Белинташ (Беланташ, среща се и като Белънташ, а като малко по-остаряла форма и „Бели таши“) е скала с форма на малко плато в Родопите, носеща следи от човешка дейност. Предполага се, че това е култов обект, датиращ от енеолита, който е бил използван за ритуални нужди от населяващите района племена, като самата му същност и предназначение все още не са напълно изяснени. Съществуват и хипотетични предположения, че в по-късните епохи, когато траките населяват този район на планината, съществуващото древно светилище е било посветено на бог Сабазий. На горната площадка на скалата са издълбани кръгли отвори, улеи, ниши и стъпала, които според някои образуват карта на звездното небе. Дължината на скалната площадка е около 300 m, с надморска височина 1225 m. Намира се на 30 km югоизточно от гр. Асеновград. Това е второто най-голямо скално-изсечено светилище в България (след Перперек), разположено на площ от ок. 5 декара, върху издължена (в посока север-юг) скална плоскост, със среден наклон на изток от около 18°.
Според един от най-изтъкнатите български специалисти по праистория, проф. Ана Радунчева, енеолитният храмов комплекс до село Долнослав и светилището Белинташ са неразривно свързани. Храмовият комплекс представлява неразделна част от високопланинската система от скални светилища и е най-ниско разположеното нейно звено. Обектът е функционирал като единен комплекс с мащабното скално светилище Белинташ, намиращо се над селата Долнослав и Тополово.
Както скалното светилище Белинташ, така и храмовият комплекс край с. Долнослав попадат в обширна и силно проявена магнитна аномалия. Археоастрономическите изследвания показват, че всички аномални точки в храмовия център се намират вътре в сградите, а на местата им са издигнати олтарите.Стоев А., Мъглова П., Гинева В, Радославова Ц. Тракийско скално светилище край с. Мостово, Пловдивска област – модел на древна слънчева обсерватория, София 1990, ИИ XVII Радунчева А. Енеолитният храмов център до с. Долнослав и системата от скални светилища с праисторически културни пластове в Родопите и извън тях – ГАМПл, IX, 96 – 119 София 2002 г.
Теории за произход на името Белинташ означава „Белият камък“ и идва от прилагателното „бял“, което, благодарение на тройното членуване в родопския диалект, се произнася „белиън, белън“ и турцизмът „таш“ (камък)Костадинов (Чешмеджиев), Костадин Ж. Местните имена в Асеновградско. изд. Еко Белан, 1997 г. стр. 158..
Според тълкуванието на краеведа Никола Боев (която не се споделя от българските археолози и историци), топонимът Белинташ може да се преведе като „камъкът на войната“. Боев свързва името със свещената война за главното светилище на Сабазий/Дионис в Родопите, водена от владетеля жрец на тракийското племе беси – Вологез.
Според народни предания мястото носи името на сподвижник на Караджа войвода, носил името Бельо (Белю) войвода.24chasa.bg „Белинташ – по-старо плато от Перперикон?“ (Автор Елица Йълдъръм) 10 ноември 2010
Проф.Ана Радунчева отбелязва в изследванията си, че белият магнезит, с който е била обмазана енеолитната могилата до с. Долнослав, е добиван от района на светилището Белинташ и че в тази част на Тракийската низина още през епохата на Халколита в началото на месец май се наблюдава уникалното природно явление „бели нощи“. Тогава цялата хълмиста равнина е обгърната от искрящо бяло сияние, а високо над него на мастилено-синия фон на нощното небе се откроява ясно „лежаща мъжка фигура“, която напомня платото-олтар, гледано от низината, което според проф. Радунчева има връзка с наименованието на свещеното място. Радунчева, А, „Разкопки и проучвания Книга XXXII. Късноенеолитно общество в Българските земи“, БАН, София, 2003 г.
Средновековната легенда посветена на мястото, разказва за българска мома, която, за да спаси честта си, като я гонели турците, се хвърля от високите скали. На един остър зъбер се закачила дългата ѝ бяла риза, сякаш скалата е искала да я спаси. Но платното се скъсало и девойката полетяла надолу. Дълго след това на високите камъни се веели късове от белите дрехи. Хората кръстили мястото Бела Снáга (изговарят го с ударение на първото „а“) Турците си го превели „белинташ“ – „белин“ (снага, тяло) и „таш“ (камък)Костадинов (Чешмеджиев), Костадин Ж. Местните имена в Асеновградско. изд. Еко Белан, 1997 г. стр. 158.
Описание и особености
Светилището Белинташ е разположено високо в планината над селата Мостово, Тополово и Долнослав. Смятано е за второто по големина на територията на България (след Перперек) и има визуална и функционална връзка с енеолитния храмов комплекс край с. Долнослав. От хълмистата част на Тракийската низина го отделят последните високи планински хребети на Родопите, които според проф. Ана Радунчева са естествено комбинирани така, че образуват легнала по гръб мъжка фигура със скръстени на талията ръце и фалос, сочещ небето. Самото светилище е разположено на просторно каменно плато с формата на фуния, чиято най-ниска част завършва в тясно каменно дере. Върху най-високата част на платото е разположено своеобразното плато-олтар. То е дълго около 300 m, а скалите в основата му, гледани от север и при подходящо положение на слънцето, са оформени като исполинска фигура на легнал по корем лъв. Тази централна част на светилището се намира в средата на обширен кръг от по-високи планински масиви, характеризиращи се с две особености – че от всяка точка на външния кръг добре се вижда платото олтар и биха могли да се наблюдават всички церемонии, които са се извършвали на него и че именно най-високите хребети от този външен кръг се комбинират естествено така, че образуват още поне три легнали по гръб мъжки тела.
Така изключително необичайната природна даденост е била основателна предпоставка за избора на мястото, както и фактът, че светилището се намира в обсега на много мощна магнитна аномалия. Границите на обекта на северозапад стигат до Кръстова гора, а на югоизток до Каракулас. Доминиращите над светилището са върховете и плата Драганица, Караджов камък, Ин кая и Шилнест камък – на всичките тези места е открита късноенеолитна керамика.
Пътят към централната част на светилището преминава покрай огромни скално-изсечени или дооформени от човешка ръка антропоморфни и зооморфни скали и изсичания в скалните масиви на платото. На самото плато се наблюдават и разнообразни геометрични очертания. На самото плато-олтар са издълбани два скални басейни (назовавани често щерни), които не пресъхват и в най-горещите дни от годината. Около тях също така се наблюдават оформени в леглото на скалата своеобразни каменни седалки. Предполагаемата връзка с енеолитния култов комплекс край с. Долнослав определя Белинташ като светилище на 7000 години, което го прави едно от най-старите на територията на Европа. Радунчева, А, „Разкопки и проучвания Книга XXXII. Късноенеолитно общество в Българските земи“, БАН, София, 2003 г.
Белинташ е плосък връх, разположен в пирокластичен поток. Масивът служи като място за почивка на едри грабливи птици и други редки защитени видове – червенокръстна лястовица, червеношипа ветрушка, алпийски бързолет и др.Георгиев, Владимир „Източни Родопи. Геоложки феномени, богове и хора“, АИ „Проф. Марин Дринов“, София 2014 г., ISBN 978-954-322-707-5
Датиране На този етап от археологическите проучвания на обекта учените са склонни да смятат, че платото е започнало да се използва за култови дейности от древното население на Родопите още през 5-о хил. пр. Хр. Хипотезата им се подкрепя от откритите вертикални изсичания в скалите, които са датирани към каменно-медната епоха. Според археолога д-р Борислав Бориславов и екипа му, може да се твърди, че светилището Белинташ е по-старо от Перперек.
Според проф. Ана Радунчева няма съмнение, че платото-олтар датира от енеолитната епоха, защото в една от скалните пукнатини на Белинташ е открита глинена енеолитна антропоморфна статуетка, а големи количества късноенеолитна керамика се откриват по цялата централна част на светилището, и особено под отвесните скали на платото и пещерите под него. Радунчева, А, „Разкопки и проучвания Книга XXXII. Късноенеолитно общество в Българските земи“, БАН, София, 2003 г.
Археологически проучвания Първите археологически проучвания на Белинташ се провеждат Исторически музей Асеновград от българските археолози Росица Морева-Арабова и Георги Велев през 1975 г.Музеите на Асеновград „Беланташ“, (asmuseum-bg.com)
Белинташ е проучван през 1980-те години от екип археоастрономи, които благодарение на своите публикации го правят популярен в българската археологическа наука. Според археоастрономите платото представлява голямо древно тракийско скално светилище (древна слънчева обсерватория), предназначено за целите на конкретни земеделски и религиозни дейности.
Според Ал. Стоев, от една от скалните площадки, наречена „наблюдателна“, посредством изкуствен и естествен визир, са фиксирани две значими посоки, свързани със Слънцето (изгрев при равноденствие и изгрев при лятно слънцестоене). Николай Дерменджиев изразява мнението, че тази хипотеза е силно уязвима. Проблемът според него идва от това, че поради голямата дължина на обекта (ок. 300 m), не може да се идентифицира еднозначно отправната точка (центърът) на тези наблюдения. Дерменджиев отбелязва, че със сигурност на платото-олтар има много повече от една възможни „наблюдателни площадки“, т.е. възможна е появата на един значителен хоризонтален паралакс на реперите на хоризонта, от което следва, че към вече установените посоки следва да се подхожда резервирано.Стоев и кол. 1990: А. Стоев, П. Мъглова, В. Гинева, Ц. Радославова. Тракийското скално светилище Белинташ край с. Мостово, Пловдивска област – модел на древна слънчева обсерватория. – Интердисциплинарни Изследвания, XVII, 1990, 156 – 167.
Според археолозите Ана Радунчева, Бистра Колева и Костадин Кисьов, които са извършили няколко теренни проучвания на платото-олтар, светилището на Белинташ през късната енеолитна епоха е било свързано със селището и храмовия комплекс при с. Долнослав, където са били обществените сгради и храмовете, а на Белинташ над Сини връх жреците обслужвали общоплеменния култ.
През 2003 г. българският археолог Иван Христов организира ограничени сондажи, посредством които се установява наличието основно на материал от желязната епохаХристов И., Проучване на Тракийското скално светилище „Беланташ“ в Родопите, НаИМ – СоФия, „Известия“, том XV, 2005
По време на това археологическо проучване екипът от учени е разделен на две групи, които работят по различни задачи. Едната група документира скалните изсичания на платото, съсредоточени на северния и централния дял на платото. Описани са скално-изсечените стъпала от север-североизток, водещи до равната част на върха, където са следите от изсечените квадратни гнезда за греди, които са били основа на малка по размери сграда. На още две места по платото групата документира основи на сгради, както и кръгли отвори за греди, чрез които е била построена дървена конструкция над двете големи щерни, издълбани в скалния масив. Въпросните ями са съответно в северния дял (с диаметър 1,65 m и дълбочина 1,75 m) и в средата на централния масив (с диаметър 12,10 m и дълбочина 2,8 m). Върху цялото скално плато са изсечени повече от 200 кръгли дупки с различен диаметър и дълбочина, които са видимо изкуствено дообработвани.
Втората група работи в северозападното подножие на северния масив, където е регистриран голям иманярски изкоп с дълбочина 1,80 m и дължина 3 m. Целта на групата е да зачисти профила на изкопа и да достигне до неразкопания от иманярите участък. Археолозите намират в изкопа голямо количество керамика. По време на работата си те отнемат внимателно пластовете и достигат до дълбочина 1,80 m до ниво, незасегнато от набезите. При почистването на стерилното ниво при сондажа на дълбочина 2 m археолозите попадат на яма, пълна с черна обгоряла пръст и керамични фрагменти, аналогични на вече откритите по-горе.