Кватернерът (), известен още като четвъртичен период или антропогенен период, е геоложки период, започнал преди 2,588 ± 0,005 млн. години, който продължава и понастоящем. «Большая Советская Энциклопедия» – Антропогеновая система (период), т. 2, стр. 100 – 106 Той е най-младият период от ерата неозой и от своя страна се дели на плейстоцен (по-старият) и холоцен (отпреди 12000 години до днес))
Историческа справка През 1770-те години немският учен Авраам Готлиб Вернер (1749 – 1817) определил възрастта на рохкавите континентални „наноси“ в т.нар. „алувиалните формации“, съответстващи на сегашния кватернер. През 1823 г. английският учен Уилям Баклънд (1784 – 1856) разделил „алувиалните формации“ на две части: древни – „делувий“ (отлагания на „световния потоп“) и много младата – „алувий“ (сега терминът алувий има съвсем друго значение). През 1825 – 29 г. френският учен Жул Денуайе (1800 – 1887) обединил „делувия“ и „алувия“ в една система, която нарекъл четвъртична. Тази система той противопоставил на всички много по-древни геоложки образувания, подразделяни по това време на първични, вторични и третични. През 1832 г. английският геолог Чарлз Лайъл въвел за младите морски наслаги, непосредствено предшестващи съвременните, названието плейстоцен, по-късно разпространено и върху континенталните наслаги на „делувия“. След установяването на факта за общото изстиване на климата и мощното заледяване на сушата през плейстоцена, този период („делувий“) започнал да се назовава ледников период, а следващият „алувий“ – следледников период или холоцен. В началото на 20-ти век названието четвъртичен период става анахронизъм, тъй като геолозите вече са се отказали от остарялата номенклатура от времето на Денуайе. Поради това, през 1922 г. руският геолог Алексей Павлов предлага ново название – антропогенен период, или само антропоген, в съзвучие с названията на другите периоди от неозоя – палеоген и неоген и отразяващ важните събития от историята на органичния свят – появяването и развитието на човека и човешкото общество. Впоследствие, двете названия четвъртичен и антропогенен период се използват едновременно, но названието четвъртичен по-късно е латинизирано под името кватернер.
Периодизация Като еталон за долната граница на кватернера се считат основите на морските калабрийски и континентални средновилафранкски пластове в Италия. Обичайно се приема двучленната схема на деление на кватернера на долен (ео-), среден (мезо-) и горен (нео-) плейстоцен и холоцен, въведена през 1932 г. от Комисията по международната карта на кватернерните наслаги в Европа. Обемът на плейстоцена се тълкува обаче различно, като някои учени изключват от неговия състав еоплейстоцена. Даже при максимално допустима продължителност на кватернера, той се оказва много по-кратък от всеки друг геоложки период и за възстановяването на събитията по негово време са необходими много по-детайлни разчленения. Поради това, заедно с методите на биостратиграфията, широко се използва и климатостратиграфското разчленение на кватернера, основано на многократните и резки изменения на климата. Признаци за тези изменения са: смяната на типовете наслаги, погребаните почви, остатъците от топло- и студоустойчиви животни и особено спорите и прашеца на сухоземните растения.
За еталон на климатостратиграфията на кватернера се счита схемата, съставена от Албрехт Пенк и Едуард Брикнер (1862 – 1927) през 1909 г. за Алпите. В нея са обособени 5 периода на резки застудявания, следствие от които са били силното разрастване на континенталните ледници (ледникови периоди, или глациали), разделени от затопляния, когато ледниците отново се съкращават до съвременните или още по-малки размери (междуледникови периоди, или интерглациали). Две от заледяванията (дунавско и гюнцко) се отнасят към периода на вилафранка (горния плиоцен), а три (минделско, риско и вюрмско) – много по-късно. С тази алпийска схема са съпоставими континенталните заледявания в средните географски ширини, покриващи във фазите на застудяване едновременно огромни площи от континентите в Северното полукълбо. Повечето от тези съпоставки са приблизителни или спорни и в тази връзка съществуват много местни схеми със свои названия на ледникови и междуледникови периоди. Ледниковите периоди, първоначално обособени в алпийските и други схеми, сами се разпадат на отделни стадии на заледяване, наречени стадиали, по време на които ледниците рязко се разширяват (настъпват), и интерстадиали, когато те рязко се съкращават (отстъпват) в резултат на относителното затопляне на климата. По този начин е много трудно обективно да се обособят големите интерстадиали от истинските междуледникови периоди, поради което различни изследователи изброяват различен брой заледявания. Има даже привърженици на т.нар. моноглациализъм, считащи, че е имало само едно кватернерно заледяване с много големи и малки стадии. Повечето изследователи обаче приемат концепцията за множеството заледявания или т.нар. полиглациализъм, изброявайки от 3 до 8 самостоятелни заледявания. При това някои отнасят първите континентални заледявания към времето на вилафранка (горния плиоцен), а други считат, че всичките заледявания са станали много по-късно. Единна общопризната международна стратиграфска скала на кватернера все още няма, поради което се приемат различни, понякога даже взаимоизключващи се схеми.
Обща характеристика Най-характерната черта на кватернера се явява общото застудяване на климата на Земята, на фона на което периодически са се повтаряли фази на рязки застудявания, особено силно проявени в средните географски ширини на континентите в Северното полукълбо, където възникват обширни континентални ледници. В повечето от частите на тропичния и екваториалния пояс климатът слабо се е изменял и обстановката там е оставала близка до съвременната. Въпреки това, анализът на тинята, взета от дъното на Световния океан показва, че даже в тропиците средната температура на морската вода се е колебаела в пределите до 6°С, което се установява по смяната на прослойките с относително по-студолюбиви и топлолюбиви видове фораминифери и по измененията в техните раковини на съдържанието на изотопите на кислорода О16 и О18.
Първите вълни на значително застудяване (дунавско и гюнцко) се отнасят още към времето на горния плиоцен. Някои изследователи считат, че тогава не само се увеличават планинските ледници, но и възникват големи континентални заледявания (небраско в Северна Америка, подляско в Полша, древните заледявания в Литва и Беларус). Повечето обаче предполагат, че по това време климатът е бил много по-топъл, отколкото сега, като фазите на застудяване са били слаби и краткотрайни, а горепосочените заледявания са с много по-млада възраст. Въпреки това, тези застудявания оказали силно влияние на органичния свят. Субтропичната растителност в средните ширини отстъпила място на степите и горите почти до съвременният им облик. В моретата на Западна и Южна Европа проникнали северни видове мекотели, измрели болшинството от неогеновите форми бозайници, с изключение на отделни реликти (мастодонтите от рода Anancus и др.), и достигнали разцвет нови, типично антропогенни техни групи – слонове (сем. Elephantidae – род Archidiskodon), съвременните бикове (подсем. Bovinae – родове Leptobos, Bison), еднокопитни коне (род. Equus. l.) и др.
От края на горния плиоцен и до края на плейстоцена многократните вълни от застудяване, заедно с повсеместното увеличаване на планинските ледници, вече несъмнено се е съпровождало с развитието на обширни континентални заледявания в Европа, Северна Азия и Северна Америка. Тези заледявания оставили след себе си морени, флувио-глациални (водно-ледникови) и лимно-лациални (езерно-ледникови) наслаги, покриващи обширни територии. Максималното разпространение на ледниците достигнало по времето на средноплейстоценското – днепровското заледяване в Източноевропейската равнина, риското в Алпите и илинойското в Северна Америка. Общата площ на ледниците на Земята тогава се увеличила приблизително тройно в сравнение със съвременната. Континентални ледници се спускали на юг в Източноевропейската равнина до 48°30′ с.ш., а в Северна Америка почти до 37° с.ш. Средните годишни температури в Европа се понижили приблизително до 6 – 8°С, а областта с вечна замръзналост се разпространила чак до Южна Франция. Не по-малко суров е бил климатът и по време на горноплейстоценските заледявания (калининско, валдайско, вюрмско, уисконсинско), макар че площта, заета от ледници, да е била значително по-малка.
По време на заледяванията рязко се изменя зоналността на климата и растителността на сушата не само поради застудяването, но и вследствие на изменението на общата циркулация на атмосферата под въздействието на огромните маси от континентални ледове. В близките до тях области климатът се засушавал и възникнала широка периглациална зона със своеобразен ландшафт, съчетаващ признаците на тундрата и степта. Горската зона на умерения пояс се преместила на юг, изтъняла, а на места и изчезнала, поради което периглациалната тундрово-степна зона направо е преминавала в разположените южно от нея истински степи. В тази обширна засушлива зона са се формирали льосовите и льосовидни почви и е била обитавана от т.нар. „ледникова“ фауна. В нейния състав влизали измрелите понастоящем мамути (Mammuthus), вълнести (сибирски) носорози (Coelodonta antiquitatis) и живеещите сега в тундрата овцебици, северни елени, полярни лисици, леминги, полярни гъски, които тогава са били разпространени на юг чак до полуостров Крим и Северен Кавказ. Същото се отнася и за сегашните степни и лесостепни животни – диви коне, антилопи сайга, бизони, благородни елени. Още по на юг, в зоната на пустините и полупустините на субтропичните и тропичните пояси, на заледяванията съответствали фази на значително овлажняване на климата, т.нар. плувиали, по време на които възникнали големи сладководни и соленоводни езерни (сега пресъхнали) водоеми. Даже във вътрешните области на Сахара тогава проникнали влаголюбиви животни, като хипопотами и крокодили. По време на междуледниковите фази се възстановявала близката до съвременната зоналност, а климатът е ставал понякога даже по-топъл от сегашния. Например, в микулинската междуледникова епоха широколистните гори в Европа достигали на север до към 60° с.ш., където сега е разположена тайгата. В зоните на пустините и полупустините междуледниковите фази били съпроводени със засушаване на климата, т.нар. аридни фази.