Свѝленград е град в Южна България, административен център на община Свиленград, област Хасково. Градът се намира в близост до границата с Турция и Гърция. По данни от НСИ населението на града е .
География Свиленград се намира в непосредствена близост до точката, където се събират трите държавни граници – на България, Гърция и Турция. Отстои на около 70 km, 150 km и 300 km югоизточно, съответно от Хасково, Пловдив и София, на 2 km северно от гръцката и на 14 km северозападно от турската граница, на 30 km и 265 km северозападно, съответно от Одрин (Едирне) и Истанбул. Свиленград е една от входните врати на България.
Свиленград е разположен по двата бряга на река Марица, в нейната долина, ограничена от Източните Родопи и Тунджанския масив в частта му Бранница (Сакар планина). Тук е налице един дълъг и оформен пролом, който започва от Симеоновград и свършва при Одрин. Проломът е последица от тектонични явления, но се е оформил и продължава да се оформя от течението на Марица. В края на плиоцена, поради хлътване на Бяло море, се е засилила и регресивната ерозия на реката. В пролома се откриват тераси от някогашното по-високо ниво на Марица. В Горнотракийската низина се наблюдават и съвременни промени поради тектонични явления.
Релефът от двете страни на пролома при Свиленград се очертава от издигащите се Източни Родопи и на север от Сакар планина. Източните Родопи на юг се ограничават от тясната долина на река Арда, най-високият връх е Шейновец – 704 m.
Река Марица в пролома има малко притоци, по-големи и постоянни са река Съзлийка и река Олудере, другите реки са малки и през лятото пресъхват. В дългия Маришки пролом реката тече бавно из нешироко и често запълнено с пясъци корито и е образувала много пясъчни острови.
Двата големи квартала на Свиленград, Канаклия (от тур. предградие) и Бандърлия (от тур. благородник), са разположени върху свлачището на река Канаклийска (Сухата река) при вливането ѝ в Марица. По-голямата, висока част на квартал Канаклия е върху чакълестата част на това свлачище, към юг кварталът е върху ситните му наносни пясъчни материали, както и Бандърлия. Третият квартал на града, Гебран (от тур. неверник / християнин), който е и най-малкият, е разположен върху слабо издигната земя в заливната долина на Марица и когато нивото на реката се повиши в миналото е бил заливан.
В климатично отношение Свиленград и околността му до Харманли спадат към преходно средизимноморската климатична област в България. Температурните условия се характеризират със следните показатели: януарските температури са над нула градуса, с около 2,5 °C по-високи от тези в Горнотракийската низина (преходната континентална област) юлските температури са също високи, но годишната амплитуда е по-малка в сравнение с тези в преходната континентална област.
Свиленградско-Одринската област се приближава към средизимноморския климат, където годишната амплитуда е под 20 °C.
Свиленградският район се очертава като един от най-топлите в България, характеризиращ се със сухо и горещо лято и топла и дъждовна зима. Друго благоприятно обстоятелство от селскостопанско гледище тук са редките късни пролетни застудявания и слани или също редките ранни есенни мразове и слани. Свободният от застудявания и слани период през годината е сравнително най-дълъг.
Преобладаващите ветрове в града са северозападните (24,4%), след него са североизточните (10,8%). Южният вятър е по-рядко явление („бял вятър“, 2,2%), тихото време е 38%. Есента е най-тиха (43,6%), след нея зимата. Средногодишни ясни дни 107,2, мрачни дни 84,9. Валежите през годината в Свиленградско също показват връзката със средизимноморския климат. Сезонният максимум на валежите в Свиленград е през зимата, през декември – 67 mm, а през август е едва 22 mm.
В Свиленградския край и специално в долината на Марица са типични гъстите върбови гори и пирамидалната топола, а също и нискорасъл дъб и габър. От полската фауна още са запазени заекът, яребицата, кекликът и др.
История Благоприятните природни условия в Свиленградския край и стратегическото му географско разположение са причина той да бъде населяван от дълбока древност. Според Анастас Разбойников, най-старите следи от човешки живот датират от края на новокаменната и каменномедната епоха. През бронзовия и железния период земите около днешния Свиленград били населявани от тракийското племе одриси. От времето на траките са останали следи от селища, надгробни могили, светилища, долмени и други. В старата махала Канаклия е съществувала местност Могилата, наречена по името на голяма могила, в околностите на която са намирани останки от колесници. Наблюденията на Анастас Разбойников се потвърдиха през 2003 – 2004 година при спасителните разкопки по трасето на АМ „Тракия“ на хълма над махала Канаклия, където се откри ямно светилище от желязната епоха.Георги Нехризов. „Ямно светилище от желязната епоха и селище от ранната бронзова епоха при Свиленград“. – В: В. Николов, Г. Нехризов, Ю. Цветкова (ред.). „Спасителни археологически разкопки по трасето на железопътната линия Пловдив – Свиленград през 2004 г.“, В. Търново, 2006, стр. 397 – 501.Георги Нехризов, Юлия Цветкова. „Ритуални ями от желязната епоха при Свиленград“. – В: В. Николов, Г. Нехризов, Ю. Цветкова (ред.). „Спасителни археологически разкопки по трасето на железопътната линия Пловдив – Свиленград през 2005 г.“, В. Търново, 2008, стр. 331 – 493.
Забележителна е и гробницата при близкото село Мезек в група от три надгробни могили на 7 км от Свиленград.
Римски период
Немалко свидетелства са останали и от времето на римската епоха. При днешния Свиленград е имало римска крайпътна станциия (лат. mansio), а на хълма Хисарлъка личали стените на антично укрепление. Споменава се във всички римски пътеводители като Бурденис, Бурдипта или Бурдиста. В Пойтингеровата карта се описва с името Burdenis, поставено на 20 римски мили (ок. 30 km) от Адрианопол.Tabula Peutingeriana, В: В Антониновия пътеводител се споменава като Burdipta на 22 римски мили (ок. 31 km) от Адрианопол.Itinerarium Antonini Augusti, В: В Бурдигалския пътеводител (334 – 334 г. сл. Хр.) монах от Бордо описва своето поклоническо пътуване до Божи гроб, в което наименува селището като Burdista.Itinerarium Burdigalense (или Itinerarium Hierosolymitanum), В:
Селището е разположено на един от най-важните римски пътища Via Militaris, свързващ източните провинции на империята с Италия (Constantinopol – Hadrianopol – Philipopol – Serdics – Naisos – Singidunim – Acquileia). Останки от калдаръма на стария римски път са личали до началото на ΧΧ в. по левия бряг на Марица, по протежението на стария път за Стара Загора, наричан от местните хора „Стар Момковски път“ или „Старозагорски път“.
Късноантичният автор Прокопий Кесарийски пише, че при император Юстиниан (483 – 565 г. сл. Хр.) било построено или заздравено укрепление, назовано Бурдепто (гр. Βουρδέπτω).Прокопий Кесарийски, „За строежите“, IV. 11. В: Много историци свързват този градеж със старите руини в м. Хисаря при старата махала Канаклия в Свиленград.
Средновековие Районът бил оживен кръстопът и арена на непрестанни войни и след създаването на българската държава. При хан Крум (803 – 814 г.) българските войски често са опустошавали райони на империята, според триумфалните колони от Плиска за превземането на крепостите Скутарион (дн. с. Щит), Проват и др.
В каменен надпис на хан Маламир (830 – 836 г.), известен като Маламирова летопис, се споменава превземането на крепост от българските войски, заедно с друго укрепление в района на Сакар – Проват. Наименованието на крепостта не е запазено докрая и личи само началото „Бур...“ (гр. Βουρ...), което може да се чете като Бурдизон (дн. Бабаески в Турция), според Иречек и Бешевлиев, или Бурдепто, според Разбойников.
С този край е свързана една от най-големите битки в средновековната българска история. През 1205 г. войските на Калоян нанасят първото голямо поражение на непобедимата дотогава латинска армия, предвождана от император Балдуин. Предполага се, че мястото на битката е било северно от Адрианопол, в подножието на Маточинската крепост.
През 1371 г. на отсрещния десен бряг на р. Марица при Чермен се разиграва Черноменската битка между войските на султан Мурад I и християнските сили под командването на крал Вълкашин и деспот Углеша, завършила с катастрофално поражение за християните.
Падането на България под османско владичество задълго определя историческата съдба на населението на Свиленградския край. Тук съществувало селище, известно под името Кинекли или Канаклия, което, разположено на най-краткия път от Цариград за Европа, имало важно стратегическо значение.
Преди построяването на моста през р. Марица е преминавал брод с големи салове. През 1433 г. оттук преминава бургундският пилигрим Бертрандон де ла Брокиер, тогава първи оръженосец на Филип Добрия, херцог на Бургундия, който пътува до Божи гроб и обратно, за да разузнае възможности за нов кръстоносен поход. Брокиер описва как през първия ден път от Адрианопол нагоре по р. Марица той и другарите му, на брой 10 души с коне, са превозени с такъв сал на 12 март 1433 г. Измежду пътниците бил и миланският посланик до турския султан в Адрианопол
През 1529 г. на река Марица е построен мост, представляващ значимо за времето си съоръжение. Мостът сега свързва двете части на Свиленград. Около моста възникнало ново селище – Джесир Мустафа паша, превърнало се през втората половина на 16 век в град.
През 1578 г. градът е описан в дневника на немския учен Стефан Герлах, духовник и секретар на барон Давид Унгнад, посланик на Свещената римска империя при Високата порта в Цариград от 1574 до 1579 г. След завършване на своята мисия, баронът и свитата му преминават р. Марица през градче, наречено Мустафа паша кюпрюсю, в средата на което има голям каменен мост със същото име. В дневника си Стефан Герлах пише следното: "Мустафа паша кюпрю[...] се разделя на две части от един дълъг каменен мост над реката Мерич или на български Марица. В частта към Адрианопол Мустафа паша е построил джамия, кервансарай и други пристройки, много занаятчийски и търговски дюкяни (Institotum), всички покрити с олово. Там живеят само турци и ние останахме да пренощуваме. Оттатък реката и този дълъг мост, също построен от Мустафа, на когото е наречено селището, живеят само гърци и българи, който имат ниски малки колибки и продават доста хубаво вино.
От Адрианопол дотук е хубаво равно поле с жита и от двете страни приятна, но не висока планина. Под нея, край гореспоменатата река, има няколко хубави села едно след друго."
Възраждане
По време на османското владичество населението на града самоотвержено се бори за съхраняване на националното си самосъзнание. През 1847 г. е построено училище за светски науки. В това училище през периода 1872 – 1873 учителства патриархът на българската литература Иван Вазов. През 1870 г. отваря врати читалище „Звезда“. Друг възрожденски учител – Петър Станчов, става кръстник на града, като му дава в 1874 г. звучното име Свиленград. Селището започва да се нарича така едва през 1913 г.
На път за Цариград оттук са преминавали и са отсядали известни български революционери, просветни дейци и възрожденци – Георги Раковски, Петко Славейков, Христо Г. Данов, Драган Цанков, Константин Величков. В града е идвал и Васил Левски. Тук през 1871 г. той основал таен революционен комитет. На 8 януари 1878 г. в Свиленград влизат руските войски, командвани от генерал Александър Струков. Година по-късно след Берлинския договор градът е оставен под турска власт.
34 години по-късно, по време на Балканската война, Свиленград е освободен и преминава отново в пределите на България. Това става на 5 октомври 1912 г., след като българската войска превзема връх Шейновец в Родопите. По време на Балканската война край Свиленград е оборудвано първото дотогава военно летище.