Свещената Римска империя (борба за инвеститура), и на желанието на Империята да консолидира господството си над Северна Италия, Милано застава срещу Империята. Така Милано попада под обсадата (виж Обсадата на Милано (1162)) на тогавашния император Фридрих I Барбароса, който решава да унищожи града като предупреждение за другите ломбардски градове. Участието на Милано в Ломбардската лига, която окончателно побеждава Барбароса в битката при Леняно през 1176 г., консолидира антиимперските и през следващия век прогфелфски настроения у миланското население. Такова подреждане се оформя с раждането на първата градска сеньория – тази на семейство Дела Торе. Неговият представител Пагано дела Торе, приемайки победените гвелфи от битката при Кортенуова през 1237 г., през 1240 г. получава от Съвета на 880-те (общинското събрание на Милано) титлата „Старейшина на Креденца на Свети Амвросий“ (на итал. Anziano della Credenza di Sant'Ambrogio). Той я предава на преките си потомци, които от този момент до 1277 г. държат „скритото“ господство над града.

Първото истинско господство обаче е това на Висконти – вече представител на миланската партия на гибелините. През 1277 г., в контекста на вътрешните борби между гвелфите и гибелините, Отоне Висконти успява да отстои правата си като архиепископ на Милано след поражението на сем. Дела Торе в битката при Дезио. Странното е, че в този случай Висконти са подкрепени от папа Урбан IV по силата на неговото върховенство по църковните въпроси, докато германският крал Рудолф I Хабсбург дава на сеньора на Милано Наполеоне дела Торе титлата на имперски викарий. Въпреки че Отоне е признат от Съвета на 800-те за новия сеньор на Милано, тази титла е формализирана от неговия племенник Матео I Висконти. Матео I го наследява през 1281 г. след оттеглянето му от обществените дела. През 1311 г. той получава титлата на имперски викарий от император Ханрих VII, която е предавана на всички негови наследници.

През 1395 г. правнукът на Матео I Джан Галеацо е издигнат от германския крал Вацлав в херцог на Милано и тази титла е предавана завинаги на неговите преки потомци. Тази дата може да се счита за началото на истинската миланска държава, предвид факта че от тогава до 1796 г. (с изключение на краткото междуцарствие на Амвросианската република от 1447 до 1450 г.) херцогството остава, с някои териториални промени, по същество непокътнато и стабилно.

На 7 април 1815 г. тогавашният титулярен херцог Франц III (бивш Франц II като император на Свещената Римска империя ) възстановява своите милански владения, интегрирайки ги с бившите територии на Венецианската република, получени с Договора от Кампоформио от 1797 г., в новото Кралство Ломбардия-Венеция. През 1859 г., вследствие на Австро-сардинската война, кралството губи Ломбардия, която отива у Сардинското кралство. През 1866 г., заставайки на страната на Кралство Прусия в Австро-пруската война (известна в Италия като „Трета война за независимост“), кралството губи и Венето, включено в Кралство Италия.

Графове на Милано (X – XI век) Беренгар II от Ивреа (* ок. 900, † 966), кралски пратеник в Милано (918 – лято 941), граф на Милано (от 945 г.), крал на Италия (Дом Бургундия-Ивреа) от 950 г. Конрад (* 957, † 961), маркграф на Милано, син на предходния Дадон, граф на Милано (967 г.), граф на Помбия (973/1002 г.), племенник на Беренгар II и баща на Ардуин Оберто I (* 951, † 975), пфалцграф на Италия, маркграф на Милано, син на Адалберт I Оберто II († сл. 1014/21), маркграф на Милано, Тортона и Генуа, син на предходния Адалберт II († пр. март 1000), граф на Милано, син на Оберто I, брат на предходния Хуго († сл. 1037), пфалцграф на Генуа и маркграф на Милано, племенник на предходния Алберто Ацо I д’Есте († пр. 1018), маркграф на Милано, син на Оберто II и брат на Хуго Алберто Ацо II († 1096/97), маркграф на Милано, син на предходния

Дела Торе (XII – XIV век)

1197 – 1241: Пагано I дела Торе 1247 – 1257: Пагано II дела Торе 1253 – 1256: Манфредо Ланча 1257 – 1259: Мартино дела Торе, сеньор 1259 – 1264: Оберто II Палавичино, сеньор 20 ноември 1263 – 24 декември 1265: Филипо дела Торе, сеньор 24 декември 1265 – 21 януари 1277: Наполеоне дела Торе, сеньор юни 1302 – 6 януари 1311: Гуидо дела Торе

Висконти

Семейство Висконти се слави с дълго графско потекло (оттук и фамилното му име), а неговият представител Отоне Висконти е сред първите, които се предават на Фридрих I Барбароса през 1162 г., поддържайки постоянна семейна лоялност към Свещената Римска империя и следователно към партията на гибелините. Това поставя Висконти в контраст с „тайните“ господари на Милано – гвелфската фамилията Дела Торе. Дела Торе са остракизирани от Висконти, когато в контекста на междусемейната борба, избухнала през 1273 г. с назначаването на Отоне Висконти за архиепископ на Милано, са победени в битката при Дезио (1277 г.). Тази победа позволява установяването на господството на Висконти.

Висконти държат, с изключение на кратка пауза от 1302 до 1311 г., по време на която Гуидо дела Торе успява да си възвърне владението си на града, непрекъснато владението, свързано с титлата на „Имперски викарий на Ломбардия“. Към края на XIV век враждите в семейството се засилват, което води до подозрителни смъртни случаи и конспирации, и до прогресивния упадък на сеньорията. Този упадък е възпрян от преврата на Джан Галеацо Висконти срещу чичо му Бернабо, който планира елиминирането на племенника си, чието бащино наследство е узурпирал.

Със завземането на властта от Джан Галеацо Сеньория Милано претърпява териториална еволюция: от 1387 до 1355 г. поредица от военни кампании водят до упадъка на множество сеньории и свободни комуни, и до придобиването на цяла Ломбардия (с изключение на Мантуа ), Венето (с изключение на Тревизо, държан от Венецианската република), Източен Пиемонт и Емилия (с изключение на Модена и Ферара, в ръцете на Есте), както и до подчинението на Република Генуа като васал на Милано. Към това се добавя и един двоен политически престиж: през 1389 г. бракът между дъщерята на Джан Галеацо – Валентина с Луи дьо Валоа, херцог на Орлеан – брат на френския крал Шарл VI, и през 1395 г. с предоставянето на титлата „Херцог на Милано“ от германския крал Вацлав Люксембургски.

Преждевременната смърт на Джан Галеацо през 1402 г. малко след началото на експанзията към Тоскана (Пиза е придобита през 1399 г.), поставя края на експанзионистичните проекти на Висконти. Джовани Мария Висконти – син и наследник на Джан Галеацо се опитва да спре разпада на „държавата на Висконти“ чрез брутални тактики, включително набези, експроприации, убийства и грабежи срещу градове и противници, засилвайки вълненията и конспирациите, довели през 1412 г. до неговото убийство. Така херцогската корона преминава у брат му Филипо Мария, който предпочита да прибегне до дипломатическа хитрост и военни експерти, за да възстанови херцогството. Той обаче не успява да спре свеждането на херцогството единствено до Ломбардия (с изключение на Бреша и Мантуа). Пораженията и нарастващият натиск на амбициозните му съседи водят Филипо Мария до психологически колапс, който засяга и управлението на херцогството и личния му живот. Той не създава законно брачно потомство и това води до изчезването на династията Висконти, както и до наследствена война след смъртта му през 1447 г.

21 януари 1277 – 5 август 1278 (сваляне): Отоне Висконти, архиепископ на Милано, сеньор на Милано 27 декември 1281 – 27 декември 1294 (абдикация): Отоне Висконти 27 декември 1294 – юни 1302 (сваляне): Матео I Висконти, капитан на народа на Отоне, сеньор юни 1302 – февруари 1311: Гуидо дела Торе, сеньор 6 януари 1311 – 24 юни 1322: Матео I Висконти (2-ри път), сеньор 24 юни 1322 – 6 август 1328: Галеацо I Висконти, сеньор 6 август 1328 – 16 август 1339: Ацоне Висконти, сеньор 16 август 1339 – 24 януари 1349: Лукино Висконти, сеньор 24 януари 1339 – 5 октомври 1354: Джовани Висконти, архиепископ на Милано, сеньор 4 август 1354 – 6 май 1355: Матео II Висконти, сеньор 29 септември 1354 – 4 август 1378: Галеацо II Висконти, сеньор 4 август 1354 – 6 май 1385: Бернабо Висконти, сеньор 6 май 1378 – 5 септември 1395 и 5 септември 1395 – 3 септември 1402: Джан Галеацо Висконти, сеньор 3 септември 1402 – 16 май 1412 (убит): Джовани Мария Висконти, херцог 16 май – 12 юни 1412 – Есторе Висконти и Джанкарло Висконти, херцози на Милано 12 юни 1412 – 13 август 1447: Филипо Мария Висконти, херцог

Амвросианска република (1447 – 1450)

На 14 август 1447 г. – в деня след смъртта на херцог Филипо Мария Висконти група юристи от Павийския университет, група благородници и Архиепископията, представлявани съответно от Джорджо Лампуняно, Виталиано I Боромео и Антонио Тривулцио, се възползват от вакуума във властта, за да възстановят републиканската държава, базирана на съседната и враждебна Венецианска република. Тази държава, поетично наречена Aurea Repubblica Ambrosiana (Златна Амвросианска република) в чест на светеца-покровител на Милано Св. Амвросий, обаче е смазана от подновените борби между гвелфи и гибелини, както и от нападенията на съседни държави, предимно от Венеция. През този период на вакуум на властта се появяват няколко претенденти към херцогството, което предизвиква истинска наследствена война:

Франческо Сфорца, кондотиер на наемническа дружина и зет на Филипо Мария, съпруг на законородената му дъщеря Бианка Мария, както и командир на миланските милиции и съюзник на Флоренция; Шарл Орлеански, син на Валентина Висконти – дъщеря на Джан Галеацо, който използва завещанието си като наследник на херцогството в случай на изчезване на династията Висконти. Тъй като вече е граф на Асти (и е подкрепян от своя братовчед – кралят на Франция Шарл VII), той нарежда градската управа да започне офанзива срещу слабата република, но е победен от Сфорца и е лишен от Асти; Лудвиг Савойски, брат на покойната херцогиня Мария Савойска, който не се хвали със солидни претенции и е в конфликт с пиемонтските благородници, като също така му липсва военна изобретателност. Раздвижва се едва към края на войната през 1449 г.; Алфонсо V Арагонски, бивш крал на Неапол и Сицилия, който основава твърденията си на предполагаемо завещание на Филипо Мария Висконти и е нетърпелив да консолидира един вид хегемония на полуострова, и преди всичко да подчини Генуезката република, бидейки съперник на Арагонците в средиземноморската търговия.

Благодарение както на военните, така и на дипломатическите последици само Сфорца остават претенденти за херцогството. Те се възползват от народен бунт, разпалван в Милано от Гаспаре да Вимеркате, и успяват през 1450 г. да завладеят Милано, и да възстановят херцогството чрез избор от Съвета на 900-те и от народното приветстване.

Сфорца и Валоа (1450 – 1535)