Александър I Павлович Благословения , Россия под скипетром Романовых (1613 – 1913). Первое издание 1912 год (12 декември 1777 г., Санкт-Петербург – 1 декември 1825 г., Таганрог) е Всеруски Император и самодържец (от 24 март 1801 г.) от династията Холщайн-Готорп-Романов. По-късно приема и титлите велик княз на Финландия и цар на Полша.

Александър Павлович е най-възрастният син на император Павел I и Мария Фьодоровна. Александр I (Российский гуманитарный энциклопедический словарь) Той наследява трона след като баща му е убит. Управлява Русия по време на Наполеоновите войни, като в различни периоди взема участие в съюз с едната или другата страна. Александър I е сред създателите и основните поддръжници на международната система, установена на Виенския конгрес през 1815 г.

В началото на управлението си провежда умерено либерални реформи, разработени от Неофициалния комитет и Михаил Сперански. Във външната си политика лавира между Великобритания и Франция. В периода 1805 – 1807 г. участва в антифренски коалиции. През 1807 – 1812 г. временно се сближава с Франция. Води успешни войни с Османската империя (1806 – 1812 г.), Персия (1804 – 1813 г.) и Швеция (1808 – 1809 г.). По време на царуването на Александър I към Русия са присъединени териториите на Източна Грузия (1801 г.), Финландия (1809 г.), Бесарабия (1812 г.), бившето Варшавско херцогство (1815 г.). След нашествието на Наполеон в Русия през 1812 г. оглавява антифренската коалиция на европейските държави в периода 1813 – 1814 г. Той е един от ръководителите на Виенския конгрес и е сред организаторите на Свещения съюз.

В последните години от живота си често говори за намеренията си да се откаже от престола и да се „отдалечи от света“. Неочакваната му смърт от коремен тиф в Таганрог поражда легендата за „старейшината Фьодор Кузмич“. Според тази легенда, в Таганрог е умрял и погребан не Александър, а негов двойник, докато през това време царят живял дълго като старейшина-отшелник в Сибир и умрял в Томск през 1864 г. Kнига, „Александр I“, Андрей Николаевич Сахаров, 1998 г., |isbn = 5-02-009498-6

Име Баба му Екатерина II му дава името Александър в чест на Александър Невски. Другият си внук Екатерина нарича Константин в чест на Константин Велики. По план Константин следвало да освободи Константинопол от турците, а Александър – да стане император на новата империя. Съществуват обаче сведения, че тя искала да види на престола на Гръцката империя именно Константин. Константин Павлович (Российский гуманитарный энциклопедический словарь)

Детство, възпитание и образование

Александър I израства в интелектуалния двор на Екатерина Велика. Възпитателят му – швейцарецът-якобинец Фредерик Сезар Лагарп, го запознава с принципите на хуманността на Русо, а военният му учител Николай Салтиков – с традициите на руската аристокрация. Неговият баща му предава своята страст към военния парад и го учи да съвместява духовната любов към човечеството с практическата грижа за ближния. Екатерина II счита своя син Павел за неспособен да заеме престола и планира да въздигне Александър, въпреки баща му.

Много черти от своя характер Александър дължи на своята баба, която го отнема от майка му. Императрицата решава той да живее в Царско Село, далеч от родителите му, които пребивават в своите дворци (в Павловск и Гатчина) и рядко се появяват в „големия двор“. Александър е добро и гальовно дете, така че за царствената баба е огромно удоволствие да се занимава с него.

На 28 септември 1793 г. се жени за дъщерята на Баденския маркграф Луиза Мария Августа фон Баден, която приема името Елизавета Алексеевна.

За известно време Александър преминава през военна служба в Гатчинските войски, сформирани от баща му. Там придобива глухота на лявото ухо „от силнте изстрели на оръдията“.

През 1797 г. Александър е Петербургски военен губернатор, шеф на гвардейския Сименовски полк, командващ столичната дивизия, председател на Комисията по доставките на храни и изпълнява редица други задължения. От 1798 г. той председателства военния парламент, а от началото на следващата година заседава в Сената и в Държавния съвет.

Възкачване на престола В два и половина през нощта на 12 март 1801 г. граф Петър Алексеевич Пален съобщава на Александър за убийството на баща му.

Още по време обръщението си от 12 март 1801 г., новият император приема задължението да управлява народа „според законите и според сърцето на своята премъдра баба“. В указите си, както и в личните разговори, императорът поддържа основното правило, от което се ръководи: на мястото на личния произвол да въведе стриктна законност. Императорът неведнъж изтъква основния недостатък, от който страда руския държавен ред. Този недостатък той нарича „произволът на нашето управление“. За отстраняването му е необходимо да се разработят фундаментални закони, каквито почти няма дотогава в Русия.

За един месец Александър връща на служба всички уволнени предсрочно от Павел, сваля забраната за внасяне на различни стоки и продукти в Русия (в т.ч. книги и музикални школи), обявява амнистия за бегълците, възстановява дворянските избори и т.н. На 2 април възстановява действието на Хартата на дворянството и градовете и ликвидира тайната канцелария.

Още преди възкачването на Александър на престола, около него се събират група „млади приятели“ (граф П. А. Строганов, граф B. П. Кочубей, княз Адам Чарторийски, Н. Н. Новосилцев), които от 1801 г. започват да играят много важна роля в управлението на държавата. Още през май Строганов предлага на младия цар да сформира неофициален комитет и в него да обсъжда плановете за държавното преобразуване. Александър се съгласява и след това приятелите на шега го наричат Комитет за спасение на обществото.

На 16 юни 1801 г. в Петербург е подписана руско-английската конвенция, която завършва с междудържавна криза, а на 10 май е възстановена руската мисия във Виена. На 8 октомври 1801 г. е подписан мирен договор с Франция, на 11 октомври е сключена секретната конвенция.

На 15 септември 1801 г. в Успенската църква в Москва Александър е коронован от Московския митрополит Платон (Левшин). Използван е същият ритуал за коронация, както и при коронацията на Павел I, но разликата е в това, че императрица Елизавета Алексеевна „по време на своята коронация не е на колене пред съпруга си, а приела права короната на главата си“.

Вътрешна политика

Реформа на висшите органи на управление Неофициален комитет Още в първите дни от царуването си, новият император се заобикаля с хора, които да му помагат в преобразувателните дела. Това са бивши членове на великокняжеския кръжок: граф П. А. Строганов, граф В. П. Кочубей, княз А. Чарториски и Н. Н. Новосилцев. Тези хора представляват така наречения „Неофициален комитет“, който се събира в периода 1801 – 1803 г. в уединената стая на императора. Заедно с него изработват плана на необходимите преобразувания. Задачата на този комитет е да помогне на императора „в системната работа над реформата на безформената сграда на управлението на империята“. Решено е предварително да се проучи сегашното положение на империята, след това да се преобразуват отделни части на администрацията и тези отделни реформи да завършат с „управление, създадено на базата на истинския национален дух“. „Неофициалният комитет“, който функционира до 9 ноември 1803 г., за две години и половина разглежда въпросите за осъществяване на сенатската и министерската реформа, дейността на „Постоянния съвет“, селския въпрос, проектите за коронацията от 1801 г. и редица външнополитически мероприятия.

Държавен съвет Осъществява централното управление. Свиква се по лична преценка на императрица Екатерина. Държавният съвет от 11 април 1801 г. функционира като постоянно действащ и получава името „Постоянен съвет“. Той разглежда и обсъжда държавните дела и постановления. Състои се от 12 висши длъжностни лица без разпределение на департаменти. На 1 януари 1810 г. (по проекта на Михаил М. Сперански „Въведение в правния кодекс на държавните закони“) Постоянният съвет е преобразуван в Държавен съвет. Той се съдържа Общо събрание и четири департамента – законодателен, на военните работи, на гражданските и духовните дела и на държавната икономика (по-късно временно съществува и пети – за работата на Полското царство). За организиране дейността на Държавния съвет е създадена Държавна канцелария, a за държавен секретар е назначен Сперански. Към Държавния съвет са учредени Законодателна комисия и Комисия по петициите.

Председател на Държавния съвет е Александър I или някой от членовете му по разпореждане на императора. В състава на Държавния съвет влизат всички министри, както и лица от висшите служители, назначавани от императора. Държавният съвет не издава закони, а е съвещателен орган при разработване на законите. Неговата роля е да централизира законодателните дела, да обезпечи еднообразието на юридическите норми, да не допуска противоречия в законите.

Сенат На 8 септември 1802 г. е подписан указ „За правата и задълженията на Сената“, който определя както организацията на самия Сенат, така и неговите отношения с другите висши институти. Сенатът е обявен за върховен орган в империята, съсредоточавайки в себе си висшата административна, съдебна и контролна власт. На него се дава правото на изявления по отношение на укази, които противоречат на други закони.

С оглед на редица условия, тези новопридобити права на Сената не го правят по-значим. По своя състав той си остава събрание от далеч не най-първите служители на империята. Непосредствени отношения на Сената с върховната власт не са създадени. Това определя характера на отношенията на Сената към държавния съвет, министрите и Комитета на министрите.

Светия Синод На изменения е подложен и Светия Синод. Членовете му са от висшата духовна йерархия – митрополити и епископи, но се оглавява от цивилен чиновник на длъжност главен прокурор. По времето на Александър II представителите на висшето духовенство вече не се събират, а се свикват на заседания на Синода по избор на главния прокурор, чиито права са значително разширени.

От 1803 г. до 1824 г. длъжността главен прокурор изпълнявал княз А. Н. Голицин, който също от 1816 г. е и министър на народното просвещение.

Министерска реформа На 8 септември 1802 г. с Манифеста „За създаването на министерствата“ започва министерската реформа – утвърдени са 8 министерства, които заменят колегиите (ликвидирани от Екатерина II и възстановени от Павел I), а именно: външни работи, военно сухопътни сили, морски сили, вътрешни работи, финанси, правосъдие, търговия, и народно просвещение.

Въпросите сега се решават еднолично от министър, който се отчита пред императора. Всеки министър има заместник и канцелария. Министерствата се подразделят на департаменти, които се оглавяват от директори; департаментите – на отделения, начело с началници на департамента; отделенията – на бюра, начело с началници на бюрата. За съвместно обсъждане на работата е учреден Комитет на министрите.

На 12 юли 1810 г. излиза изготвеният от М. М. Сперански манифест „За разделянето на държавните дела за специално управление“, на 25 юни 1811 г. – „Общо учредяване на министерствата“.

Този манифест разделя всички държавни дела „в действащ порядък“ на пет основни части: външни отношения – намират се в управлението на министерството на външните работи; устройство на външната безопасност – възложено на военното и морското министерство; държавна икономика, която се води от министерството на вътрешните работи, просвещението, финансите, Държавния ковчежник, Главното управление за ревизия на държавното счетоводство, Главното управление на пътищата и съобщенията; устройство на съда – граждански и наказателен, което се отнася към правното министерство; устройство на вътрешната безопасност, което влиза в компетенциите на министерството на полицията.

С Манифеста се провъзгласява създаването на нови централни органи на държавното управление – министерство на полицията и Главно управление на духовните работи на различните вероизповедания.