Съучастие в умишлено престъпление

Понятието за съучастие няма легална дефиниция. В правната теория и практика под съучастие се разбира задружна, съвместна дейност на две или повече лица за осъществяване на едно умишлено престъпление. От обективна страна съучастието се характеризира с общ умисъл или „общност на умисъла“. Това означава, че всеки един от съучастниците наред с това, че е съзнал общественоопасния характер на деянието, предвижда настъпването на общественоопасните последици, иска или се съгласява с тяхното настъпване, съзнава че и друго лице или други лица действат с умисъл за причиняване на същите общественоопасни последици. Възможно е две или повече лица, макар че действат умишлено с оглед причиняването на един и същ общественоопасен резултат, да не извършват престъплението в съучастие тогава, когато липсва последния елемент на умисъла. В тези случаи и на още по-голямо основание, когато двете лица действат при различна форма на вина или на една и съща, но непредпазлива, то не може да става дума за съучастие. При тези три хипотези се говори за т.нар. независимо съпричиняване или независимо съпричинителство. Умисълът при съучастието по принцип е определен, то няма пречки съучастието да се осъществява при алтернативен или неопределен умисъл.) Щом от субективна страна има изискване за общност на умисъла и някои от съучастниците излезе от общността, то ексцес на съучастието и за това, с което е излязъл съответния дееца отговаря самостоятелно. Общността на умисъла е и обща субективна основа за носене на наказателна отговорност при съучастие.

Форми на съучастие Те биват основни и неосновни. Критерият за разграничаването им по този начин е дали съответната форма на съучастие е регламентирана в Общата и Особената част на Наказателния кодекс на Република България. Основните форми са извършителство, подбудителство и помагачество. Чл. 20, ал. 1 на Наказателния кодекс не дава определение на формите на съучастие, а на видовете съучастници, а именно извършителите, подбудителите и помагачите

Извършителство Според чл. 20, ал. 2 извършител е този, който участва в самото изпълнение на престъплението. За извършителство говорим в две хипотези:

1) Когато едно лице участва в изпълнението на престъпление, но то не е подбудено или подпомогнато от друго или други лица.

2) Извършителство има, когато две или повече лица, участват в самото изпълнение на престъплението независимо от това дали те са подбудени или подпомогнати от други лица. Тук става дума за съизвършителство. От своя страна съизвършителството също бива два вида – едновременно и последователно. Критерият за разграничаване е времеви, т.е. това дали поведението на отделните лица се осъществява към даден момент или поведението на отделните лица се осъществява в различни периоди от време. Критерият не е липса или наличие на разпределение на ролите между извършителите. Такова разпределение наистина е по-характерно за последователното съизвършителство, но няма пречка разпределение да е налице и при едновременното съизвършителство (напр. при изнасилването по чл. 152, ал. 3 от НК). За едновременното съизвършителство е характерно, че наред с общността на умисъла се изисква у всеки един от извършителите да са налице и изрично предвидените от закона цели, характеризиращи съответния състав на престъплението.) За последователното съизвършителство е характерно, че общият умисъл от субективна страна е предварителен, т.е. от обективна страна той предполага наличие на предварителен сговор – споразумение между съизвършителите кой каква роля ще изпълнява с оглед осъществяването на престъплението. В особената част на НК съизвършителството служи като критерий за по-тежката форма на отговорност (напр. при кражба по чл. 195, ал. 1, т. 5, и при длъжностно присвояване чл. 202, ал. 1, т. 2).

От фигурата на съизвършителството следва да се разграничават няколко понятия:

Самостоятелно извършителство – едно лице само участва в осъществяването на престъплението, но те не е подбудено или подпомогнато.

Посредствено извършителство – когато едно лице използва друго наказателно неотговорно лице за конкретния случай, за да осъществи дадено престъпление. Наказателната неотговорност може да се дължи на поначало наказателна неотговорност лицето (например поради малолетие); възможно е лицето да е наказателно отговорно по начало, но се използва такова, което действа невиновно; възможно е да се използва лице, което макар и да действа виновно, действа по непредпазливост. В последната хипотеза не само, че лицето няма да отговаря за съучастие, но и ще носят наказателна отговорност само, когато това изрично е предвидено в особената част. И при трите типа хипотези посредствения извършител, действайки умишлено използва едно друго лице, като оръдие за осъществяване на дадено престъпление. Не може и дума да става за съучастие между посредствения извършител и този, който е използван.

Подбудителство Според чл 20. ал. 3 от НК подбудител е този, който умишлено е склонил другиго да извърши престъплението. Подбудителството като форма на съучастие се характеризира с няколко момента от субективна и обективна страна. От обективна страна се осъществява психическо въздействие от едно лице спрямо друго, за да вземе последното решение за извършване на конкретното престъпление като това въздействие може да се изрази в друго престъпление – принуда, заплашване, изнудване; другото лице да вземе решение за извършване на съответното престъпление; необходимо е мотивираното лице да е започнало най-малко да е започнало изпълнение на това престъпление, т.е. най-малко необходимо е да се осъществи опит към съответното престъпление. От субективна страна подбудителството може да се осъществи при пряк или евентуален умисъл, но и двата случая характерно, е че връзката между подбудител или подбуден е твърде интензивна.

Подбудителството следва да се отличава от неуспялото подбудителство. То се наказва по режим различен от този на съучастието (подбудителство). Поради липса на общ режим за наказване на неуспялото подбудителство, то за същото може да се носи наказателна отговорност само за изрично предвидените в Особената част на НК случаи. Това са случаите, когато неуспялото подбудителство е достатъчна степен обществено опасно, за да обуслови самостоятелно носене на наказателна отговорност. Наказуеми случаи на неуспяло подбудителство има при подбудителство към убийството по чл. 117, ал. 2 и подбудителство към лъжесвидетелстване – чл. 293, ал. 1. Неуспялото подбудителство се регламентира по т. нар. субсидиарни състави, т.е. за него ще се носи наказателна отговорност само дотолкова доколкото не е налице подбудителство като форма на съучастие, защото в тези случаи отговорността ще се носи по първоначалния състав.

Подбудителството като форма на съучастие трябва да се разграничава от явното подбудителство. При него става дума за мотивиране на неопределен кръг от лица, към извършване на дадено конкретно престъпление или към извършване въобще на престъпление. При явното подбудителство за разлика от подбудителството кръгът на мотивираните лица е неопределен. При това положение и за него е характерно, че то дефинира наказателна отговорност докато това е изрично предвидено в Особената част.

Помагачество Според чл. 20, ал. 4 от НК Помагач е този, който умишлено е улеснил извършването на престъплението чрез съвети, разяснения, обещание да се даде помощ след деянието, отстраняване на спънки, набавяне на средства или по друг начин. От обективна страна помагачът създава условие за изпълнение на престъплението. От този гледна точка неговото деяние може да предшества или да съпътства извършването на престъпление, но не може да се говори за последващо помагачество. От гледна точка на този обективен признак може да става дума за предварително или съпътстващо помагачество. И в двата случая това съответствие на общия признак на съучастието – причинна връзка между поведението на даденото лице и настъпването на обществено опасните последици. От субективна страна има специфика спрямо останалите форми на съучастие. Тук единствено се допуска изключение от общността на умисъла. Счита се, че е достатъчно помагачът да съзнава, че съдейства на дейността на извършителя, без да е необходимо да има обратна връзка, т.е. без да е необходимо това да е съзнавано от извършителя. Това изключение се допуска само за случаите, когато помагачеството се изразява в активно действие, но не и в случаите на бездействие.

Помагачеството се диференцира в отделни видове и с оглед характера на улесняващата дейност и бива интелектуално помагачество – даване съвети, разяснения или обещаване на помощ след извършване на деянието и физическо помагачество – изразява се в отстраняване на спънки пред извършването на престъплението, набавяне на средства и т.н.

Усложнени форми на съучастие Подбудителство към подбудителство, когато подбудителя упражнява въздействие върху извършителя чрез друго умишлено действащо лице, което веднъж склонено от подбудителя пряко осъществява въздействието спрямо извършителя.

Помагачество към помагачество – когато са налице умишлено съдействие на трето лице към помагача, на проявата на последния по подпомагане на извършителя.

Разграничаване на отделните форми на съучастие Подбудителство и интелектуално помагачество – общото е осъществяването на психическо въздействие от едно спрямо друго лице, но основното различие е към кой момент се осъществява това въздействие преди вземане на решението за извършване на престъплението (подбудителство) или след това (интелектуално помагачество).

Помагачество давано по време на изпълнение на престъплението и съизвършителство – критерият за разграничаването е дали лицето участва (съизвършителство) или не (помагачество) в самото изпълнение на престъплението.

Посредствено извършителство и подбудителство – и в двата случая едно лице мотивира друго то да извърши дадено престъпление. При посредственото извършителство се мотивира едно наказателно неотговорно за конкретния случай лице.

Разграничаване между съучастие и съучастност Основни форми на съучастност са укривателство (лично и вещно), недоносителство и допустителство. Това са хипотези, когато съществува обществено опасна дейност на две или повече лица, но няма съучастие. Връзката между двете деяния е връзка на обусловеност от престъплението, което се сочи за основно.