Борис I

Княз Борѝс IАндреев, Йордан, Андрей Пантев. Исторически справочник Българските ханове и царе, Издателство „Абагар“, Велико Търново, 2004, с. 71 ISBN 954-427-216-Х (срещан и като Богор, Богорис; ), почитан от Православната църква като Св. Княз Борѝс I (Михаил) Покръстител е български владетел, който налага християнството като официална религия и въвежда славянската писменост в България. Той управлява от 852 до 889 г. и отново за кратко през 893 г., когато детронира първородния си син Владимир Расате и възкачва на престола другия си син Симеон.

Имена и титли Някои езиковеди и историци (В. Бешевлиев, Р. Рашев) считат, че името произлиза от тюрко-алтайското „барс“ – тотем на етническата група барсили. Други, като акад. Димитър Дечев, свързват Борис със славянската или българска дума „брань“ или „боря се“.История на България за 11 клас; Автор: Г. Бакалов; Урок 7: Покръстване на българите София, 2001, стр.51.

В политическото противопоставяне между Константинопол и Рим и техните църковни метрополии в частност Борис успява умело да лавира и с дипломация преодолява хегемонията на съседите си. След официалния акт на покръстването му Борис приема християнското име Михаил. В исторически изследвания е наричан Борис-Михаил, на името на покръстителя си – византийския император Михаил, за което Фотий пише:

Преки свидетелства за титлата, използвана от Борис, са негови печати и надписът, намерен край село Балши, Албания. В тях той е наречен „архонт на България“, превеждана обикновено като „владетел“. Канонизиран е като светец скоро след смъртта му. Българската църква в наши дни го почита под името Свети Цар Михаил Борис,Бакалов, Георги, „Средновековният български владетел...“, с. 144 – 146 макар че приживе той никога не е носил царско достойнство. Показателна за дълбоката почит към княза покръстител сред неговите съвременници е приписката на Тудор Доксов (племенник на Борис I) от 907 г.: В „Списъка на българските архиепископи“, съставен от архиепископа на Охрид Йоан Комнин в средата на XII век, Борис е наречен „василевс на българите“ ().„Списък на българските архиепископи“ на охридския арх. Йоан Комнин, „Familiae augustae Byzantinae“, I, 174 – 175, Du Cange, 1680 (Дюканжов списък), „Български старини из Македония“, стр. 565, акад. Йордан Иванов, 1931 г. Така този по-късен византийски автор пренася върху Борис царската титла, която възприема за пръв път неговият син Симеон.

Въпреки че в нито един автентичен старобългарски извор не е засвидетелствана за нито един български владетел титлата „княз“ или „хан“, а Васил Златарски констатира, че още Йосиф Генезий и Теофан Продължител титулуват Омуртаг владетел на българите (),Joseph Genesius, p. 41; Theophanes Continuatus, p. 64,19 – 23; Васил Н. Златарски, История на Първото българско Царство. I. Епоха на хуно-българското надмощие (679 – 852). Б. Първо българско царство. II. Териториално разширение и политическо издигане. 2. Промяна във вътрешната и външна политика на България. в съвременната историография Борис е наричан с различни титли, по аналогия на много по-късни руски и др. текстове. Повечето автори приемат, че той променя титлата си при приемането на християнството. Според тях, преди покръстването той използва титлата хан или кан,12 мита в българската историяСтраница за прабългарите а след това – княз.

Войни на запад В началото на Борисовото управление българите влизат в серия безуспешни военни конфликти с Източнофранкското кралство, Византия и Хърватия. Византийският император Константин Багренородни пише накратко за един неуспешен поход на Борис в съседното Сръбско княжество, при който престолонаследникът Владимир заедно с 12 велики боили попада в плен. Тогава, от скръб по сина си, Борис се вижда принуден да сключи мир.

През 862 – 863 г. Борис I сключва военен съюз с крал Лудвиг II Немски и преговаря с него за приемане на християнството в България от Римокатолическата църква. За да разруши съюза, Византия в коалиция с Великоморавия и Хърватия започва през 863 г. война срещу България. За Борис I тази война е неуспешна и това разклаща значително влиянието на българите в среднодунавските земи.

В отговор на молбите на Ростислав през есента на 863 г. Византия нахлува отново в българските земи. Там не срещат сериозен отпор, тъй като българските войски са заети на запад на моравската граница. Започват преговори и впоследствие е сключен мирен договор между България и Византия. Борис I се задължава да разтрогне съюза си с немския крал Лудвиг и заедно с народа си да приеме източноправославното християнство от Константинополската патриаршия.

Покръстване

Българският владетел, според някои четения на част на надписа от албанското село Балши (бившия български средновековен град Главиница) близо до град Берат (бившия български средновековен град Бѣлградъ / Бѣлиградъ), приема християнството тайно, за да избегне засилването на съпротивата сред някои прослойки на народа. Въз основа на същия надпис Тадеуш Василевски и Моско МосковМоско Москов, „Именник на българските ханове-нов прочит“, 1988 г. считат, че покръстването се е извършило през 866 г. Към запазения текст „…ари…орис, преименуваният Михаил заедно с дадения му от Бога народ в лето 6374“ (), Васил Златарски добавя предполагаемия унищожен текст „Покръсти се от Бога архонтът на България Б…“ () и приема, че годината на покръстването е 865, която била „лето етх бехти“ от приписката на Тудор Доксов.Васил Н. Златарски, „История на Първото българско Царство. II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852 – 1018). III. Национализация на българската държава. 1. Междудържавното положение на България и покръстването на българите“, София, 1927 г. Михаил Ласкарис отхвърля допълването на Балшинския надпис от Златарски като неправилно и посочва, че той не може да бъде свързван с акта на покръстването.Михаил Ласкарис, „Датата на покръстването на българите“, 1933 г. Андре Ваян изказва несъгласие с интерпретацията на „лето етх бехти“ от Златарски, считайки, че този израз няма нищо общо с цикловия календар, използван от българите.André Vaillant, Histoire et philologie. Langues et littératures slaves du Moyen Âge / André Vaillant / Paris: EPHE École Pratique des Hautes Études, 1965 Контестациите на Ласкарис и Ваян са приети от Петър Петров, който също счита, че този надпис не се отнася за покръстването, а е за отбелязване на границата, като приема годината 864 г. – теза и на Голубинский, Соколов, Лавровский, М. Ласкарис, А. Ваян, Петър Мутафчиев, Васил Гюзелев – превърнала се напоследък в официално приемана версия,Петров, П. „За годината на налагане на християнството в България“. ­ ИИИ, т. 14 – 15, С., 1964, 588 – 589: „Покръстване на княз Борис и на неговия двор през пролетта на 864 г.“Петър Петров, Христо Темелски, „Църква и църковен живот в Македония“, 2003 г. въпреки някои възражения на Иван СнегаровСнегаров, Ив. Християнството в България преди покръстването на княз Борис (865). ­ ГДА, т. 5, 1956, с. 202 и Димитър Ангелов.Димитър Ангелов, „Образуване на българската народност. ГЛАВА ЧЕТВЪРТА. Завършек на етногеничния процес 865 – 927. 1. ВЪВЕЖДАНЕ НА ХРИСТИЯНСТВОТО КАТО ОФИЦИАЛНА РЕЛИГИЯ“, София, 1971 г. Българският владетел приема името на своя 24-годишен „духовен отец“ – византийския император Михаил III Пияницата. Приемането на християнството води и до законодателни промени.

Непосредствено след покръстването избухва бунт в средите на няколко недоволни български провинциални (от комитатите) боляри. Техните основни опасения са от засилващото се византийско влияние. Бертинските летописи описват как Борис с малцината си верни успява, не просто да се спаси, а да потуши бунта и плени противника. Князът наказва със смърт организаторите и техните близки – общо 52 рода.Съдът над историците: българската историческа наука, документи и дискусии 1944 – 1950, Академично изд-во М. Дринов, 1995, ISBN 9544302476, стр. 246.Годишник На Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Център за Славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“. Том 10, София, стр. 89. Според някои изследователи се касае само за „52-ма наказани със смърт“.Георги Тодоров, Св. Борис и митът за избиването на 52-та рода, в. Култура, брой 2 (2441), 19 януари 2007 г. Същото четем и в Бертинските летописи: „... Обаче царят наказал със смърт [само] петдесет и двама от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде навредим...“.„Бертински летописи“. В Латински извори за българската история, том II, Институт за българска история, БАН, 1960 г.

Българска църква Отказът на Византия и на Константинополската патриаршия да признае самостоятелна българска църква принуждава Борис I да търси сближаване с папата в Рим. Български пратеници занасят списък със 115 въпроса до папата и са посрещнати с голяма радост. Отговорите на папа Николай I – 105 на брой, съставени от Анастасий Библиотекар са прости и ясни. Основният въпрос на българския владетел е относно ръкополагането на главата на българската църква за патриарх. В България са изпратени кардинал Формоза Портуенски,Portus – кардиналско епископско седалище от III в. в римското предградие Порто, обединено през 1986 г. с епархията на Санта Руфина епископ Павел ПопулонскиPopulonia – антично епископско седалище в Тоскана, в Сиенската митрополия и свещеници. В своя избор за архиепископ на България, Борис се спира върху кардинал Формоза Портуенски, бъдещ папа в периода 891 – 896 г.

През 867 г. български пратеници пристигат в Рим с молба папата да назначи Формоза. Папа Николай I отказва. На 13 ноември 867 г. Николай I умира и новият папа Адриан II още по-решително се противопоставя на назначаването на кардинал Формоза за глава на Българската църква. В България са изпратени други двама епископи – Гримуалд ПолимартийскиPolymartium – антично епископско седалище в Лацио и Доминик Тривенски. Папата предлага на Борис да избере за архиепископ на България някой от тях или Павел Популонски. Борис отправя ултимативно искане за български архиепископ да бъде ръкоположен дякон Марин или някой от кардиналите на папата. Въпросът е не толкова до съответната личност, а до това кой ще определи главата на българската църква. И това искане на Борис е отхвърлено. Този отказ се оказва съдбоносен за българо-римските отношения. Борис отново започва преговори с Константинопол.

На Четвъртия Константинополски събор (869 – 870 г.), на извънредно заседание, състояло се след закриването на събора на 4 март 870 г., българският църковен въпрос е решен чрез компромис – учредява се български църковен диоцез, начело на който е поставен гъркът Георги, с титла „митрополит на Дръстър“ (дн. Силистра) (870 – ок. 886 г.), със седалище в Плиска, директно подчинен на Константинополската патриаршия. Папските пратеници получават голям подкуп и са изпратени обратно в Рим. Българската църква има седем митрополии и е устроена по византийски модел, като са възприети духовните санове хартофилакс, синкел, екзарх. Единствено църковникът е сан с български произход.

През 879 г. на патриаршеския престол в Константинопол сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Константинополската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална (самостоятелна). Начело на българската църква застава Йосиф I, архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон.

Българска писменост По същото време княз Борис приема радушно учениците на Кирил и Методий – Наум, Ангеларий и Климент, изпращайки Климент Охридски като епископ в Охрид със задачата да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. Борис, както и Симеон, уреждат просвещението на българите в Охрид и славянската книжовност.

Късни години