Атлантическият океан е вторият по големина океан на Земята (след Тихия океан), заемащ приблизително една пета от нейната площ и е част от Световния океан. Разположен е между Северна и Южна Америка на запад, Европа и Африка на изток. На югозапад се свързва с Тихия океан, на югоизток – с Индийския океан и на север – със Северния ледовит океан.
Атлантическият океан се е образувал при отдалечаване на литосферните плочи преди 195 милиона години. В продължение на много векове той е бил отправна точка на европейските изследователи. Днес той продължава да бъде важна транспортна връзка за страните, които имат излаз на него и заема важна геополитическа роля.
Етимология Името на океана за първи път се среща през V в. пр.н.е. в трудовете на гръцкия историк Херодот, който пише, че „морето на запад от Херкулесовите стълбове се нарича Атланти́с ( – Атлантида)“. Името произлиза от известния в Древна Гърция мит за Атлант, титан, държащ на своите рамене небесния свод в крайната западна точка на Средиземноморието. Римският учен Плиний Стари през І век употребява съвременното название Океанус Атлантикус () – „Атлантически океан“. В различно време отделните части на океана са се наричали Западен океан, Северно море, Външно море. От средата на XVII век единственото название, отнасящо се за цялата му акватория става Атлантически океан.
Географска характеристика Географско положение, граници, географски показатели Атлантическият океан заема приблизително 22% от повърхността на Земята. На запад граничи със Северна и Южна Америка. На север граничи с южните брегове на Гренландия и Исландия, а границата му със Северния ледовит океан се прекарва по протока Хъдсън, протока Дейвис, Датския проток и южния край на Норвежко море (в някои западни източници Норвежко море се причислява към Атлантическия океан). На изток граничи с Европа, Азия и Африка, като тук неговите вътрешни морета (Средиземно, Черно и др.) навлизат далеч на изток в сушата. На югоизток границата му с Индийския океан се прекарва по 20° и.д. от Иглен нос (най-южната точка на Африка) до бреговете на Антарктида, а на югозапад границата му с Тихия океан се прекарва по меридиана от нос Хорн до Антарктическия полуостров на Антарктида през протока Дрейк и по най-източния край на Магелановия проток. На юг мие северните брегове на Антарктида (според някои западни географи достига до 60° ю.ш. и на юг граничи с т.нар. Южен океан). На изток и на запад чрез изкуствено прокопаните Суецки и Панамски канал се свързва съответно с Индийския и с Тихия океан. «Большая Советская Энциклопедия» – Атлантический океан, т. 2, стр. 373 – 378
Океанът има формата на латинската буква „S“, като се стеснява при екватора и се разширява на север и на юг от него. От север на юг дължината му е около 15 000 km. Широчината му е сравнително малка и варира от 2848 km между Бразилия и Сиера Леоне до над 6400 km на юг. Площта му заедно с моретата е 91 140,8 хил. km², средна дълбочина 3339 m, среден обем 337 541 km³ (без моретата съответно 82 441,5 хил. km², средна дълбочина 3926 m, среден обем 323 613 km³.
Морета, заливи Атлантическия океан е на второ място след Тихия океан по броя на своите съставни морета – 18 броя. Повечето от тях се отнасят към вътрешните морета, а останалите към периферните и полузатворените. От своя страна вътрешните морета по степента на влиянието на заобикалящата ги суша и връзката си с океана се делят на средиземни (Балтийско, Азовско, Черно, Мраморно, Средиземно) и полузатворени (Егейско, Адриатическо, Тиренско, Карибско, Мексикански залив, заливът Сейнт Лорънс, Северно и др.). Към периферните морета се отнасят моретата Уедъл, Скотия, Лазарев, Лабрадор, Саргасово. Адриатическо море Азовско море Балтийско море Егейско море Ирландско море Йонийско море Карибско море Лабрадорско море море Лазарев Лигурско море Мраморно море Саргасово море Северно море море Скотия Средиземно море Тиренско море море Уедъл Черно море
Освен упоменатите по-горе морски басейни в Атлантическия океан има големи морски заливи, като някои от тях са признати от Международната хидрографска организация за отделни водни басейни: Ла Плата, Мексикански залив, Мейн, Фънди, Сейнт Лорънс, Бискайски залив, Сидра, Гвинейски залив и др.
Острови Островите с континентален произход са разположени предимно в близост до бреговете: Великобритания, Ирландия, Корсика, Сардиния, Сицилия, Крит, Нюфаундленд, Големите Антилски острови, частично Малките Антилски острови, Канарски острови, Кабо Верде, Фолклъндски острови и др. В откритите части на океана островите са малко и всички те са с вулканичен произход: Азорски острови, Бермудски острови, Света Елена, Тристан да Куня, Буве, Южна Джорджия, Южни Сандвичеви острови, Южни Оркнейски острови и др.
Брегове Бреговата линия на Атлантическия океан е най-силно разчленена в северната част (крайбрежието на Северна Америка и Европа), като тук са разположени почти всички вътрешни морета, големи заливи и полуострови (Юкатан, Флорида, Нова Скотия, Скандинавски, Ютландия, Пиренейски, Апенински, Балкански, Кримски и др.). Южните брегове на океана са слабо разчленени и тук по значителни заливи и полуострови има само по крайбрежието на Южна Америка. Бреговете му са предимно коренни, на запад преобладават наносните, а на юг, в Антарктида ледените.
Климат Голямото меридионално протежение на Атлантическия океан определя разнообразието на климатичните условия на неговата повърхност. Той е разположен във всички климатични пояси, от екваториален до субарктичен на север и антарктичен на юг. Голяма част от площта му, приблизително между 40° с.ш. и 40° ю.ш. се намира в поясите с екваториален, тропичен и субтропичен климат. Над океана се развиват 4 основни атмосферни центрове – Исландски и Антарктически минимуми, Североатлантически и Южноатлантически максимуми, които са разделени в района на екватора от зона на ниско налягане. Тези центрове при взаимодействието си с области с различно налягане, развиващо се над околните континенти, обуславят господството на силните западни ветрове в умерените ширини, североизточните и югоизточните ветрове (пасати) в субтропичните и тропичните ширини, съответно в Северното и Южното полукълбо. Най-голяма сила ветровете достигат в умерените ширини, особено в южните му части. Тук щормовите ветрове са толкова често явление, че южните умерени ширини са получили прословутото название „ревящите четиридесет“. Силни ветрове са характерни и за района на Бискайския залив. За северните тропически ширини от юни до октомври-ноември са характерни тропическите, т.нар. вестиндийски урагани, пресичащи океана от изток на запад, като най-голяма сила достигат в района на Карибско море и Мексиканския залив.
Температурата на въздуха през зимата, през февруари (август в южната част на океана) се изменя от 25 °C на екватора, до 0 °C на 60° с.ш. и от -8 до -10 °C на 60° ю.ш., като в крайните северозападни и южни райони температурата се понижава до -25 °C и по-ниско. През лятото, август (февруари в южната част на океана) температурите се изменят от 26 – 28 °C на екватора, 8 – 12 °C на 60° с.ш. и 0 – 2° на 60° ю.ш. В море Уедъл температурата е от -4 до -6 °C. В територия на Атлантическия океан, разположена на север от 40° ю.ш. съществува съществена разлика между температурата на въздуха в източните и западните му части, предизвикана от господството в тях на топли или студени океански течения. На север от 30° с.ш. температурата на запад е с 10 °C по-ниска от тази на изток, а между 30° с.ш. и 40° с.ш. на запад е с 5 °C по-висока от тази на изток.
Следната годишна облачност в областите с ниско атмосферно налягане в северните умерени, високите южни и екваториалните ширини е 60 – 80%, а в областите с високо атмосферно налягане в субтропиците намалява до 30 – 40%.
Годишната сума на валежите се изменя както следва: на екватора над 2000 mm, в умерените ширини 1000 – 1500 mm, в субтропичните ширини и в Антарктика намалява до 250 – 500 mm, в районите, граничещи с пустинните брегове на Африка – до 100 mm, а в най-южните части, край бреговете на Антарктида – под 100 mm. Мъглите са характерно явление за райони където се срещат топли и студени води (Голямата Нюфаундлендска плитчина, близо до входа на залива Ла Плата и др.) и за южните умерени ширини, където топъл въздух преминава над студени повърхностни води. В района на островите Кабо Верде се наблюдават прашни мъгли, пренасяни от североизточните пасати от Сахара.
Флора и фауна Флора Растителния свят в Атлантическия океан е много разнообразен. Дънната растителност (фитобентос), заемаща крайбрежната зона на дълбочина до 100 m, покрива около 2% от площта му и включва кафяви, зелени и червени водорасли, а също и растения живеещи в солена вода (филоспадикс, зостер, посейдония). Между дънната растителност в северните и южни части на океана има сходства, но водещите форми са представени от различни видове, а понякога и родове. Най-ясно изразено е сходството на растителността между източните и западните му крайбрежия. По ширина (на север и юг) се наблюдава ясно изразена географска смяна на основните форми на дънната растителност. Във високите арктически ширини, където повърхността дълго време е покрита с ледове, зоните с дълбочина до 100 m (литорална област) са лишени от растителност. Основната маса от фитобентоса в сублиторалната зана съставляват ламинариите с примеси от червени водорасли. В умерената зона покрай американските и европейските брегове е характерно бурното развитие на фитобентоса. В литоралната зона преобладават кафявите водорасли (фукуси и аскофилуми). В сублиторалната зона те се сменят с видове от ламинарии, алярии, десмарестии и червени водорасли (фурцелария, анфелция, литотамнион, родимения и др.), а върху тинестите дъна е разпространен зостер. В умерените и студените зони на Южното полукълбо преобладават кафявите водорасли, в частност ламинарията. В тропическата литорална зона и в горните хоризонти на сублиторалната зона, вследствие на силното нагряване на водата и интензивното изпарение, растителност почти отсъства. Между 20 и 40° с.ш. и 30 и 60° з.д. в Атлантическия океан е разположено т.нар. Саргасово море, характеризиращо се с постоянното присъствие на огромно количество плаващи кафяви водорасли – саргаси.
Фитопланктона, в отличие от фитобентоса, се развива по цялата площ на океана в горния 100-метров слой, но най-голяма концентрация достига в горния 40 – 50-метров слой. Той се състои от малки едноклетъчни водорасли (диатомеи, перидинеи, синьо-зелени, коколинити и др.). Масата на фитопланктона се колебае от 1 до 100 mg/m3, а във високите ширини (50 – 60°) на Северното и Южното полукълбо, а в периода на масовото си развитие („цъфтежа“) достига 10 g/m3 и повече. В студените и умерените зони в северните и южните части на океана преобладава диатомеята, съставляваща основната маса на фитопланктона. За крайбрежните райони на Северния Атлантик през пролетта е характерно масовото развитие на феоцистис (род от златистите водорасли). В тропиците широко са разпространени различните видове коколити и синьо-зелените водорасли триходесмиум. Най-голямо количествено развитие на фитопланктон във високите ширини на Атлантическия океан се наблюдава през лятото в периода на най-интензивната инсолация. За умерените ширини са характерни два пика в развитието на фитопланктона: пролетен „цъфтеж“ с максимална биомаса и есенен „цъфтеж“, значително по-слаб от пролетния. В тропическите области развитието на фитопланктона е целогодишно, но биомасата като количество е малка. Като цяло растителността в тропическите области на океана се характеризира с голямо качествено разнообразие, но със слабо количествено развитие за разлика от растителността в умерените и студените зони.
Фауна