Самюъл Бекет

Самюъл Баркли Бекет () е ирландски драматург, романист и поет, писал на английски и френски език и удостоен с Нобелова награда за литература през 1969 година.

Някои от най-известните му пиеси са „В очакване на Годо“ (1952), „Катастрофа“ (1982), „Краят на играта“ (1957), „О, щастливи дни“ (1960), „Последната лента на Крап“ (1958).

Автор е на романа „Молой“ (1951) и на сборниците „Разкази и текстове за нищо“ (1967) и „Обезселителят и други разкази“.

Оказва силно влияние върху развитието на английската драматургия, включително и върху Нобеловия лауреат Харолд Пинтър, което е особено осезаемо в ранното му творчество.

Биография Ранни години Самюъл Бекет е роден на 13 април 1906 година в семейството на Уилям Франк Бекет и Мария Джоунс Роу – скромни протестанти, чието имение в дъблинското предградие Фоксрок присъства в прозата и пиесите на автора. Майка му е медицинска сестра, а баща му – плановик в строителството. Самюъл има и по-голям брат – Франк Едуърд Бекет.

На 5-годишна възраст Самюъл присъства на училищна постановка, вследствие на което започва да се учи да свири. След това е ученик в Ърлсфортското училище, а през 1919 година се записва в Пъртора Роял Скул, където е учил и Оскар Уайлд. Атлет по природа, Бекет се занимава активно с крикет и като играч на Университета в Дъблин е единственият нобелов лауреат, записан в Библията на крикета.

Първи творби Бекет изучава английски, френски и италиански език в Тринити Колидж, Дъблин, след което започва кратка преподавателска кариера като лектор в Екол Нормал Сюпериор в Париж. Докато е там, Самюъл се запознава с Джеймс Джойс, което повлиява върху по-нататъшните му занимания. Бекет асистира на Джойс в множество занимания, едно от които е проучванията върху книгата „Бдение над Финеган“.

През 1929 година Бекет публикува първата си творба – критическото есе „Данте... Бруно... Вико... Джойс.“ Есето защитава метода на Джойс срещу упреците за прекалена разточителност, неясност и неопределеност. Поместено е в сборник с критически есета върху Джойс, а през същата година Бекет се запознава и с Езра Паунд. Отношенията между Бекет и Джойс охладняват, когато Самюъл отказва да поддържа връзка с Лучия, дъщерята на Джойс, позовавайки се на прогресиращата ѝ шизофрения.

Първият кратък разказ на Бекет – Assumption, е публикуван в експерименталното литературно издание „Транзишън“. На следващата година той печели неголяма литературна награда за своята необмислено композирана поема „Курвоскоп“ (Whoroscope), разказваща за биографията на Рене Декарт, която Бекет четял по това време.

През 1930 година Бекет се връща в Тринити Колидж като лектор. През ноември същата година представя пред публиката „Кид“ – текст относно поет от Тулуза, който създал свое движение. Това се оказало литературна пародия на „Сид“, но впоследствие самият Бекет твърди, че не е възнамерявал да заблуждава публиката. През 1931 година той слага край на своята кратка академична кариера с поемата „Гном“, вдъхновена от „Вилхелм Майстер“ на Гьоте.

След това Бекет пътува из Европа. Докато е в Лондон, публикува „Пруст“ (1931) – критическо изследване върху едноименния френски автор. Две години по-късно, след смъртта на баща му, Бекет започва двугодишно лечение при доктор Уилфред Бион, аспекти на което могат да бъдат забелязани в някои от по-късните творби на автора като „В очакване на Годо“.

През 1932 година Бекет пише първата си новела – Dream of Fair to Middling Women, която е силно автобиографична, но е изоставена от автора си след няколко неуспешни опити за публикуване. Новелата е публикувана чак през 1992 година, три години след смъртта на Бекет.

Бекет публикува множество есета и ревюта като „Съвременна ирландска поезия“ (в The Bookman, август 1934) и „Хуманистичен съзерцателен мистицизъм“, ревю на поемите на неговия близък приятел Томас Макгрийви. Тези произведения на Бекет са фокусирани около творбите на Макгрийви, Брайън Кофей, Денис Девлин и Бланайд Салкълд въпреки техните слаби постижения за това време. В опит да очертае границите на ирландския модернистичен канон, Бекет разпознава френските символисти като техни предшественици и описва творчеството им като „ядрото на живата поезия в Ирландия“.

През 1935 година Бекет започва да работи върху своя роман „Мърфи“ – героят на творбата очаква смъртта си в лудница.

„В началото бе каламбурът. И тъй нататък“ Предговор към „В очакване на Годо“. Фама, 2009.

През 1936 година Бекет завършва „Мърфи“ и заминава на пътешествие из Германия. Издателите отхвърлят ръкописа. Когато се завръща в Ирландия, „Мърфи“ вече е публикувана там и той я превежда собственоръчно на френски език. Заради неразбирателство с майка си Самюъл взима решението да се установи за постоянно в Париж по време на Втората световна война, където успява да възстанови отношенията си с Джойс.

През май месец на същата година той пише в писмо до своя приятел Макгрийви, че има желание да замине за Москва и да учи в Университета по кинематография „С. А. Герасимов“ при Сергей Айзенщайн. В рамките на следващата година Бекет се свързва с Айзенщайн, но писмото му не достига до целта си, защото Ейзенштайн е болен от шарка и му е наложена карантина.

През 1938 година в Париж Бекет е намушкан в гръдния кош, след като отказва на молбата на известния сводник Прудент. Джойс урежда самостоятелна стая за Бекет в болницата, но големият интерес около случилото се довежда при него Сюзан Дьошево-Дюменил, която познава Бекет бегло от престоя му в Париж. Двамата завързват дългогодишно приятелство. Бекет сваля обвиненията срещу своя нападател, за да избегне по-нататъшни формалности и защото намира Прудент за доста симпатичен човек с добри обноски.

Втората световна война След германската окупация през 1940 година Бекет се присъединява към Френската съпротива и работи за нея като куриер. „Предпочитам Франция във война, отколкото Ирландия в мир“, казва Бекет в писмо до Сюзан.

През август 1942 година неговото военно поделение е предадено и той, заедно със Сюзан, е принуден да бяга. Установява се в градче в югоизточна Франция – Воклюз, където продължава да подкрепя съпротивата, като складира въоръжения в задния си двор. По време на двугодишния му престой на това място той помага да бъде саботирана германската армия в планината, като за усилията си срещу немската окупация той впоследствие е награден с два ордена. Въпреки това, до края на живота си Бекет говори за тази част от живота си като за „момчешка работа“. Докато се крие, Бекет продължава работата си върху своя роман „Уат“ –дълъг монолог на един скитник, публикуван през 1953 година.

Популярност – новелите и театъра През 1945 година, по време на краткото си посещение в Дъблин, Бекет получава прозрение относно бъдещите си литературни занимания. Почувствал, че може да остане цял живот в сянката на Джойс, той решава да промени посоката на своите занимания и да признае пред себе си собствената си глупост, неведение и слабост:

„Осъзнах, че Джойс е достигнал толкова далеч, колкото далеч може да стигне един човек в устрема си да узнае повече. [...] Осъзнах, че моят собствен път е в изчерпването, в липсата на знание, в отнемането, а не в прибавянето.“ Samuel Beckett, as related by James Knowlson in his biography.

Ноусън казва, че „Бекет отрича принципа на Джойс, че узнаването на колкото се може повече е начин за креативно разбиране на света и начин за контрол на този свят. В бъдеще неговите творби ще са фокусирани върху бедността, провала, изгнанието и загубата, върху, както той казва, човека като незнаещ и неможещ.“Knowlson (1997), p.352–353. Прозрението на Бекет е централен момент за цялата му кариера. То е фикционализирано в постановката му „Последният запис“ (Krapp’s Last Tape, 1958). В тази постановка Крап слуша запис, направен от самия него на магнетофона, когато е бил млад, и чува следното изречение – „Стана ми ясно, че тъмнината, която винаги настървено бях отхвърлял, е всъщност моят най-...“.Предговор към В очакване на Годо. София: Фама, 2009. Изречението прекъсва преди слушателите да могат да чуят края му, защото Крап превърта бързо лентата напред, но по-късно Бекет признава, че последните думи са били „ценен съюзник“.

През 1946 година списанието на Жан-Пол Сартър публикува първата част на Бекетовата история „Сюита“ (Suite), без редакторите да осъзнават, че това е само първата част. Впоследствие отказват да публикуват втората, а историята е по-известна под името „Краят“. Бекет също така започва да пише своя четвърти роман, „Мерсие и Камие“ (Mercier et Camier), който не е публикуван до 1970 година. Романът предвещава най-известната му творба – „В очакване на Годо“, която е написана недълго след това. „Мерсие и Камие“ е първата по-дълга творба на Бекет на френски език. Въпреки че английският е родният език на Бекет, той предпочита да пише на френски, защото, както той сам казва, му е по-лесно да пише „без стил“.

Самюъл Бекет е най-известен заради пиесата си „В очакване на Годо“ (1953). В често цитираната статия, критикът Вивиан Мерсие пише, че Бекет „е постигнал теоретично невъзможното – пиеса, в която нищо не се случва и въпреки това публиката не може да откъсне очи. Още повече, втората част почти повтаря първата, т.е. Бекет е написал пиеса, в която не се случва нищо два пъти.“Irish Times, 18 февруари 1956, p. 6. Както повечето си творби след 1947 година, и пиесата е написана на френски език със заглавието En attendant Godot. Бекет работи върху пиесата между октомври 1948 и януари 1949 година. Публикува я през 1952 година, а премиерата ѝ е през 1953 г. Английският превод, дело на самия Бекет, излиза две години по-късно. Режисирана от Роджър Блин, пиесата се приема със смесени чувства от публиката в Париж, а след това и по целия свят.

Бекет превежда на английски всички свои творби сам, с изключение на „Молой“, когато си сътрудничи с Патрик Боул. Успехът на „В очакване на Годо“ отваря път за кариера на Бекет в театъра. Впоследствие Бекет успешно пише по-дълги пиеси като „Последният запис“ (Krapp’s Last Tape).

През 1949 година Бекет пише романа „Думи няма“ (или „Неназовимото“), преведен на английски от самия него през 1953 година.

„Трябва да говоря, макар да нямам да кажа нищо, нищо освен чуждите думи. (…) И тъй, трябва да се продължава, значи ще продължавам, трябва да се изричат думи, докато ги има, трябва да се изричат, докато те ме намерят, докато ми говорят – странна мъка. Пълен разпад. Няма Аз, няма Имам, няма Съм, няма подлог, няма допълнение, няма сказуемо. Няма начин да се продължава… В края на моето дело има само прах: назоваемото.“(Из „Думи няма“) В предговор към „В очакване на Годо“. София: Фама, 2009.

Късни години и смърт 60-те години на XX век са период на промяна за Бекет, едновременно на лично и професионално ниво. През 1961 година Бекет се жени за Сюзън с тайна гражданска церемония в Англия.

Успехът на пиесите му води до покани да присъства на репетиции и продукции из целия свят, което му отваря възможност за кариера като театрален режисьор. През 1956 година пише първата си радиопиеса – „Всички, които падат“ (All That Fall). След това спорадично продължава да пише за радиото и театъра, но разширява интересите си към киното и телевизията. Започва да пише отново на английски, макар че френският остава да присъства до края на живота му.

През 1953 година Бекет купува парче земя на около четиридесет мили североизток от Париж и си построява собственоръчно вила с помощта на местните хора. Един от местните, с когото Бекет се сприятелява, е Борис Русимов, който по баща е българин. Синът на Русимов – Андре Гиганта, имал проблеми с това да отиде до училище, затова Бекет предложил да го откара с камиона си, чиято каросерия била достатъчно голяма, за да побере детето. Андре по-късно споделя, че по време на пътуванията те с Бекет рядко са разговаряли за нещо различно от крикет.