Италианската окупационна зона на Балканите (1941 – 1943) по време на Втората световна война е определена на преговори между Фашистка Италия и Третия райх във Виена през април 1941 г., като демаркационната линия, определяща границите ѝ, става известна като „Виенска линия“.

Италианска окупационна зона Предпоставки

На 7 април 1939 г. италианските войски нахлуват в Албания и бързо я окупират. Кампанията е част от амбициите на фашисткия лидер Бенито Мусолини да изгради Италианска империя. Впоследствие Италия, контролирайки Албания, се намесва на нейна страна срещу Гърция в спора между двете страни за владението на Епир.

На 28 октомври 1940 г. избухва Италианско-гръцката война. Първоначално италианската армия постига успехи, настъпвайки на гръцка територия, но италианците впоследствие са разбити и изтласкани, като военните действия се пренасят на албанска територия. Това принуждава Хитлер да се намеси на страната на своя съюзник Мусолини. Военната операция на силите на Оста срещу Гърция протича едновременно с тази срещу Югославия и започва на 6 април 1941 г. В светкавична война те разгромяват далеч по-слабите армии на Югославия и Гърция, като Югославия капитулира на 17 април, а Гърция се съпротивлява реално до 27 април с помощта на английски части, които дебаркират на нейна територия.

Виенска линия

Във връзка с успешния развой на съвместните военни операции (известни съответно като Ауфмарш 25 и Марита) на 21 – 24 април 1941 г. във Виена се състои среща на Рибентроп с Галеацо Чано. На нея е подписан т. нар. „Виенски протокол“, чрез който е договорена демаркационна линия, която става известна под името „Виенска линия“ и чертае италианската зона на Балканите. Окупационната зона в Югославия включва на север големи части от територията на Словения и Хърватска. На Италия се предоставя за окупиране и Черна гора, Албания и почти цяло Косово. Също така са ѝ предоставени част от Западна Македония с градовете Тетово, Струга, Дебър, Кичево и Гостивар, заедно с няколко села южно от Охрид с цел за създаването на „Велика Албания“. Според „Виенския протокол“, на Италия се предоставят за окупиране и обширни области в Гърция – Югозападна Македония (зоните на Гюмендженско и Воденско, част от Леринско и Берско, Костурско и част от Кожанско), както и Епир, Тесалия, Пелопонес, Евбея и островите на Цикладския архипелаг.

Администриране и проблеми в зоната

След преговорите Италия разполага армия от половин милион души на Балканите.Journal of Southern Europe and the Balkans Online, Volume 6, Issue 2, 2004, Italian soldiers in the Balkans. The experience of the occupation (1941 – 1943), Davide Rodogno, pages 125 – 144 Страната започва да се чувства ощетена, защото не постига максимума на своите цели. Впоследствие Германия си присвоява големи територии в Словения, а Хърватия като независима държава трябва да се намира под италиански протекторат, но постепенно и тук надделява германското влияние. Определеният от Италия за крал на Хърватия Херцог на Сполето изобщо не заема престола. Започват териториални противоречия между Загреб и Рим, и Будапеща и Рим. Италия се ангажира с обявяването независимостта на Черна гора, но нито един член от семейството на италианската кралица не се наема да заеме престола. Формално и Гърция се признава за италианско владение. Германците си запазват само Западна Егейска Македония, част от Крит и зоната край Марица, но фактически поемат главната отговорност за окупацията. При това положение за Италия единствената безспорна зона остава Албания и тя се стреми по всякакъв начин чрез нея да разшири влиянието си. Идеята за Велика Албания може да се постигне чрез разширение в Епир (за сметка на Гърция), в Косово и Западна Вардарска Македония, където се сблъсква с българските претенции. В Епир, Македония и Тесалия действа проиталианската влашка сепаратистка организация Римски легион.

Положение на евреите и организиране на съпротива В хода на войната италианските власти и отделни чиновници предприемат редица действия, за да не допуснат депортиране на евреи от окупираните от Италия територии. Мнозина италиански военни начело с командващия Втора армия, разположена на Балканите, генерал Марио Роата, съзнавайки, че предаването на евреите означава масовото им унищожаване, вземат решение да саботират заповедите за депортирането им. Положението на евреите в италианската зона е значително по-добро, отколкото в българската и особено в немската зона. От Италианската окупационна зона не са депортирани евреи. Нещо повече, италианците извеждат от немската зона евреи, спасявайки ги от смърт в нацистките лагери.Blitz.bg, 19 март 2013 г. На 19.3.1943 г. Мусолини окончателно отказва да предаде италианските евреи на германците. От друга страна италианците преследват ожесточено бойците от Съпротивата и организират няколко масови кланета на партизани. Италианците започват и етнически прочиствания на територията на Словения с оглед на изтребване и депортация на местното славянско население и заместването му с италианци.

Примирие на Италия с Антихитлеристката коалиция и последици

На 25 юли 1943 г. в Италия е свален Мусолини. Назначено е ново правителство на Италия начело с маршал Пиетро Бадолио, в което през септември влизат представители на всички италиански антифашистки партии. Италия започва завой за излизане от Оста. На 3 септември в Сицилия тайно е подписано примирие между новото италианско правителство и Антихитлеристката коалиция, обявено на 8 септември 1943 г. На 13 октомври 1943 г. Италия обявява война на Нацистка Германия. В окупационната зона на Балканите настава хаос. Някои от италианските войски, базирани на Балканския полуостров, са пленени от германците, след известна съпротива. Такъв е случаят с 33-та пехотна дивизия „Акуи“ на остров Кефалония, 8400 души от която са разстреляни. Такава е и съдбата на 13-ти моторизиран пехотен полк „Пинероло“ в Костур, от който 1200 войници и офицери са разстреляни от германците. Трайна въоръжена съпротива оказва и Втора италианска армия в Югославия, която в по-голямата си част преминава на страната югославските партизани, създавайки дивизията „Гарибалди“. Част от Девета италианска армия в лицето на дивизиите „Арецо“ и „Фолоренция“ създава дивизията „Антонио Грамши“, която се сражава заедно с албанските партизани на Енвер Ходжа. Голямата част от 24-та пехотна дивизия „Пинероло“ се присъединява към гръцките партизани от ЕАМ и ЕЛАС. Някои италиански части се обявяват за новата фашистка Република Сало, марионетна на нацистка Германия, какъвто е случаят в Словения с бивши подразделения на фашистката Доброволна милиция за опазване на националната безопасност, които се бият редом с германските войски. Като цяло Италианската окупационна зона на Балканите е заета до края на ноември от германците, подкрепяни от албанците, хърватите и българите. През ноември 1943 г. е създаден Втори окупационен корпус, поделение на Българската армия с щаб в Драма, като корпусът е разположен в областта между реките Вардар и Струма, която дотогава е германска окупационна зона, с цел да се замести германската армия, която е изпратена да окупира дотогава заетите от италианската армия територии.

Италианската окупационна зона и България Македонски въпрос

България не участва с реални военни части в разгрома на Югославия и Гърция. За да предотврати потенциални италиански претенции към Македония, България активно търси съдействие от Германия. Спешно цар Борис III си издейства среща с Адолф Хитлер и на 19 април 1941 г. царят лети за главната квартира на фюрера. Протоколи от проведените разговорите не са запазени, но по всичко личи, че България успява да постигне успех. След като царят се завръща на 20 април в София се вижда, че е спокоен. Предишният ден българските войски вече са навлезли както в Югославия, така и в Гърция. Както при много други наболели териториални проблеми в тогавашна Европа, германската дипломация възприема тезата на Хитлер, който явно е съгласен, че по-голямата част от Македония трябва да се разпредели към България.

Още през първия ден на преговорите във Виена между Германия и Италия, Рибентроп уведомява граф Чано, че претенциите на Царство България са за тази част от Македония, простираща се до бившата югославско-албанска граница. Освен това Борис настоява за получаване на окупирания от италианците Охрид, като българска средновековна столица.Райчевски, С. Българите в световните хроники, 1939 – 1943, С., 2003, с. 141 – 142 На 22 април 1941 г. германският външен министър дори поставя въпроса за Солун, но италианският му колега заявява, че няма правомощия да се договаря и по този въпрос. Италианците, макар и с нежелание, все пак се съгласяват да предадат окупираните от тях Охрид и Ресен на българите. На 23 април италианската страна настоява границата да минава непосредствено на запад от Скопие, като Битоля също да се придаде към Албания, но получават отказ от германците. На 24 април 1941 г. във Виена е подписан и протокол за прокарване на новата гранична линия на Балканите. Към протокола е приложена географска карта, върху която тази линия не е съобразена прецизно с особеностите на релефа. При прехвърлянето на договорената линията върху топографски карти се получават известни разминавания, поради нанасянето на терена. Освен това линията при прехвърлянето ѝ на топографски карти заема неопределена гранична полоса широка 12 км, което допълнително усложнява демаркацията.

Гранични спорове

За да се избегнат евентуални спорове, царят предприема нарочно пътуване в Италия. На 9 юни Борис се среща с крал Виктор Емануил III, който го съветва за по-сигурно да се обърне към Мусолини. Срещата им се осъществява на 12 юни 1941 година, като на нея е постигнато привидно съгласие граничните спорове да се решат при последващо посещение на Богдан Филов и българския външен министър в Рим. Междувременно неяснотите по демаркационната линия служат на Италия за предявяване на различни претенции, което води допълнително и до различни погранични инциденти. Така например, през нощта на 10 срещу 11 юли 1941 г. италианците отправят претенции към българските гранични власти да им се отстъпи хромната мина до Люботрън. Българите отказват и се налага да открият огън, като има жертви и от двете страни. На 21 юли 1941 г. се налага проф. Богдан Филов и министър Иван Попов да се срещат в Рим с италианския крал Виктор Емануил III и Бенито Мусолини. Тогава все пак е постигнато споразумение за основа на границата на България с Италия да служи Виенската спогодба. Определено е това да стане от една смесена комисия, която да предприеме някои поправки и въпросите свързани с размяната на население. Комисията не пристъпва към работа поради обструкции и от двете страни, и така спорните проблеми остават висящи.

През август 1942 г. се случва пореден българско-италиански граничен инцидент със стрелба и нови жертви, като поводът е отново мината край Люботрън. Едва след изглаждането му се създава договорената смесена комисия. Начело на българската делегация е командирът на Пета армия, разположена в Македония, който е ген. Васил Бойдев. Комисията провежда своите заседания през октомври и ноември 1942 г., както през март 1943 г. тя не взема конкретно решение за конкретни корекции на граничната линия. На практика смесената комисия узаконява старата гранична линия. Така на 29 март 1943 г. е подписан окончателният протокол за българо-италианската граница в Македония. Той влиза в сила чак на 15 юли 1943 г., малко преди капитулацията на Италия.