Общността на нациите (), наричана в миналото и Британска общност, е международна организация, включваща 55 вече независими държави, които са били част от Британската империя (с изключение на Мозамбик и Руанда). Основната цел на Общността е да създава атмосфера на икономическо сътрудничество между членуващите държави, както и разпространението на демокрацията и ефективното управление.

Държавите от Общността на нациите си сътрудничат в общата рамка на ценности и цели, описани в Сингапурската декларация. Те включват подкрепата на демокрацията, правата на човека, правовата държава, индивидуалната свобода, егалитаризма, свободната търговия, мултилатерализма и световния мир. Общността не е политически съюз, а междуправителствена организация, в рамките на която на равни начала съжителстват страни с различно обществено, политическо и стопанско устройство.

Общността на нациите осъществява своята дейност чрез постоянния Секретариат на Общността, оглавяван от генерален секретар, и чрез провежданите на всеки две години срещи на държавните и правителствени ръководители на страните членки. Символ на свободното сдружаване на държавите от Общността е главата на Общността, церемониална длъжност, изпълнявана от крал Чарлз III, който в същото време е и държавен глава на 15 от членуващите в организацията държави.

С Общността на нациите са свързани и няколко неправителствени организации, финансирани от междуправителствената Фондация на Общността. Една от тях организира Игрите на Общността, най-популярната проява на Общността на нациите. Тези организации заздравяват споделяната от страните в Общността култура, обхващаща области като спорт, литературно наследство и политически и правни практики. По тези причини страните от Общността не се смятат „чужди“ една на друга и дипломатическите им мисии в други държави от Общността се наричат „върховни комисарства“, а не „посолства“.

История

Общността е наследник на Британската империя. През 1884 година, по време на посещението си в Австралия, лорд Роузбъри описва променящата се Британска империя, някои от колониите на която стават по-самостоятелни, като една „Общност на нациите“. От 1887 година периодично се провеждат срещи на министър-председателите на Великобритания и колониите, а през 1911 година е поставено началото на Имперските конференции, от които се развива и Британската общност. Конкретно предложение за създаване на такава организация е направено през 1917 година от южноафриканския министър-председател Ян Смьотс, в което той пръв използва наименованието „Британска общност на нациите“ и предвижда „бъдещите конституционни отношения и промени в Британската империя“. Смутс застъпва възгледа, че на Парижката мирна конференция през 1919 година Империята трябва да бъде представлявана и от представители на британските доминиони.

По време на Имперската конференция от 1926 година представителите на Великобритания и доминионите приемат общата Декларация Балфур, с която страните приемат, че те са „с равен статут, по никакъв начин подчинени една на друга в своите вътрешни и външни работи, макар и обединени от обща вярност към Короната, свободно асоциирани членове на Британската общност на нациите“. Тази връзка е по-късно формализирана с Уестминстърския статут от 1931 година. Формално Уестминстърският статут не успява да влезе в сила, тъй като не е ратифициран от Нюфаундленд.

След Втората световна война Британската империя постепенно се разпада, донякъде поради усилилите се движения за независимост в подчинените територии, най-вече в Индия, донякъде поради затрудненото финансово положение на британското правителство след тежките разходи по войната. Така в Лондонската декларация от 1949 година, поставила основите на следвоенното функциониране на организацията, думата „Британска“ е извадена от наименованието на Общността.

С отделянето на владенията на Империята броят на членовете на Общността на нациите бързо нараства. Единствените колонии, които не се включват в организацията, са Бирма (независима от 1948) и Южен Йемен (1967). Броят на неприсъединилите се сред протекторатите и подмандатните територии е по-голям – Египет (независим от 1922), Ирак (1932), Трансйордания (1946), Палестина (1948), Судан (1956), Британска Сомалия (1960), Кувейт (1961), Бахрейн (1971), Оман (1971), Катар (1971) и Обединените арабски емирства (1971). Вероятно най-известната група бивши британски колонии, Съединените щати, не са член на Общността, тъй като получават независимост близо столетие преди появата на тази организация.

Въпросът с членството в Общността на държави, които не са в лична уния с Великобритания, възниква през 1948 година, когато Ирландия отхвърля суверенитета на Короната и се обявява за република. През следващата година британският парламент дава на ирландските граждани статут, подобен на този на гражданите на Общността.

Въз основа на предложението на канадския министър-председател Луи Лоран през 1949 година е постигнато споразумение Индия да остане член на организацията, въпреки приетата републиканска конституция. С този компромис, Индия се присъединява към Лондонската декларация, като се съгласява да приеме британския суверен за „символ на свободното сдружение на независими държави членки и като такъв за глава на Общността“. Мнозина считат това решение за началото на съвременната Общност на нациите.

По настояване на Пакистан се приема, че статутът на Индия не е изключителен и че и останалите страни биха могли да запазят членството си в Общността, отказвайки се от личната уния. През следващите години още държави стават републики или конституционни монархии със собствен монарх, а други запазват личната уния, но конституционното им устройство се развива самостоятелно и стават напълно независими от Великобритания.

С разрастването на Общността Обединеното кралство и бившите „бели доминиони“ стават известни неофициално, а често и подигравателно, като „Бяла общност“, особено във връзка с противоречия с останалите по-бедни членове на организацията. Чести са обвиненията, че „Бялата общност“ има различни интереси от африканските страни и подкрепя расизма и колониализма, например в споровете около Родезия през 70-те години, налагането на санкции срещу ЮАР през 80-те и, в по-ново време, при натиска за демократични реформи в Нигерия и Зимбабве.

Цели и дейности Целите на Общността на нациите са обобщени в Сингапурската декларация от 1971 година – налагането на световен мир, разпространението на представителната демокрация и личната свобода, търсенето на равенство и противопоставянето на расизма, свободната търговия и борбата срещу бедността, невежеството и болестите. Към тези цели са добавени противопоставянето на половата дискриминация (Декларация от Лусака, 1979) и подкрепата за устойчивото развитие (Лангкавска декларация, 1989).

В наши дни най-важните цели на Общността са разпространението на демокрацията и развитието, както се подчертава в Декларацията от Асо Рок (2003), в която се заявява: „Ние сме посветени на демокрацията, доброто управление, правата на човека, равенството на половете и по-равномерно споделяне на ползите от глобализацията“.

Общността на нациите е традиционен международен форум, на който развити икономики, като Великобритания, Австралия, Канада, Сингапур и Нова Зеландия, и много от най-бедните страни в света се стремят към взаимно съгласие. Постигането на консенсус в някои случаи се оказва трудно, например през периода на охлаждане на отношенията между Великобритания и африканските страни през 70-те и 80-те години.

Членство Общността обхваща население от близо 1,8 милиарда души, около четвърт от жителите на света. Най-голямо е населението на Индия – около 1 милиард души (2001), а Пакистан, Бангладеш и Нигерия имат по повече от 100 милиона жители. Най-малко е населението на Тувалу, едва около 11 хил. души. Площта на страните от Общността е около една четвърт от сушата на света, като Австралия, Канада (втората по големина страна в света) и Индия имат по повече от 2,5 милиона квадратни километра.

По принцип членството в Общността е открито за страни, които приемат основните цели на асоциацията. Членовете трябва да имат настояща или минала конституционна връзка с Обединеното кралство или друг член на Общността. Не всички членове са имали преки конституционни връзки с Обединеното кралство. Някои тихоокеански страни по-рано са били под австралийско управление, а Намибия е управлявана от ЮАР от 1920 до независимостта си през 1990 година. Камерун се присъединява през 1995 година, въпреки че само част от територията му е била под британско управление под мандат на Обществото на народите (1920 – 1946) и на Организацията на обединените нации (1946 – 1961).

Само един член на днешната Общност никога не е бил свързан нито с Британската империя, нито с някой член на Общността. Това е Мозамбик, бивша португалска колония, приета през 1995 г. с подкрепата на нейните съседи, заедно със завръщането на ЮАР. Всички съседни страни са членове на Общността и се стремят да компенсират Мозамбик за щетите, причинени от противопоставянето на белите режими в Родезия и ЮАР. През 1997 година правителствените ръководители на Общността приемат, след известни спорове, че случаят с Мозамбик е изключение и не създава прецедент.

В миналото Шарл дьо Гол предлага Франция, въпреки че никога не е била част от Британската империя, да поиска членство в Общността. Тази идея, макар и да не се реализира, може да се разглежда като следствие от предложението на Уинстън Чърчил да се създаде френско правителство в изгнание по време на Втората световна война, което да се противопостави на марионетния режим на маршал Филип Петен. Египет, Ирак и Израел никога не са проявявали интерес към членство в Общността, въпреки периодите на британско управление. По същия начин Бахрейн, Йордания, Кувейт и Оман не са членове на организацията. Хонконг също не се присъединява към Общността след края на британското управление през 1997, тъй като става част от суверенна държава – Китай.

През 2004 година Бутан е поканена в Общността, но правителството отказва, тъй като смята членството за нарушаване на суверенитета на страната.

Отстраняване През последните години Общността отстранява няколко от своите членове от Съвета на Общността, заради тяхната неспособност да формират демократични правителства. Отстранените членове не участват в срещите на лидерите и министрите от Общността, но остават членове на организацията. Фиджи, която по подобни причини е извън Общността между 1987 и 1997, е отстранена след военен преврат в страната (2000 – 2001), както и Пакистан (1999 – 2004). Нигерия е отстранена между 1995 и 1999 година. Зимбабве е отстранена през 2002 година, заради проблеми с избирателната и поземлена реформа на правителството на Робърт Мугабе.

Прекратяване на членството Тъй като членството е напълно доброволно, членовете могат да напуснат Общността по всяко време. Пакистан напуска през 1972 в знак на протест срещу признаването от Общността на отделилия се Бангладеш, но отново се присъединява през 1989 година. Зимбабве напуска през 2003 година, когато правителствените ръководители на Общността отказват да отменят отстраняването на страната за нарушаване на правата на човека.

Макар че правителствените ръководители могат да отстраняват членове, Общността няма процедура за изключване. Все пак страните, обявени за републики, автоматично прекратяват членството си, освен ако, както в случая с Индия през 1950 година, не получат разрешението на останалите членове да останат в организацията.

В резултат на враждебността на повечето членове към политиката на апартейд, правителството на ЮАР решава да не иска повторно приемане след обявяването на републиката през 1961 година. Страната е отново приета в Общността през 1995 г. Подобна е ситуацията след обявяването на Фиджи за република през 1987 година и въвеждането на расистко антииндийско законодателство. Фиджи е приета отново през 1997 година.

Списък на членовете Към 2024 година в Общността на нациите членуват 55 държави:

Организация