Борис Кирилов Христов е български певец (бас), работил през голяма част от живота си в Италия. Определян е като един от великите оперни изпълнители на XX век.
Биография Произход и образование Борис Христов е роден на 18 май 1914 година в град Пловдив, в семейството на Кирил Христов Совичанов и съпругата му Райна Тодорова Попиванова. По това време баща му е гимназиален учител в Пловдив. Той произхожда от буден български род от македонския град Битоля, деец е на Вътрешната македоно-одринска революционна организация и на Илинденската организация. Дядото на Борис по бащина линия – Христо Совичанов–Псалта, участва в революционните борби, касиер е на Битолския революционен окръг. Той пеел толкова хубаво, че при служба в битолската българска черква „Света Богородица“ пред входа се събирали и друговерци (турци, евреи) да го слушат и разказвали, че когато Христо псалта пеел, дори птичките замлъквали, за да го чуят. И трите му деца имат певчески дар, Кирил (бащата на Борис Христов), е тенор, Георги е бас-баритон, Олга е мецосопран. Майката на Борис Христов, Райна, е софиянка по баща, а по майка произхожда от македонския град Прилеп, с дядо самоук цигулар и певец. Борис Христов има по-голям брат – Николай, юрист, с голяма музикална култура, който пее и композира.
Още докато Борис Христов е дете, семейството му се премества в София, където живеят в малката родна къща на майка му на улица „Цар Самуил“ № 43, скътана навътре в двора. После по инициатива и концепция на майка му родителите построяват новата къща, изнесена вече до улицата (днес Музикален център „Борис Христов“). През 1932 година завършва гимназия и е раздвоен за пътя, по който да поеме. По настояване на майка си постъпва, както по-рано и брат му, в Юридическия факултет на Софийския университет и го завършва през 1938 година. След това отбива военната си служба в ескадрона за запасни офицери при Първи конен полк в София. Изкарва служебен стаж в Пазарджик. Начало на музикална кариера През 1933 година е приет в хор „Гусла“, издържайки конкурс, толкова тежък, колкото и постъпването в операта. Диригентът на хора проф. Асен Димитров цени високо дарбата му: „Трябва да бъдеш благодарен на небето! Ти трябва да се отдадеш на пеене. Трябва да учиш. Имаш дарование, което ще те отведе до висоти, за гордост на България! Инак – грях ти на душата!“ При гостуването на Фьодор Шаляпин през 1934 година в Софийската опера в ролята на Годунов, за по-голяма мащабност на постановката и подсилване на оперния хор са поканени няколко души от хор „Гусла“, сред които и Борис Христов. Така той участва в някои от представленията с Шаляпин и според думите на Любен Живков, негов приятел и хорист, е зашеметен: „Какво ми говориш ти – сола да пея! Видя ли го Шаляпин? Къде ще се бъркаме ние в работи за богоизбрани хора?“ Все пак, според разказаното от Николай Масалитинов пред негови студенти, Борис Христов се явява пред Шаляпин с молба за прослушване. „Великият певец, може би завладян от присъствието на този строен и стеснителен млад човек, веднага се съгласи. Когато младежът изпя едно-две неща и очакваше строгата присъда, Феодор Николаевич стана, прегърна го и очарован възкликна: „Мили мой, вие трябва да се учите! И непременно в Италия да се учите!“
Поради вродената му сдържаност и скромност дълго време от хор „Гусла“ не успяват да склонят Борис Христов да е солист. Но на концерт на хора през 1940 година в зала „България“ Борис Христов изпълнява като солист песента „Ех ты, степь широкая“ и получава възторга на публиката и три биса. Освен в „Гусла“ пее и в Академичния хор, а след това и в хора на храм-паметника „Свети Александър Невски“, където работи с диригента Добри Христов и неговия помощник Ангел Попконстантинов. Все повече се увлича в концертната хорова дейност, а гласът му прави все по-силно впечатление. В началото на 40-те години е поканен в камерния църковен хор към дворцовия параклис, в който са и Рафаил Алексеевич, Георги Алексеевич и Ангел Попконстантинов. Пак по това време колегите му от хор „Гусла“ го насърчават за певческа кариера и изпращат писмо до Министерството на просветата за отпускане на стипендия за обучението му в Италия.
На Богоявление 1942 година (19 януари) Борис Христов участва в службата на малкия хор пред дворцовия параклис. Температурата е минус 18 градуса и след службата са поканени на малка закуска; започват песни, а цар Борис III влиза и чува изпълнение на Борис Христов. Възхитен от гласа му, той проявява желание да присъства на негов спектакъл в операта и, разбирайки, че е съдия, изразява мнение, че съдиите са нещо важно, но има достатъчно, а добрите певци са рядкост. Ангел Попконстантинов обяснява за отдавна чаканата стипендия. През април Министерството на народното просвещение отпуска на Борис Христов стипендия за едногодишно усъвършенстване в Италия.
Заминава за Италия на рождения си ден, 18 май 1942 година. От хор „Гусла“ му дават писмо до Бениамино Джили с молба за изслушване и съдействие. Така Христов приключва с юридическото поприще, но години по-късно споделя: „Правото ми даде много за израстването ми като личност, като съзнателен гражданин, ме накара да мисля широко и да преценявам всички постъпки по-мъдро, да анализирам, да вземам бързи, логични решения“.
Музикално обучение (1942 – 1945) В Италия Борис Христов се явява пред Джузепе Де Лука, който му препоръчва Рикардо Страчари в Рим и обещава да следи обучението му. Възниква въпросът бас или баритон е гласът му: Де Лука повече клони към бас с високи тонове, Страчари обаче смята, че е баритон. Следва прослушване при Бениамино Джили, който също се колебае, но по-скоро смята, че е бас-кантанте; препоръчва му Кароци в Милано. Първоначално Христов избира Кароци (който също смята гласа му за баритон), но след месец отива в Рим при Страчари. Самият той е много объркан: „Какъв певец съм аз – бас или баритон? Ужасно, ужасно!“, но постепенно се убеждава, че е бас, и успява да убеди и Страчари, че е такъв. Уроците са интензивни, дори през ваканцията маестрото го кани в родното си място, за да продължат. Години след това музикалната критика отбелязва: „Христов е най-необикновеният певец, защото, въпреки че гласът му има качества на бас, той си служи с него с лекота, съвършенство, богатство в отсенките и правдивост в интерпретацията, които качества са по-присъщи на един баритон“.
През 1943 година военновременните условия и бомбардировките на Рим усложняват положението на певеца; през тази година той два пъти се връща в България (април – юни, август – октомври), единия път внезапно и Страчари го търси чрез българското посолство: „Къде е този момък? Намерете го и го доведете с полиция! Знаете ли какво губите? Та той е изключение. Неговите заложби не могат да се проиграват – те принадлежат на света!“ В София той се среща с български музиканти, прави самостоятелен концерт в Радио София, акомпанира му Асен Димитров; от концерта оцелява един запис.
На 1 ноември 1943 година Борис Христов отново се отправя на запад, този път спира в Австрия. Взима уроци при проф. Грасроот във Виена, при проф. Фернандо Карпи в Прага, записва се на курс по драматично изкуство в Моцартеума в Залцбург, учи немски – но „все мечтая за Страчари и Де Лука“. Има концерти във Виена и Дрезден. Във Виена се явява на прослушване в Щатсоперата, но председателят на журито Карл Бьом го отхвърля, държейки се надменно и пренебрежително; казва му, че нямат нужда от такива гласове. Когато Христов става известен, Бьом се явява пред него с комплименти за гласа му, канейки го в свои представления, но Борис Христов му припомня случая и отказва всякакви участия под негово диригентство.
В края на 1944 година България е вече във война с Германия. В Австрия Александър Цанков създава българско правителство в изгнание и формира военен корпус от българи, които да се бият на страната на Германия. Борис Христов е поканен, но отказва да се включи в него. След няколко дена е арестуван и изпратен в пленнически лагер до Фелдкирх. Освободен е от него през май 1945 година от френските войски. Командващият полковник, чул неговото пеене, му помага да отиде в Италия, осигурявайки му придвижване до границата с военен джип. По-късно Борис Христов полага всички усилия да намери този човек („Той беше моят спасител!“), но безуспешно.
В Италия се оказва без никакви средства. Маестро Страчари с готовност подновява уроците си безвъзмездно, предишният му хазяин го настанява също безплатно, от Ватикана му отпускат карта като на бедняк за паничка чорба дневно. За да засити глада си, той пие много вода, но тревогата му е да не съсипе гласа си. През лятото на 1945 г. Страчари го взима със себе си през лятната си почивка и продължава да го обучава.
Самостоятелна певческа кариера в Италия Първият самостоятелен концерт на Борис Христов в Италия е през декември 1945 година в Рим, със симфоничния оркестър на музикалната академия „Санта Чечилия“, и е посветен на българската и руската музика. Той е част от цикъл концерти за международната култура, организирани от „Конвеньо д'арте“. Извикан на бис, пее оперни арии от Моцарт и Мусоргски. Пресата отбелязва както прекрасния му глас, така и отличната школовка и зряло музикално чувство, както и голямата му артистичност.
Оперния си дебют прави на 12 май 1946 година в малката роля на Колин от операта „Бохеми“ на Пучини при откриването на новата опера в Реджо ди Калабрия. По-късно той разказва на Пенка Касабова: Като се изправих на сцената и прегърнах палтото, което уж трябваше да подавам, изведнъж се почувствах Колин. Просто не усещах, че играя, а бях Колин. Излезе чудесно. Салонът гръмна от ръкопляскания, които продължиха много. Тогава диригентът ми помаха с палката си и рече „Давай, Борис, ще го повторим“. Изпях арията повторно, но с това не се свърши. Аплодисментите се засилиха, та трябваше и трети път да пея арията на Колин. Тогава усетих, че мястото ми е на сцената. Колкото се радвах аз, толкова се радваха и другите млади певци край мен, а бях единствен чужденец между тях. Ето, това беше кръщението ми на оперната сцена. (бисовете са за арията „Веккия дзимара“).
Следват много покани за участия. Междувременно след Деветосептемврийския преврат новата власт в България не подновява българския му паспорт, което създава пречки и за музикалната му кариера – поканен е на 3-месечно турне в Испания с най-големите италиански артисти, включително Бениамино Джили и Мафалда Фаверо, но липсата на паспорт осуетява участието му (1946). Нещо повече, от българското посолство го заплашват, че ако отиде, ще пишат до министерството в България и до всички вестници против него. „Не заминах само от страх да не пострадат родителите ми. От такива хора всичко може да се очаква <...> Нещастна България!“ – пише той до Пенка Касабова, а малко по-късно: „Реших в никакъв случай сега да не идвам, защото вече знам със сигурност, че няма да изляза“. Въпреки това идеята му за концерти в България не го напуска. Пее за първи път в Ла Скала в „Реквием“ от Брамс под диригентството на Виторио Гуи, по време на концертния сезон.
През 1947 г. той пее партията на Пимен в „Борис Годунов“ в Римската опера и Ла Скала, а за първи път изпълнява главната роля на Борис Годунов в Каляри през 1948 г.
През 1947 – 1948 година в репертоара му са повече от 10 значими роли: Рамфис от „Аида“, Оровезо от „Норма“, Досифей от „Хованщина“, Пимен и Борис Годунов от „Борис Годунов“ и други. Участва в спектакли в Римската опера, Сан Карло в Неапол, в операта на Триест, в летния театър „Терми ди Каракала“ в Рим, във венецианския оперен театър Ла Фениче, в оперния театър в Палермо и други.
В този период особено значение за неговото развитие има работата му с големия руски педагог, театрален и оперен режисьор Александър Санин. Участва в три негови постановки: на „Борис Годунов“ в Римската опера, в ролята на Пимен (февруари 1947), „Хованщина“ в Триест (февруари 1948) и отново „Борис Годунов“, но в Каляри, и вече в главната роля (март 1948).