Са̀моков е град в Югозападна България. Намира се в Софийска област на 60 км от град София и на 10 км от курортно-туристическия комплекс Боровец. Градът е най-големият в областта и е административен център на Община Самоков. По данни от НСИ населението на града е .
География Географско положение
Самоковската котловина е разположена между три планини – Рила, Плана и Ихтиманска Средна гора – на 950 метра над морското равнище. В сърцевината ѝ текат водите на река Искър и нейните притоци. Формата на котловината е неправилна и двуделна, Палакарийска от запад и Искърска от изток. Разполага се върху 185 km2.
Град Самоков, разположен в едноименната котловина отстои на 60 км от столицата София, на 10 км от курорта Боровец, на 8 км от един от входовете на Национален парк Рила, на 29 км от минералните извори в Сапарева баня, на 14 км от тези на Белчин баня, на 27 км от балнеоложкия комплекс в Долна баня и на 12 км южно от язовир Искър.
Геоложка история Геоложката история на областта преминава няколко етапа. Вертикалните и хоризонталните движения на земната кора създават тази релефна форма в едно много далечно минало, а впоследствие екзогенните процеси я моделират и дооформят. Котловината представлява периферна наложена депресия с неоген-кватернерска възраст, потънала по система от разседи. Както върху повечето земи с подобна форма, през плиоцена тук се е плискало сладководно езеро. Оттогава и през кватернера от планината започват да се утаяват мощни алувиални и ранно-ледникови наслаги. Котловинното дъно е плоско, запълнено от флувиоглациални наслаги от изток и алувиални на запад, северозапад, където е поречието на река Палакария.
Съществуват и съвременни релефообразуващи процеси. В средата на котловината се издигат възвишения с тектонски произход. Едно от тях – възвишението Ридо – днешните жители на града са превърнали в крайградски парк, който продължава към връх Дъбова глава (1127 м) – един от предпланинските склонове на Рила. Този гол сега връх някога е бил покрит с трудно проходима дъбова гора, откъдето е наследил и името си. Наблизо е връх Борич, висок 1100 м, а от другата страна на града е Продановския рид. Името му идва от съседното село Продановци.
Климат Местоположението на града и надморската му височина определя климата като умереноконтинентален с планинско влияние – с топло, но не много горещо лято и студена, продължителна зима. Продължително е слънчевото греене, с много малки изключения на мъгли. Силно е и въздействието на високата планина. Именно тя спира бурните ветрове и снеговалежи.
Водни ресурси Самоковската котловина е сравнително богата на води. Отводнява се от река Искър, която в началото си има два основни ръкава – Черни Искър и Бели Искър с многобройни по-малки вливащи рекички и потоци и нейните притоци – Палакария и Шипочаница. Преди града покрай реката се намира местността Лаго. Тя е широка около 200 – 300 m. През нея минава път и много острови, покрити с влаголюбиви гори. След града по течението на Искър е разположен язовир Искър.
Две от най-красивите рилски езера кътат хладните си води в този край: Йончево езеро и Страшно езеро. И двете са били любимо място на живописеца Христо Йончев-Крискарец. Неговото име носи Йончево езеро. Около тях има още четири, най-посещаваното от които е Свинското. В района на малка Мальовица се намират двете Камилски езера, а източно от връх Мальовица – Еленските.
История Етимология Етимологията на името е от примитивното предприятие за изчукване на добито желязо на пръти – самоков, което е производно от сам и кова, подобно на самолет, самовар и прочее.
В подножието на Доспейската планина (Лакатишка Рила) при Шишмановия пролом се намира Шишманово кале, чието име е свързано с легенди за последните битки на цар Иван Шишман. Там има ранно-християнска базилика и манастирски комплекс. Строителството им се отнася към епохата на Римската империя. Опожарени са през VI – VII век от варвари.
След римското селище на това място възниква по-късен град – в началото на XIV век като рударско селище. Миналото на града е свързано с добиването на желязо. Хаджи Калфа споменава самоковския рудник, където са изработвани и железни произведения (например котви).Константин Иречек, История на българите, стр.494 По това време местните занаятчии влизат в пряка връзка със западноевропейските рудари-саксонци, наричани саси, и по техен образец са въведени саксонски пещи (видни), ковашки работилници (мадани) с духала и големи чукове (самокови), движени с водна сила. До и след падането на града под Османско владение (1372), Самоков е икономическо и културно средище.
От 1557 г. до 1907 г. градът е център на Самоковската епархия.
Според свидетелства на посетили града през 1859 година американски мисионери, той има 15 хиляди жители, като 2/3 са българи, които поддържат процъфтяващо училище с ученици от целия регион.
Общинските избори в Самоков на 13 юни 1910 година са спечелени от БРСДП (т.с.) и Самоков става първата община в България и на Балканите, управлявана от социалдемократическа партия. За кмет е избран Георги Зуйбаров, а за негови заместници – Ас. Хадживасилев и К. Халваджийски. Управлението въвежда подоходни данъци, осигурява безплатна лекарска помощ и лекарства на бедни граждани, открива детски градини, сиропиталища, трапезарии за бедни деца, въвежда осемчасов работен ден за общинските служители. На 12 февруари 1912 година общинското управление е разпуснато от правителството.
От 7 декември 1919 до 1 юли 1921 г. управлението е отново в ръцете на БКП с кмет Михаил Дашин. Партията управлява за трети път общината от 19 март 1922 до септември 1923 г., като кмет е К. Кибаров.
Население Численост на населението според преброяванията през годините:
Религия В града съществува конгрешанска църковна община, част от Съюза на евангелските съборни църкви.
Храмове Самоковски девически манастир
Девическият манастир „Покров Пр. Богородици“ в Самоков започва своя живот около 1772 година като малко девическо монашеско общежитие. Основано е от баба Фота, която подарява имотите си на Рилския манастир, а в собствената си къща обединява малобройна девическа общност. В средата на XIX век там вече, по каноните на оформения по подобие на Рилския типик устав, живеят повече от сто монахини и послушнички. Още от създаването си женският метох става средище на духовност и просветителство. През 1837 – 1839 година, наред с други разширения, е издигната внушителна трикорабна църква.
Метохът бил обграден с висок зид. Освен църквата е построена и магерница. Постепенно се оформил цял комплекс с жилищни и стопански крила. Църквата е каменна, трикорабна, разделена от два реда колони, свързани с арки. Олтарът е с три апсиди – едно от първите представителни решения в църковното строителство през Възраждането. От запад има аркадна открита нартика, върху която ляга обширна емпория, която към наоса се открива с пластично двойноогъваща се линия на парапета.
По своята архитектура тази църква има много по-близък паралел с творчеството на Тревненската и Дряновската школа, отколкото със Самоковската. Този храм е бил повлиян от творчеството или дори може да е дело на тревненския първомайстор Димитър Сергьов. Позлатените резби на иконостаса обаче, балдахинът над светия престол и другите църковни мебели, без съмнение са дело на самоковски майстори. Особена виртуозност има в изработката на иконостасните царски двери.
Съществува мнение, че иконостасните икони са дело на самоковския зограф Христо Димитров. Тук, редом с образите на Богородица с младенеца и Исус Христос, са изобразени и първоучителите Св. св. Кирил и Методий. Освен тях в църквата се пазят интересни икони от самоковската школа – св. Никола, св. Йоан Златоуст, Три светители и др. По свода на църквата личат следи от възрожденски стенописи – дело на самоковски майстори.
Църква „Свети Никола“
Църквата е построена в по-късен период, 1859 – 1860 г., когато християните в Турция получили по силата на провежданите реформи известни религиозни свободи и самоковци издействали ферман. Те вярвали, че на това място е имало църква още преди падането на града под турска власт. След като бил завършен иконостасът и поставени иконите, храмът бил осветен тържествено на 26 октомври 1861 година, Димитровден, от архимандрит Хрисант Дойчинов и градските свещеници, за да свърже завинаги родолюбието на самоковци с борбата срещу гръцкото духовенство. Именно в тези дни от града е изгонен гръцкия владика Матей Самоковски, а църковната служба започва да се води само на български език. Дръзкото строителство на църквата „Свети Никола“ показва тази решителност за отхвърляне на гръцките владици, но и неустоим копнеж за национално освобождение. Трите ѝ купола белеят отдалеч, устремени в синевата. Високата каменна ограда тук не скрива почти нищо. Църквата „Свети Никола“ сякаш е апотеоз на националното духовно освобождаване. Иконите ѝ са работени от самоковски зографи, но вътре липсват стенописи. „Св. Никола“ е гробищна църква. В двора ѝ са били погребани видни самоковски личности като Захари Хаджигюров, Захари Зограф и др. През 50-те години част от гробищния парк е застроен. Надгробните плочи на Захари Зограф и Християния днес се съхраняват в Историческия музей.
Долномахаленска църква „Въведение Богородично“
Строителната одисея на тази църква приключва през 1835 година. сградата е трикорабна, с полуцилиндрично засводяване, носено от два реда измазани дървени колони. В нея са съхранени икони, дело на прочутите самоковски майстори. Тя е най-малката от действащите самоковски църкви. Строена е по-пестеливо, тъй като в тази част на града е имало по-малко миряни. Днес тя носи не по-малка историческа стойност от останалите храмове.
Около 1855 година самоковските евреи замислили построяването на голяма представителна синагога и учредили фонд за набиране на средства. Строежът започнал три години по-късно, за да приключи през 1860 г. Тогава еврейското население в града брояло вече 130 семейства. Новата синагога е построена по планове на Бет-Амикдаша. Сградата била украсена с богато резбован таван, отделните полета на който били свързани с изписани орнаментални фризове. Овалните пана с букети и пейзажът в молитвената ниша свидетелстват за общите художествени вкусове в Самоков през миналия век. Майсторите зографи от града изписали върху западната вътрешна стена на молитвения салон и върху нишата на източния овални пана с букети в тях. Над вратата на синагогата е взидан мраморен къс с издълбан в него следния надпис „Тази е вратата господня...“ Синагогата е нова постройка по план на Бет-Амикадаша. Тя е паметник на културата от национално значение.
„Успение Богородично“, построена XVIII – XIX век, има уникални дърворезби.
През 1793 година в Самоков била осветена църква с името „Успение на св. Богородица“, наречена още Митрополитска. Църквата е издигната на мястото на по-малка църква от XVII век със средствата на родолюбиви самоковци. Наполовина скрита в земята, тя била оградена още и с пръстен от висок каменен дувар. През 1805 г. започнало преизграждане на църквата с цел превръщането ѝ от еднокорабна в трикорабна, по-висока и по-просторна. Четвърт век били нужни на строителите да завършат новия храм. Новият молитвен салон е с яки каменни стени. Два реда колони го разделят на три кораба, средният от които е по-широк от страничните. Гевгирени решетки и дъсчени стени затварят от запад параклис и стълбище за емпорията.
От изток е прибавена олтарна апсида, която излиза извън правоъгълния молитвен салон. Църквата се завършва от открит притвор, чието писано чело се носи от стройни колони с резбовани главулеци.