Християнската археология е направление в археологията, което изследва християнската култура и изкуство в общия контекст на късноантичната култура – топография, обществена и сакрална архитектура, и всички аспекти на късноантичното приложно изкуство.
Наименование и сродни направления В университетите и научните археологически институти в Италия, Германия, Австрия, Полша, Хърватия и Гърция са известни същите направления. На други езици специалността е обозначена по-коректно като Християнска археология – Christliche Archäologie, Archeologia cristiana, Χριστιανική αρχαιολογία και τέχνη, Archéologie chrétiens. Тя съответства на дисциплините „Археология на Късната античност“ и "Средновековна археология".
Дисциплината „Библейската археология“ като хронология и предмет не съвпада с Църковната (Християнска) археология и е извън обхвата и изследването паметниците и културата на Късната античност и Ранното средновековие.
История на дисциплината Църковната археология възниква в контекста на Контрареформацията в Рим през ХVI в. През 1578 г. откриването на фрески в един късноантичен некропол в Рим – катакомбата на Via Anapo, става повод за представянето им като дългоочаквано свидетелство за примата на Римокатолическата църква и нейния неподправен през вековете култ към мъчениците, който реформаторите отричат. Този апологетичен характер на дисциплината вече е отживелица; още от средата на ХIХ в. тя влиза в учебните програми на европейските университети.
Църковната археология е практическо помощно направление, научно и терминологично наложено в контекста на археологическата и историческите науки, и обхваща периода на Късната античност, а на Балканите и през Средновековието. Интердисциплинарният подход дава възможност да се изяснят компетентно въпроси за влиянието на езическите религии върху материалната култура на ранното християнство, особено върху късноантичната живопис, скулптура (раннохристиянска скулптура) и приложното изкуство, както и въпроси от сферата на културната антропология. Всичко това обвързва направлението с един по-широк дискурс.
Църковна археология В България църковната археология е въведена през 1923 г. в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Първоначално (1923 – 1957) тя се преподава от акад. протопрезвитер Иван Гошев в контекста на литургиката, по интерпретационния модел на римоцентристката литургическа школа. Впоследствие при Васил Пандурски се отдава изцяло приоритет на средновековното византийско изкуство и медиевистиката. През 2004 – 2016 г. църковната археология се преподава (Е. Иванов) в контекста на археологически дисциплини по модела на Немския археологически инстититут и Археологическия семинар с фототека Марбург.
Представители Акад. протопрезвитер Иван Гошев, директор НЦИАМ Акад. Кръстьо Миятев, директор НАИМ БАН Васил Пандурски, директор НЦИАМ Иван Рашков, директор НЦИАМ Емил Иванов, директор Методиев център Елванген Венцислав Каравълчев, Богословски факултет, Софийски университет
Литература Ivanov, E. Christliche Archäologie in Bulgarien. – Römische Quartalschrift 1, 2010, 61 – 78. Heid, S., M. Dennert (Hrsg.). Personenlexikon zur Christlichen Archäologie (16.-21. Jh.), Bd. 1 – 2, Citta del Vaticano 2012. Иванов, Е. Начало на църковната археология в България (1923 – 1965). – Сборник доклади: К. Нушев (съст.). Развитие на практическото и нравственото богословие в България, София 2012, 243 – 274. Иванов, Е. Християнска археология и изкуство, т. 1, София 2013; т. 2, Елванген 2024. Каравълчев, В. Християнството в Анхиало, София, 2023. Каравълчев, В. Христология и архитектура: преобразяване на базиликата в образ на Църквата. - В: Практическото богословие в България през XXI век. Сборник с научни изследвания. София, УИ "Св. Климент Охридски", 2025, 162 -181.
Категория:Археология