Първият кръстоносен поход (1096 – 1099) е първият от поредица военни експедиции, подкрепяни и понякога инициирани от Римокатолическата църква през Средновековието. Основна цел на похода е освобождаването на Светите земи от мюсюлманско господство. Първият призив за поход е отправен през 1095 г. когато византийският император Алексий Комнин се обръща към събора в Пиаченца с искане за военна помощ във войната му със селджукските турци. По-късно през същата година на събора в Клермон папа Урбан II откликва на искането и призовава за въоръжен поход на поклонници към Йерусалим. Призивът е посрещнат с ентусиазъм сред всички социални класи в Западна Европа. Първоначално се сформират тълпи от хиляди, предимно бедни християни, въодушевени от пламенните проповеди на Пиер Отшелника. Наречени по-късно Народен кръстоносен поход, те се придвижват през Германия и извършват редица кръвопролития и погроми срещу евреи. След това продължават пътя си към Константинопол и продължават в Мала Азия, където са разбити от селджуците на Кълъч Арслан I в битката при Херсек през октомври 1096 г.

Много по-организираният поход на бароните включва благородници от различни страни и техните свити и се отправя на път в края на лятото на 1096 г. Групите от различните кралства се придвижват по различни пътища и пристигат край Константинопол между ноември и април 1097 г. Предводители на контингентите са следните рицари: от Прованс Раймон IV, граф на Тулуза; от италианските нормани Боемунд от Таранто и неговият племенник Танкред; от Лотарингия и Германия братята Годфроа дьо Буйон и Балдуин. В армията участват и отряди от Северна Франция под ръководството на Робер Куртьоз, Етиен дьо Блоа и Юг дьо Вермандоа, както и от Фландрия начело с Роберт II Фландърски. Общият брой на участниците в похода, включително придружителите, наброява около 100 000 души. След постигане на споразумение относно по-нататъшните действия с Алексий, кръстоносците са прехвърлени в Мала Азия. Първата им среща с противника е обсадата на Никея, която е превзета през юни 1097 г. В по-нататъшния си път кръстоносците встъпват в директен бой при Дорилей и постигат първата си победа на 1 юли. При по-нататъшното си придвижване кръстоносците търпят големи лишения поради недостиг на храна и вода и са изложени на болести. След като преминават през Киликийските порти, Балдуин се отклонява с отряда си и поема самостоятелно през Киликия, като обсажда Едеса и я превзема. Така е основана първата кръстоносна държава. Основната група кръстоносци обсажда дълго време силно укрепената Антиохия и я превзема през юни 1098 г. Кръстоносците пристигат пред Йерусалим след още една година и го превземат на 7 юли 1099 г., извършвайки големи кръвопролития спрямо защитниците му. Месец след това се състои битката при Аскалон, в която противник вече е армията на Фатимидите, които са осъзнали опасността, но са отблъснати. Историците считат това сражение за последното действие на кръстоносната кампания и след него мнозинството кръстоносци поемат обратния път към дома.

В Леванта остават основаните четири кръстоносни държави: графство Едеса, княжество Антиохия, кралство Йерусалим и малко по-късно графство Триполи. Заселилите се там кръстоносци създават свое общество, до голяма степен повтарящо феодалното европейско общество и се задържат до превземането на Акра през 1291 г. след което губят всички територии. След това няма други съществени опити за освобождаване на Светите земи.

Предистория Западна Европа в края на XI век Към края на XI век Западна Европа вече е значителна сила, макар и не така напреднала като другите цивилизации, развили се около Средиземноморието. Съставена е от няколко монархии, изградени като феодални общества, в които се ширят непрекъснати военни конфликти за решаване на спорове относно територии, право на наследяване и васалитет. В същото време населението непрекъснато се увеличава, като нарастването започва в края на X век и продължава до към средата на XIII век. Икономиката също се развива: разчистват се горски масиви за земеделие, пътищата се подобряват, организират се пазари. Корабоплаването в Средиземно море, особено това на италианските градове-държави, започва да подрива доминацията на мюсюлманските кораби.

По отношение на религията от особено значение е цялостната реорганизация на църковната структура през XI век, свързана с движението за Григорианска реформа, която отрежда на папата по-активна роля в обществото. Например през 1095 г. папа Урбан II е в достатъчно силна позиция, за да свика два важни църковни събора въпреки съпротивата на император Хайнрих IV, който е противник на реформата.

Така към края на XI век в Западна Европа цари увереност и има достатъчно енергия, за да бъде предприета голяма военна кампания, което се илюстрира от успеха при завладяването на Англия през 1066 г. от норманите.

Прекият съсед на Западна Европа на югоизток е Византийската империя, чиито граници са обект на атаки от врагове като норманите на запад и селджуците на изток. В допълнение възниква Голямата схизма от 1054 г. между Византия и папата в Рим, която разделя окончателно християнската църква на православни в Източна Европа и католици в Западна Европа. При император Алексий I Комнин Византия изпада в още по-големи затруднения вследствие на поражението си от селджуците в битката при Манцикерт през 1071 г., след което територията ѝ е ограничена само до Западна Мала Азия и Константинопол.

Ориентът в края на XI век

Византийско-селджукските войни започват в средата на века и към края му много византийски територии в Мала Азия, Сирия, Палестина и Египет се оказват под мюсюлманска власт.

Селджукските турци, приели исляма през XI век, започват своето завоевателно настъпление с енергията на новопокръстени. Още преди средата на века те успяват да образуват империята Велики Селджук, макар и номинално подчинена на халифата. Алп Арслан побеждава византийците при Манцикерт през 1071 година и присъединява към Велики Селджук по-голямата част от Мала Азия. След гражданска война, последвала смъртта на Малик Шах I през 1092 година, селджукската империя се разпада на независими емирства, враждебни едно към друго. В Румския султанат управлява Кълъч Арслан I, а в Сирия брат му Тутуш I, който умира през 1095 година. Синовете на Тутуш Ридван и Дукак наследяват съответно емирствата Алепо и Дамаск, като още повече разпокъсват страната. В Мосул управлява Карбука. Като цяло тези емирства са по-заинтересовани от консолидирането на своята територия и подчиняването на съседа, отколкото от обединение срещу кръстоносците.

В останалата част от селджукските територии управляват Ортокидите в Североизточна Сирия и Северна Месопотамия. Те контролират Йерусалим до 1098 година. В Източна Мала Азия и северна Сирия е държавата на Данишмендите. Сектата на асасините също е влиятелна в Сирия.

Египет и голяма част от Палестина са под контрола на шиитите Фатимиди, чиято империя е значително намалена след настъплението на селджуците. Фатимидите, по това време начело с халифа ал-Мустали (въпреки че реалната власт е в ръцете на везира ал-Афдал Шаханшах), губят Йерусалим от селджуците през 1076 г., но си го връщат през 1098 г., докато кръстоносците са още на път. Първоначално те не смятат кръстоносците за заплаха, приемайки, че са изпратени от византийците да си възвърнат Сирия, оставяйки Палестина в техни ръце. Те не изпращат армия срещу тях, докато кръстоносците не обсаждат Йерусалим.

Религиозна война

Идеята за християнска война срещу мюсюлманите не е чужда на европейските народи. Светите земи и Йерусалим са център на християнския свят, гигантска реликва. Те са обект на поклонничество от страна на мнозина благочестиви европейци, което се засилва през XI век. Мюсюлманските власти често налагат ограничения, събират значителни такси, отнасят се зле с поклонниците, а понякога извършват и жестокости.

По същото време испанците продължават Реконкистата; особено важна победа, извоювана от техните сили е превземането на Толедо (1085) от войските на Леонското кралство. Разпадането на единния Кордовски халифат на отделни емирати, силно спомогнало за победоносния ход на Реконкистата; друг важен фактор била високата защитна способност, която испанците успели да постигнат във вече отвоюваните земи, както и убеждението им, че могат свободно да разрушават и грабят в земите на друговерците – мюсюлмани и юдеи, които от своя страна в загрижеността си за опазването на постигнатите културни ценности и на населението, разпръсквали своите сили и невинаги постигали добра защита, срещу войнствените испанци.

Друг пример за успешна борба на християни срещу мюсюлмани е тази на норманите в италианските територии срещу настанилите се там мюсюлмани. В това отношение особено се проявил Робер Гискар през 1057 г. с победата си в Калабрия и Сицилия. Морските сили Пиза, Генуа и Каталуня са активни участници в борбата срещу исляма на Балеарските острови и Сардиния и отблъскват мюсюлманските нападения срещу бреговете на Италия и Каталония.

След битката при Манцикерт византийският император моли за помощ папа Григорий VII, но ангажиран с така наречената борба за инвеститура, папата така и не му оказал помощ до смъртта си. Все пак през 1074 година папа Григорий VII призовава milites Christi („воините на Христа“) да се притекат на помощ на Византийската империя. Този призив, макар и без особени последици, както и усиленото поклонничество в Светите земи през XI век, фокусират вниманието върху Ориента. Въпреки съмненията си за доктриналната обоснованост на една религиозна война и проливането на кръв в името на Бога, папа Григорий VII подкрепя идеята за поход, имайки предвид изгодата от пренасянето на военни действия от християнска и католическа на мюсюлманска и православна територия.

Наследникът му папа Урбан II преценил, че оказването на помощ ще му помогне да обедини християнският свят, ще консолидира църквата и ще засили влиянието на папската институция, вероятно дори дотам, че източноправославният патриарх ще се постави под неговото върховенство. Той пръв представя пред широката публика идеята за кръстоносен поход към Светите земи с известните думи „Господ го иска!“.

Съборът в Клермон

През март 1095 година Алексий Комнин изпраща пратеници на събора в Пиаченца, за да поиска от папа Урбан помощ срещу селджуците. Искането на императора среща положителен отговор от Урбан. Той се надява, помагайки на източните църкви във време на нужда, да заличи Великата схизма от 1054 година и отново да обедини Църквата под ръководството на папата като „главен епископ и прелат на целия свят“, както сам се нарича.

На събора в Клермон през ноември 1095 година, Урбан държи вдъхновена проповед пред голям брой френски благородници и духовници. Той призовава публиката да отнеме Йерусалим от ръцете на мюсюлманите. Той казва, че Франция е пренаселена, а земите на Ханаан преливат от мляко и мед. Той говори и за проблемите с насилието на благородниците и решението им с обръщането на мечовете в служба на Бога: „нека разбойниците станат рицари“. Той говори за награди, както на земята, така и на небето, където се предлага опрощаване на греховете за всеки, който би загинал в начинанието. Тълпата е доведена до френетичен ентусиазъм сред викове „Deus le volt!“ („Господ го иска!“).

Проповедта на Урбан е сред най-важните речи в европейската история. Записани са различни варианти на речта, но всички те са от времето след превземането на Йерусалим. Трудно е да се прецени какво е казано всъщност и какво е измислено след успеха на похода. Все пак е ясно, че реакцията на речта е много по-силна от очакваното. През останалата част от 1095 и през 1096 година Урбан нарежда на епископи и легати да проповядват похода навсякъде из Франция, Германия и Италия. Той се опитва да забрани на определени хора, като жени, монаси и болни, да се включват в похода, но това се оказва почти невъзможно.

Предшестващи движения