Дреднаут ( – неустрашим, по името на първия кораб от този клас – британският „Дредноут“ (HMS Dreadnought)) е поколение военни артилерийски кораби, възникнала в началото на 20 в. по идея на адмирал сър Джеки Фишър, по онова време Първи лорд на Адмиралтейството. Техни характерни особености са наличие на броня и еднородното артилерийско въоръжение, обаче най-често това понятие се асоциира с линейния кораб и се явява синоним за линейния кораб (линкора) от първата четвърт на 20 век. Предшествениците им се наричат пред-дредноути. При тях различните калибри артилерийски системи, монтирани на един и същ кораб правят изключително трудно прицелването и воденето на артилерийски огън. За сметка на това въвеждането на артилерийски оръдия от един стандарт позволява, намаляването на броя на основните цеви, за сметка на по-доброто брониране на артилерийските кули, по-добри системи за подвоз на боеприпасите и използването на стандартни за всички основни батареи. Скорострелни оръдия с по-малък калибър са запазени за борба с високоподвижни малоразмерни цели, като новите торпедни катери, канонерки и разрушители. Първият такъв кораб е построеният във Великобритания „Дредноут“ (HMS Dreadnought) през 1906 г. Последният дредноут в света е построеният във Велокобритания през 1946 г. „Вангард“ (HMS Vanguard (23)), който се намира на служба до края на 1960-те години.
История Принципът „само големи оръдия“ () не е нов. Влезлият в строй през 1864 г. английски куполен броненосец „Роял Соверен“ (HMS Royal Sovereign (1857)) според разположението и състава на артилерията носи архитектурата на бъдещите дреднаути – неговите пет много мощни за мерките на своето време 266-мм оръдия са разположени в четири кули (две от тях на носа), поставени по диаметралната плоскост на кораба. Обаче впоследствие еволюцията на броненосците тръгва по друг път – отначало към свеждането на цялата артилерия на доняколко „чудовищни оръдия“ с калибър до 18″ / 460 мм, късоцевни, разчертени за пробиване на бронята с максимална дебелина в близък бой с плътен бронебоен снаряд, а след това – след появата на скорострелните оръдия среден (4,7″ / 120-мм – 7,5″ / 190-мм) калибър, стрелящи с фугасни снаряди – чрез специализация на артилерията според изпълняемите от нея задачи.
В резултат на това непосредствен предшественник на дреднаута се оказва ескадреният броненосец със смесено въоръжение: в класическия вариант този кораб носи четири 12″ / 305-мм оръдия в две въртящи се кули и батарея от 12 – 16 „скорострелни“ патронни (използващи унитарен изстрел) или имащи разделно-гилзово зареждане, вместо приетото за големите оръдия картузно, оръдия с калибър 6″ / 152 мм побордно в каземати и спонсони (английска школа) или допълнителни кули (френска школа). 6″ оръдия имат висока скорострелност и точност на стрелбата и могат, чрез бегъл огън, да разрушат небронираните или лекобронираните части на вражеския кораб, като се оказват доста опасно оръжие против съществуващите тогава броненосци, при които защитената с неимоверно дебела (400 мм и повече) броня в средата на корпуса, цитадела, часто съседства със съвършенно небронираните краища. 12″ оръдия, от друга страна, са способни от голяма дистанция да пробият основният брониран пояс на вражеските кораби. Затова наличието на бойния кораб на оръдия от два различни калибра изглежда като разумен компромис между скорострелността и бронепробиваемостта. По време на боя всяко оръдие се намира в пълната власт на своя комендор, няма никакво понятие за централизирано управление на огъня, методите за измерване на разстоянията са крайно приблизителни, а прицелите – груби. В такива условия ефективността на големокалибрените оръдия е сравнително невисока, поради ниската точност и скорострелност, и известно време, след появата на артилерията на средния калибър, тя се счита за едва ли не основната сила на кораба в реалния бой.
Впоследствие към този арсенал са добавени „противоминните“ оръдия с обичаен калибър от 37 мм до 76 мм, а след това – и до 120 мм, които служат за защита от носителите на прътни, метателни и самодвижещи се мини (торпеда) – минни катери, миноноски, миноносци и разрушители („минни крайцери“).
През последната четвърт на XIX век усъвършенстването на механизмите за подаване на снаряди и електрическите трансмисии водят до увеличаване на скорострелността и на оръдията с калибър 8″ / 203 мм – 10″ / 254 мм, благодарение, на което калибърът на средната артилерия започва постепенно да се увеличава, плътно приближаващ се до главния калибър, при частично съхраняване на положителните качества на средния калибър. Логическият завършек на този процес трябва да стане появата на кораб, при водоизместимост и брониране на типичен броненосец въоръжен с еднородна артилерия от средния (8 – 9″) или „междинния“ (10″) калибър. Предполага се, че вече на далечните дистанции „градушката“ от фугасни снаряди на скорострелните 8-дюймовки ще отслабит противника толкова, че за голямокалибрените оръдия ще остане задачата само да го „довършат“, чрез пробиване на главния брониран пояс или да го принудят да се предаде в самия финал на боя. В същото време и поради тези разчети в Русия се проектират кораб с брой на среднокалибрените оръдия от над двадесет, при само две 12-дюймовиР. М. Мельников: Броненосци тип „Бородино“ (). Даже самият адмирал Фишър, бъдрщият „баща“ на „Дреднаут“, в предшестващият го нереализиран проект „Антейкейбъл“ клони към въоръжение изключително от 16 „междинни“ 10″ оръдия.
Оръдията от големия калибър и техните артилерийски установки, през указания период, също така са усъвършенствани в значителна степен. Така например, най-новите куполни установки позволяват зареждането на оръдията при произволно положение, а не само след завъртането им по диаметралната плоскост, а понякога – и при произволен ъгъл на вертикално насочване, което, при същата скорост на зареждане на самото оръдие, позволява рязко да се увеличи общата скорострелност – от един изстрел за 4 – 5 минути при установките от 1880-те години до примерно 1 изстрел в минута в началото на XX век. Освен това, набелязва се качествено подобряване на самата стрелба от голямокалибрените оръдия: въвеждането на оптични прицелни окуляри (използвани от американците още във войната от 1898 г. с Испания), базисни далекомери и методики за коригиране на огъня според плясъците от падането на снарядите, които позволяват да се постигат уверени попадения на дистанции по-рано смятащи се за задпределни, а новите снаряди, снаряжени с мощни взривни вещества, позволяват да се нанесе на противника чувствителни щети даже на такива дистанции, на които бронебойните снаряди безсилно отскачат от защитения от дебела броня борд. Средиземноморският флот на Великобритания, под ръководството на адмирал Фишър, още през 1899 г. започва да отработва стрелба на считащите се по това време пределни дистанции от 25 – 30 кабелтови (4,5 – 5,5 км) като напълно рутинна бойна задача. Според резултатите от стрелбите е направен изводът, че даже без каквото и да е изменение в конструкцията на самите оръдия, изключително за сметка на подобряване на подготовката на личния състав и внедряването на нови методи за стрелба, ефективното водене на огъня, на такова разстояние, е напълно възможно. В близкото бъдеще се очаква увеличаване на дистанцията на огневия контакт до 7 – 8 км и повече.
На свой ред, новата методика за коректиране на огъня в съчетание с достиженията в областта на вътрекорабната комуникация позволява да се управлява централизирано стрелбата на кораба, от поста на главния артилерист, концентрирайки огъня на всички оръдия по една цел, която вече се поразява не от отделни снаряди, а наведнъж от целия бордов залп, което не само съществено увеличава вероятността за нейното поражение, но и прави получаваните от нея повреди много по-тежки. Обаче, за воденето на ефективен залпов огън коригиран според гмурканията на снарядите цялата артилерия на кораба трябва да е еднородна, тъй като при разнокалибрената артилерия плясъците на снарядите от различните калибри, водещи огън по една цел, се смесват едни с други, така че не може да се определят сред тях необходимите за създаването на корекциии на огъня. Среднокалибрените оръдия се превръщат за линкора, разчетен за бой на далечни дистанции, вече в скъпоструващ баласт, тъй като тяхната далечина на стрелба е по-малко, отколкото на оръдията от големия калибър, а ефективното управление на огъня на кораб, съчетаващ оръдия от голям, среден и „междинен“ калибри, както някои от последните ескадрени броненосци, се оказва въобще практически невъзможно, тъй като плясъците от „междинните“ снаряди по нищо не се различават от плясъците на 12-дюймовите за коригиращия стрелбата наводчик.
Експериментите, проведени на корабите HMS Victorious (1895) и HMS Venerable (1899), също така показват необходимостта от еднородна артилерия с централизирано управление на залповия огън за стрелба на големи дистанции:
Дадени са стотици залпове и са изразходвани много въглища и енергия, за да се докаже съвършенно очевидният факт – не може да се води ефективен огън на далечни разстояния от мощните батареи на съвременния военен кораб по старата схема, който както реши. Само научно обоснованото централизирано управление на стрелбата може да отговори на съвременните изисквания.
Идеята за създаване на принципно нов бързоходен и превъзходен по своята огнева мощ броненосен кораб принадлежи на италианския инженер корабостроител Виторио Куниберти, който през 1902 г. представя на своето правителство проект за кораб с водоизместимост 17 000 тона, с мощен бордов брониран пояс с дебелина 12″ (305 мм), въоръжен с десет 12-дюймови също (305-мм) оръдия. Обаче, тогава в Италия не са отделени необходимите средства за построяването на такъв безпрецедентно голям кораб.
Тогава Куниберти споделя своята идея с издателя на ежегодния справочник „Бойните кораби“, англичанина Фред Т. Джейн, който през 1903 г. публикува в в своето издание статията на Куниберти „Идеалният линкор за британския флот“, където описва проекта за „идеален броненосец“ с 12-дюймов главен пояс, вече не с десет, а с двенадесет 12-дюймови оръдия и 24-възлов ход: Ако ударът на снаряда в бронята е под наклон и разстоянието е голямо, ние следва да приемем калибърът 12″, ако искаме да бъдем абсолютно уверени в потопяваето на противника, постигайки попадение само по водолинията му. Но тези оръдия все още се зареждат твърде бавно, макар в последно време и те да се усъвършенстват. Освен това, вероятността от попадение в бронирания пояс е малка. Изходя от това, при нашия идеален, свръхмощен кораб ние трябва да увеличим броя на 12″ оръдия толкова, че да сме способни да постигнем макар и едно, фатално за врага попадение, в броневия пояс по водолинията. Като това преди той да има шанса да даде подобен успешен изстрел в нас от четирите големи оръдия, които са днес обичайното главно въоръжение… Без излишно хабене на снаряди, бидейки уверен в своята превъзходна защита, със своите двенадесет оръдия, такъв линкор ще може без да се бави на покрие своя противника със съкрушителен кръстосан огън.
Посоката на мислите на италианеца се различава от тази, която имат англичаните във въжданията си за типа на бъдещия „Дреднаут“, макар резултатът да е доста сходен, с изключение съхраняването, в проекта на Куниберти, на сравнително неголяма батарея на средния калибър.