Първата българска държава, наричана и Първо българско царство или Първа българска империя (на старобългарски: ), наричана от историците и Дунавска България за различаване от Волжка България и Стара Велика България, е първоначално ханство,Рашо Рашев, Прабългарите и българското ханство на Дунав, Класика и Стил, 2001 г. а от коронясването на Симеон I Велики за цар – царство (империя), Георгије Острогорски, Историја на Византија, Народна Књига Алфа, 1998 просъществувала на Балканския полуостров и прилежащите му части от Югоизточна Европа от 681 до 1018 г.
Неин основател е хан Аспарух,Петър Петров, Хан Аспарух – основоположникът на българската държава, Знание, 1994 г. който след разпадането на Велика България довежда част от прабългарските племена в днешните Бесарабия и Добруджа, където се съюзява с местните славянски племена. Категоричната победа на прабългарите в битката при Онгъла през 680 г. води до подписване на мирен договор, с който Византия признава новосъздадената държава и се принуждава да ѝ плаща данък. Столицата първоначално е Плиска, а от IX век – Велики Преслав. След превземането му от Киевска Рус в края на X век се премества в Скопие и Охрид.
Най-голямото си разширение Първото българско царство достига през IX век, когато към първоначалните земи по двата бряга на Долни Дунав са присъединени области в Тракия и Македония, части от днешна Албания, Унгария и Словакия, цяла Сърбия и Румъния, а също и част от Северното Черноморие (до река Днепър). През същия период се наблюдава централизация на държавното управление, тя е съпроводена с обединяването на разнородните етнически групи от населението в средновековната българска народност, чийто език се развива на основата на славянския.Иванов, Л., История на България в седем страници, София, 2007.
През 864 – 866 г. при княз Борис I православното християнство става държавно вероизповедание, което води до значителни промени в културния живот на държавата. Това довежда до т. нар. Златен век при цар Симеон Велики. При същия владетел българите правят продължителни, но безуспешни опити да завладеят столицата на Източната Римска империя – Константинопол (наричана от прабългарите и славяните „Цариград“).
Българо-византийските войни, наред с нашествията на унгарци (маджари), печенеги и руси, водят през различните периоди до разрастване и отслабване на българската държава, което завършва с нейното падане под византийска власт през 1018 г.
Основаване и укрепване Кубратовото наследство
През 632 г. хан Кубрат успява да обедини прабългарските племена, намиращи се под властта на Западнотюркския каганат, в собствена държава, наречена от византийските историци Стара Велика БългарияТеофан Изповедник, „Хронография“Патриарх Никифор, Opuscula historica (Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία). Сведения за тази държава черпим предимно от хрониките на византийския патриарх Никифор и Теофан Изповедник от IX век, преводите на хрониста Йоан Никиуски, съдържащи подробности за политическите отношения между Империята и Кубратова България, описът на прабългарските племена в арменската географска книга „Ашхарацуйц“ от VII век, запазената кореспонденция на хазарския каган Йосиф (Йосиф) непосредствено след превземането на Велика България, както и в по-малка степен от Именника на българските ханове. За отношенията между Кубратова България и Византия говорят златните византийски и персийски предмети, открити в съкровището от Мала Перешчепина, датирано от VII – VIII век. В него са намерени златни пръстени с монограмите: „Кубрату“ и „Кубрату патрику“. Това се свързва с титлата „патриций“, с която Кубрат бива удостоен от императора в знак на признателност за оказваната военна помощ от страна на прабългарите. Чрез изучаване на оскъдните записки на арменски и византийски летописци са установени приблизително границите на тази държава: долното поречие на Дунава на запад, Черно и Азовско море на юг, река Кубан на изток и река Дон на север. Скоро след образуването си Велика България води войни с хазарите, които завършват в началото на 70-те години на VII век. Дотогава хазарите съумяват да покорят териториите източно от Днепър.
В резултат синовете и приближените на прабългарския хан повеждат големи части от населението към нови поселения: Батбаян (най-големият Кубратов син) остава начело на остатъците от Велика България едва за три години (665 – 668 г.), след което приема властта на Хазарския каганат; Котраг (вторият син) успява да се пресели на север в Поволожието, където основава Волжка България, приела исляма като държавна религия и просъществувала до XIII век, а през XVI век окончателно завладяна от Иван Грозни, а сега там са т. нар. Република Татарстан и Република Башкортистан; Аспарух (третият син) повежда прабългарите към Балканите и се установява около устието на река Дунав, впоследствие основавайки държава, наследник на която е днешна България; Кубер (за когото няма неоспорими доказателства, че е член на рода Дуло) повежда част от прабългарските племена към Панония, в земите на Аварския хаганат, но по-късно, заедно с ромейски бегълци, се заселва във византийската област Македония. През 685 г. заедно с местните славяни се опитва да превземе Солун. Обсадата на Солун е осуетена и начинанието се оказва неуспешно. Едно от доказателствата за дейността му е оловният печат на Мавър от 684 – 685 г., чрез когото Куберовият военачалник Мавър е удостоен с византийските титли „патриций и архонт на керамисиани и българи“. По-късно (през първата половина на IX век) териториите на Куберовите прабългари се включват към ханството.; Алцек, според Теофан Изповедник най-малкият син на Кубрат, се заселва в областта Беневенто (Италия)D'Amico, Vincenzo. I Bulgari trasmigrati in Italia nei secoli VI e VII dell’era volgare e loro speciale diffusione nel Sannio. Campobasso, 1933. при краля на лангобардите Гримуалд, за което свидетелстват и хрониките на Павел Дякон. Историците не могат категорично да утъждествят Хан Алцек с личността Алциок, който по същото време е бил предводител на древнобългарските орди в рамките на Аварския хаганат, в крайна сметка намерил убежище в Италия с група бежанци.
Аспарух
През 670-те години част от прабългарите, водени от хан Аспарух, след като са прогонени от хазарите, се заселват в Малка Скития и с разрешението на византийските власти поемат охранителни функции по границата на империята. Впоследствие те се съюзяват с част от живеещите в Мизия славянски племена и де факто нарушават договореностите си с империята. Не са известни точните причини, поради които отношенията между прабългарите и Византия се влошават, но в състоялата се през 680 г. битка, водената от василевса Константин IV Погонат 40-хилядна византийска армия е разгромена в битката при Онгъла. Впоследствие империята е принудена да подпише мирен договор през 681 г. По силата на този договор Източната Римска империя (Византия) се задължава да плаща годишен данък на новата българска държава. Непосредствено след войната Аспарухова България обхваща земите от северните склонове на Стара планина на юг, до река Дунав на север и от р. Искър на запад до Черно море на изток. От юг съсед ѝ се явявала могъщата Византия, от запад – Аварски хаганат, от изток – хазарите, които били завзели териториите на Кубратова България. В престолен град (вероятно не веднага след подписването на договора) се превръща укрепеното селище Плиска. Постепенно новата държава започва да се разширява териториално и да укрепва политически. По същото време още един прабългарски хан Кубер идва на Балканите и създава в Македония Куберова България.
Тервел
Хан Аспарух умира вероятно някъде към 700 г. в битка с напиращите от изток хазари. Наследява го синът му Тервел, който установява преки политически отношения с византийската власт, като на няколко пъти помага на сваления император Юстиниан II Ринотмет (Носоотрязания) да си възвърне престола. Заради тази помощ ханът получава титлата „цезар(кесар)“ и областта Загоре, първата териториална придобивка на българите южно от Стара планина.
Вероятно най-големият успех на хан Тервел като владетел е победата над армиите на Арабския халифат (огромна теократична мюсюлманска държава, простираща се от Испания до Персия), обсадили Константинопол през 717 г. Тази победа слага окончателен край на опитите на арабите да проникнат в Европа през Балканите. Победата му се равнява на постигнатата години по-късно победа над арабите на майордома Карл Мартел в битката при Поатие през октомври 732 г. Тази победа и възпирането на арабското нашествие към вътрешността на континента печели на Тервел прозвището Спасител на Европа и издига престижа на българската държава в международните отношения. Според Паисий Хилендарски хан Тервел се явява първият български светец (Св. Тривелий)„История славянобългарска“, св. Паисий Хилендарски, 18 век..
След Тервел българския престол заемат Кормесий (Кормисош) (721 – 738) и Севар (738 – 753), последните представители на рода Дуло. През 753 г., властта поема Винех от рода Вокил. България изпада в политическа криза, като хановете се сменят почти всяка година чрез преврати и дворцови интриги, като пример за настаналия хаос е управлението на хан Умор, продължило едва 40 дни. За 15 години се сменят седем владетели. В същото време Византия укрепва и при управлението на император Константин V Копроним организира девет похода в периода 754 – 775 г. срещу българската държава.Бакалов, К. Ангелов, П. История на Средните векове. Издателство „Просвета“. София. 1991 г. ISBN 954-01-0475-0, стр. 59
След смъртта на императора и променливите и несигурни успехи на походите, Византия се отказва от активна военна политика спрямо България. При управлението на хановете Телериг (768 – 777) и Кардам (777 – 802) централната власт укрепва и се стабилизира. Този процес създава нужните условия за успешното управление на хан Крум, който заема престола в самото начало на IX век, и от когото започва династията на най-силно изявените владетели на Първата българска държава, управлявали почти до самия ѝ край.
Териториални разширения при Крум и Омуртаг
След като хан Телериг успява да се отърве от византийските шпиони и доносници в България, неговият приемник Крум най-сетне получава възможност да предприеме сериозна офанзива на юг. Преди това обаче, за да подсигури северната граница на държавата, той успява да разгроми остатъците от Аварския хаганат, който през това време попада и под ударите на Франкската империя на Карл Велики. Аварският хаганат бива своеобразно „поделен“ между България и Франкската империя в 805 г. Известно е, че българският хан събира пленените аварски управници и щателно ги разпитва за вътрешнодържавните и външни причини, довели до края на някога могъщата аварска държава. Това свидетелства за неговата прозорливост и качествата му на държавник, които ще се проявят в идните години. В териториите на България са включени богатите солници на Трансилвания, което ѝ позволява на България да се присъедини към напредъка на европейската икономика (по това време солта е скъпа почти колкото златото).