Конрад от Ивреа (), наречен също Конрад Конон (на итал. Corrado Cono; * 935/940 † 997/998), е шести маркграф на Ивреа от 970 г., както и херцог на Сполето и на Камерино поне от юни 996 до 997 г. През 996 г. му е даден, като имперски легат, Пентополисът на Марке.
Произход
Конрад е третият син на Беренгар II от Ивреа (* ок. 900, † 966) от династията на Анскаридите, маркграф на Ивреа и крал на Италия, и на Вила III Арлска (* ок. 910, † сл. 963) от династията на Бозонидите. Негови дядо и баба по бащина линия са маркграфът на Ивреа Адалберт I и Гизела, дъщеря на Беренгар I и така наследница на Карл Велики, а по майчина – Бозон VI Провански, граф на Авиньон и на Арл, и маркграф на Тоскана, и Вила II Бургундска от рода на Старите Велфи. Има двама братя и четири сестри:
Адалберт II (* 932/936, † 972), крал на Италия (950 – 964), граф на Аоста Гвидо (* 940 † 965), маркграф на Ивреа (957 – 962) Гизела († сл. 965), монахиня Герберга/Гилберга (* ок. 945 † 986); съпруга на Алерам, маркграф на Западна Лигурия, господар на Монферат от 954 г. Розала (* ок. 945 † 1003), графиня на Фландрия като съпруга на Арнулф II и кралица на Франция като съпруга на Роберт II Благочестиви Берта, игуменка на „Сан Систо“ в Пиаченца
Конрад, заедно с братята и сестрите си, е от каролингски произход (3/64 от кръвта на Луи Благочестиви) както по майчина, така и по бащина линия. Това кара някои хронисти от онова време, поддръжници на съперничещата династия на Ото I Саксонски, да повдигнат подозрения относно моралните качества на майка му Вила, за да оспорят легитимността на децата ѝ:Buc, Italian Hussies and German Matrons, с. 207-225....ако сега добавим към нашето визуално представяне съюза между Беренгар II и Вила II [I] – кралската двойка, набелязана от Лиутпранд, и роденият от тях син – крал Адалберт, можем лесно да видим излишъка от легитимност, осигурен от неговото потекло [...] Адалберт е първият и единствен аристократ, когото познаваме, който съчетава двете кралски линии на потомците на Берта и на Вила, а с тях и двата клона, произлизащи от Луи Благочестиви..“ Vignodelli, Imperial blood, с. 8.
Биография
Като маркиз Конрад управлява Милано от около 957 до 963 г.Giuseppe Sergi, Movimento signorile, с. 158. Той държи Миланското графство след смъртта през 957 г. на Лиудолф, син на Ото I: „Тогава Беренгар уби Лиудолф с отрова и завладя цяла Италия. Той номинира сина си Конрад за маркиз на Миланското графство, чиято съпруга се казваше Ришилда и който дари двора на Трекате на Миланската църква“.Galvanei Flammae Chronicon maius, с. 586; I diplomi di Ugo e di Lotario, di Berengario 2. e di Adalberto, с. 380; Delogu, Berengario II, с. 33 Hlawitschka, Franken, Alemannen, Bayern und Burgunder, с. 216. След идването на Ото I в Италия срещу Беренгар II и за да обкръжи императорската корона в Рим, Конрад се опитва да окаже съпротива на императорските войски и след това отива в изгнание.Arnulphi Gesta archiepiscoporum Mediolanensium, с. 8: Otto [...] venit Italiam, primus ex Teutonibus imperator dictus Italicus; cumque illi subiecta fierent omnia, Berengarium ipsum arce quadam robusta munitum diuturna vallens obsidione subegit, filiis circumquaque dispersis Vuidone, Adalberto et Conone. Illum vero cum filiabus et coniuge captum reum devexit in Sueviam, ubi non multo post in amaritudine animae diem clausit extremum. През 961 г. тримата синове на Беренгар II се укрепват в три крепости: Гарда, на юг от днешното езеро Гарда (вероятно Адалберт II), Изола Комачина, в днешна Тремедзина (със сигурност Гвидо) и Траваля, днешна Рока ди Калдè близо до Кастелвекана (вероятно Конрад).Balbo, Della storia d'Italia, с. 118: "Chiudonsi Berengario II in San Leo, Adalberto in un'isola del lago di Garda, Guido fratello di lui in una del lago di Como, e Villa in una del lago d'Orta". Изглежда, че до 964 г. крепостта Траваля устоява на обсадата на императорските войски, водени от Валперт, архиепископ на Милано.Continuator Reginonis Trevirensis, с. 625: "Imperatore augusto ab urbe Romana redeunte et Papiae pascha celebrante Berengarius in quodam monte, qui dicitur ad Sanctum Leonem, plurimis undiquessecus copiis attractis se munivit, et Willa in Lacu Maiore in quadam insula, quae dicitur ad Sanctum Iulium, se inclusit. Filii vero eorum Adalbertus et Wido huc illucque incerti vagabantur; quasdam tamen munitiones cum suis sequacibus adhuc possidebant, hoc est Gard castellum et Travallium et insulam in lacu Cumano". За обсадата и капитулацията на Траваля вж. il Giulini, Memorie spettanti alla storia, с. 591. Има хипотеза, без подходяща документация, че след това Конрад се оттегля в Лигурия недалеч от Фрасинето (днешно Гард Френе до Сен Тропе), където неговият брат крал Адалберт II намира убежище, ставайки първият граф на Вентимиля.Moréri, Le grand dictionnaire historique, с. 948: "Conrad ayant été dépouillé par l'empereur des terres qu'il avoit possedées dans les pays de Modene & de Bologne, alla s'établir dans la Ligurie, aux environs du Pô, où il fut tige des comtes de Vintimille". За идентифицирането между Конрад от Ивреа и едноименния херцог на Сполето вж. Uhlirz,Jahrbücher des Deutschen Reiches, с. 76, 216, 355; D'Acunto, Nostrum Italicum Regnum, с. 106; Rentschler, Marken und Markgrafen, с. 457, 502 и свързаната биография. Може да се предположи, че Графство Вентимиля достига до заселилите се там синове на Конрад като наследници на имотите от зестрата на майка им Ришилда и на дядо им по майчина линия Ардуин III Глабер, маркграф на Торино, включващи и комитат Вентимиля. Относно ардуинското присъствие във Вентимиля, предшестващо това на местните графове и последвалия отказ от свързаната земя, вж. Sergi, Una grande circoscrizlone del regno italico, с. 696: «Два документа: продажбата на свещеника Сигифред през 1021 г. и дарението на Сан Солуторе през 1031 г., и двата издадени от Оделрик Манфред, поставят комитат Вентимиля сред многото, в които Ардуините могат да се похвалят с притежания; със сигурност това трябва да е било ограничено наследствено присъствие, доколкото документацията не разкрива друго конкретно позоваване на дворове, притежавани в този район от маркизите. Това може да обясни липсата на ангажимент на маркиза в района на Вентимиля: може би може да се мисли по-скоро за отказ отколкото за загуба на комитата – отказ, продиктуван от политика на династично утвърждаване в определени области, най-централните в марката, подкрепени в тях от енергично разширяване на земята. Ако през тези векове връзката между наследствената същност и политическата власт не трябва да се преувеличава, няма съмнение, че липсата на интерес към наследствения растеж в дадена област може да се тълкува като липса на интерес към стабилното и династично утвърждаване на правомощията в една област“.
На 12 септември 963 г. император Ото I предоставя на могъщия архиканцлер Гвидо, епископ на Модена, територии и имоти в комитатите Модена, Болоня и Реджо, преди това принадлежали на Конрад и на брат му Гвидо, които са бунтовници срещу империята.Die Urkunden Konrad 1., Heinrich 1. und Otto 1., с. 371: proprietario iure concedimus seu donamus Vuidoni venerabili episcopo dilectoque nostro fideli summoque Regnorum nostrorum consiliario omnes proprietates vel res que per qualiacumque instrumenta cartarum obvenerunt Vuidoni quondam marchioni seu Conrado, qui et Cono dicitur, filiis Berengarii seu Vuille ipsius Berengarii uxoris eorumque matris, tum in Comitatu Mutinense seu Boloniense[...]et si de ipsis adquisitionibus infra Comitatum Regiensem invenire poterit, in hac nostra donatione permaneat.. Fumagalli, Per la storia di un grande possesso canossiano, с. 87: „Границите на това също преминаваха "per montem de Valle Vicinaria". През 950 г. Лотар II предоставя на кралица Аделхайд „omnes cortes et res iuris nostra ex paterna hereditate“ [...] nobis advenientes infra Mutinensem comitatum et Bononiense, coniacentes in loco qui dicitur Vallis Vicinaria. Това е Vallis Vicinaria, сега Вализнера [подселище на Вентасо] в Провинция Реджо, която граничи, както видяхме, точно с Луголо: това също може да се провери на 100 хил. карти. Дворът би трябвало да съвпадне с цялата "Vallis Vicinaria", която е в най-високите Апенини, вероятно слабо населена“. Следователно активите принадлежат на императрица Аделхайд, която поисква изземването им от Ото I, и граничат с огромния двор на Вилинианум близо до Парма – друга причина за търкания, както е видно по-долу, между Аделхайд и Конрад. Адалберт I Иврейски - дядото на Конрад също е граф на Парма около 921 г.: Hlawitschka, Franken, Alamannen, Bayern, с. 100-106.
Според Gesta archiepiscoporum Mediolanensium след поражението на баща му Беренгар II и на брат му Адалберт II, и след убийството на другия му брат Гвидо в битката при река По на 25 юни 965 г.Continuator Reginonis Trevirensis, с. 627. от Ото I, Конрад сключва мир с Ото I, който го номинира след около 970 г. за маркграф на Ивреа.Scaravelli, Gotofredo, sub voce. Изглежда, че посредник на споразуменията между Ото I и Конрад Конон е миланският архиепископ Готофред (974-979), според хрониста Арнулф: "Cui successit Gotefredus [...] Extremo vero pace receptus, regie fidelitatis gratia contra filios Berengarii dimicavit. Quorum Vuidone interfecto, Conone pactione quieto, Adelbertus ceteris animosior diebus vite omnibus factus est in diversa profugus".
Преди да постигне официално споразумение с императора, Конрад се поставя в услуга на Византийската империя срещу Ото I, както припомня Лиутпранд Кремонски в неговия труд „Докладът на едно посолство в Константинопол“, част XXX. Като командир на византийските войски той се сблъсква с имперските войски и лангобардите при завръщането си от Константинопол, в битката при Асколи Сатриано към края на 969 г., излизайки победен (но като се има предвид поведението му в битката, може да се предположи, че той е сключил тайно съглашение с Ото I). В Chronicon Salernitanum се разказва, че патрицият Абдила, който наследява Евгений, събира толкова милиции, колкото може да събере, и идва с тях в Асколи. Докато се води битката, патрицият издава заповед на един от неговите капитани, движейки се скришом, да заобиколи линията на германците, за да прегази противниците отстрани. На инициативата се противопоставя Конрад Конон, като атакува линията на лангобардите от Сполето. Той обаче е контраатакуван от граф Сикон, който е там този ден с мъже от Херцогство Сполето, които го разбиват и разпръсват. След това поражението на византийците е всеобщо и Абдила с 1500 души от хората му загиват. Тогава императорът пристигна с цялата си армия и отива в Пулия да плячкосва, да опожарява села и да обсажда градове, за да принуди византийците да освободят княза на Беневенто и на Капуа Пандолфо I Желязната глава, държан в плен. Пандолфо е изпратен да преговаря за мир между двете империи.Chronicon Salernitanum, с. 173: Cuneus alius [и командиът на Алеманите се казва Конон] validus, qui fuerat ab ipso patricio missus, quatenus ex alia parte clam super Francos irrueret ultimaque cede eos vastaret, dum talia perficere vellet atque super Spolitinos irrueret, ilico Spolitinorum comes, Sico nomine, cum valida manu super eum venit, ultimaque cede eos vastavit, ipseque Romualt, qui illorum preerat, cum non paucis comprehendit, et ne unus ex Francis est mortuus, nisi unus ex Spolitinis est sauciatus. De exercitu vero Grecorum ceciderunt fere mille quingentos viros; auferentesque spolia multa, dilati sunt valde, et sic cum magno tripudio Avellino oppido adierunt, et sic pacifice Beneventani in eodem oppido introierunt.