Via Francigena (в превод ; , Вѝа Франчѝджена/Франчѝска/Ромḕа) е част от група маршрути, наричани още Римски пътища (vie romee), които от Западна Европа водят до Южна Европа, чак до Рим, и след това продължават към италианския регион Пулия, където са се намирали пристанищата за отпътуване за Светите земи – дестинация на поклонници и кръстоносци. Това е древен път и поклоннически маршрут, ползван двупосочно от поклонниците за гроба на апостолите Петър и Павел в Рим и обратно към християнския център Кентърбъри от 313 г.
През 1994 г. е обявен за Европейски културен маршрут, придобивайки, подобно на Пътя към Сантяго де Компостела, наднационално значение.
История Пътят се ражда през 6 век поради стратегическа нужда на лангобардите, които трябва да свържат главния си град Павия с централно-южните херцогства Сполето и Беневенто, полузаобиколени от византийски територии. Необходимостта от използване на достатъчно безопасен маршрут води до избора на маршрут, считан досега за второстепенен, който пресича Апенините при сегашния италиански проход ЧизаЧиза е северноапенински проход, който разделя Лигурските Апенини от Тоскано-Емилианските Апенини. и след долината на МаграИвица равнина, включена в провинциите Специя и Маса и Карара, през която река Магра се влива в Лигурско море, на кратко разстояние от Залива на поетите, и която определя сърцето на древния исторически регион Луниджана. се отдалечава от брега в посока град Лука. Този маршрут е наречен „Път на Монте Бардоне“ по древното име на прохода Чиза: Mons Langobardorum („планината на лангобардите").
От края на 8 век, след идването на Карл Велики в Италия след призива на папа Адриан I и анексирането на Северна Италия към Франската империя (774 г.), маршрутът започва да бъде известен като Via Francigena, или „път, произхождащ от Франция“ („франкски път), и в първата фаза крайната му дестинация започва да се идентифицира с Рим, седалище на папата.
Първото писмено свидетелство, което споменава името на пътя, датира от пергамент от 876 г. (Actum Clusio), съхраняван в Абатство „Сан Салваторе“ на Монте Амиата в днешния италиански регион Тоскана и който се отнася до участък от път в района на Киузи в провинция Сиена. Въпреки това трябва да се изчака до 990 г., за да има първото писмено описание на маршрута: това е докладът, който Сигерик, архиепископ на Кентърбъри от 990 до 994 г., прави за обратното си пътуване от Рим, където е отишъл, за да получи палиума – символ на архиепископската длъжност, от ръцете на папа Йоан XV. В този кратък документ той отбелязва имената на църквите в Рим, които е посетил, и описва 79 етапа от своя маршрут към Кентърбъри, като точно описва местата за спиране (mansiones).
Първото свидетелство за Via Francigena южно от Рим датира от 1024 г. – Privilegium Baiulorum Imperialium, намерено в Троя, на Виа Траяна. Въпреки това изглежда, че част от този маршрут вече е бил използван в предишни векове от лангобардските поклонници, насочващи се към светилището „Свети архангел Михаил“ на полуостров Гаргано; този примитивен маршрут е дефиниран като Via Sacra Langobardorum („Свещен лангобардски път“).Stefania Mola,
Между 11 и 13 век практиката на поклонничеството придобива нарастващо значение; светите места на Християнството, към които са насочени трите най-големи поклонничества, са Божи гроб в Йерусалим, гробницата на св. Яков Зеведеев в Сантяго де Компостела и гробниците на апостолите Петър и Павел в Рим. Следователно Via Francigena се превръща в централен център на великите пътища на вярата. Всъщност поклонниците, идващи от север, пътуват по него, за да се отправят към Рим и евентуално да продължат по Виа Апия към пристанището на Бриндизи, където да отплават за Светите земи. Обратно, италианските поклонници, насочващи се към Сантяго де Компостела, го следват на север, за да пристигнат в Луни, където да отплават от френските пристанища, или да продължат към Мон Сени и след това да се спуснат по Виа Толосана, която води към Испания.
Писмено свидетелство, датирано между 1154 и 1160 г., е Leiðarvísir (Itinerarium), написан на староскандинавскиRenato Stopani, Le vie di pellegrinaggio del Medioevo Le Lettere, Firenze 1991-1995, с. 67 от исландския абат Никулас да Мункатвера Magoun Fr. P., Jr., "The Rome of Two Northern Pilgrims: Archbishop Sigeric of Canterbury and Abbot Nikulás of Munkaþverá", in Harvard Theological Review, 33 (1940), с. 267-289Giampiccolo Luana, Il Leiðarvísir di Nikulás Bergsson, un itinerarium islandese del sec. XII, tesi di Laurea in Lingue e Culture Europee, Università di Catania, a.a. 2006-2007. Монахът в италианската част следва маршрут, много подобен на този на архиепископ Сигерик, но след това продължава по Виа Траяна, за да отплава от пристанищата на Апулия. След Италия всъщност започва нов морски път, който, докосвайки на няколко места бреговете и островите на Балканския полуостров и Гърция, води до Турция и след това до Йерусалим. От дневника става ясно, че поклонничеството през онези години е било много популярно сред хората, идващи от цяла Европа.F. P. Magoun, Medieval Studies VI, 1944, с. 347-50Adelaide Trezzini, Dormifrancigene Pontarlier / Basel-Vevey -Gd St-Bernard 2010 Ed. Ass. int. via FrancigenaTopofrancigene Basel-Vevey Ed. 2010 Ass. int. via Francigena
През 1273 г. има допълнително писмено свидетелство: Iter de Londino в Terram Sanctam (сега съхранявано в Британската библиотека), написано на френски от английския бенедиктинец Матю Парис, като ръководство за лондонските поклонници, които отиват в Светите земи. Маршрутът следва различен маршрут във Франция, влизайки в Италия от Мон Сени, минавайки през Вал ди Суза и след това сливайки се с маршрута на Сигерик във Верчели.Renato Stopani, Le vie di pellegrinaggio del Medioevo, Le Lettere, Firenze 1991-1995, с. 89-96 Всъщност през 12 век този маршрут става преобладаващ в сравнение с основния«Въпреки че преди това е бил използван като алтернатива на Големия сенбернар, през 12 век проходът Мон Сени е все повече преминаван от хора и стоки, движещи се в посока на големите панаири на Шампан, където присъствието на италиански търговци става все по-значимо. Следователно изборът му като пресечна точка на алпийската област е бил често срещан по времето на Филип Август, дотолкова, че в предалпийската област истинският път на Франция се е считал за този, който свързва Мон Сени» Renato Stopani, La Via Francigena. Una strada europea nell'Italia del Medioevo, Le Lettere, Firenze 1988-1995, с. 68-69, който включва навлизане в италианска територия от Голям Сан Бернар, откъдето се слиза във Вале д'Аоста и след това до град Ивреа, а после до град Верчели.Renato Stopani, Le vie di pellegrinaggio del Medioevo Le Lettere, Firenze 1991-1995, с. 16-20
Via Francigena скоро се превръща в основната свързваща ос между северната и южната част на Европа, по която минават търговци, армии и поклонници; ключов комуникационен канал за създаването на културното единство, което характеризира Европа през Средновековието. Фактът, че Via Francigena свързва най-богатите региони на времето (Фландрия и Италия, минавайки през панаирите на Шампан), определя нарастващото му използване като търговски път, което води до изключителното развитие на много центрове по маршрута. През 13 век търговският трафик нараства до такава степен, че се развиват множество алтернативни маршрути към Via Francigena, които следователно губят своята уникалност, разделяйки се на множество маршрути, свързващи Севера и Рим. Поради тази причина започва да бъде известен с името на Via Romea, като не началната му точка е уникална, а дестинацията. Освен това нарастващото значение на Флоренция и центровете на долината на река Арно премества маршрутите на изток, придавайки на прохода Чиза чисто местна функция и постановявайки края на древния маршрут.
Исторически маршрут Via Francigena всъщност не е бил път, а по-скоро група пътища – пътна система с много алтернативи.
До Алпите Централната ос – тази, следвана от архиепископ Сигерик от Кентърбъри, е съответствала на „Франдърския път“ (route de la Flandre) – търговският път, свързващ най-богатите региони на Късносредновековна Европа: Италия и Фландрия, минавайки през Шампан, където са се провеждали едноименните международни панаири. От Фландрия е преминавал през Артоа (Арас), Шампан (Реймс), Франш Конте (Безансон), прекосявал е Юра при Кол дьо Жун, за да достигне до Лозана.
Англичаните са се включвали в Арас, идвайки от Лондон (монахът Матю Парис) и Кентърбъри (архиепископ Сигерик), и са прекосявали Ламанша между Дувър и Кале.
На изток е имало друг важен коридор, представен от долината на река Рейн: Никулас да Мункатвера съобщава, че поклонниците са предприемали пътуването в Утрехт или Девентер и след това са продължавали, спирайки в търговските градове Кьолн, Майнц, Шпайер, Вормс, Страсбург, Базел, а накрая, след като са напускали Рейн, са продължавали към Золотурн, Аванш и Вьове.Stopani Renato, Le vie di pellegrinaggio del Medioevo, Le Lettere, Firenze 1991-1995, с. 67-72 Скандинавците и северногерманците са идвали от Щаде и са пристигали при река Рейн в Дуйсбург (Annales Stadenses) или в Майнц (Никулас).
Западният вариант е бил този, който е тръгвал от Париж, а в Троа е навлизал във Фландърския път. „Францигена“ всъщност означава „родена от Франция“Renato Stopani, Le vie di pellegrinaggio del Medioevo, Le Lettere, Firenze 1991-1995, с. 17.
Преход на Алпите: Мон Сени и Голям Сан Бернар
Двата основни използвани от поклонниците алпийски прохода са били Голям Сан Бернар и Мон Сени.Renato Stopani, Le vie di pellegrinaggio del Medioevo Le Lettere, Firenze 1991-1995, с. 16-20 Пътят на Голям Сан Бернар е започвал от Женевското езеро, Лозана или Вьове, вървял е нагоре по река Рона, навлизал е във Вале, спирал е при голямото абатство „Сен Морис д'Агон“, след това е напускал долината на Рона за Вал д'Антремон и е пристигал в прохода. Оттук долината Голям Сан Бернар се е спускала до Аоста и след това до Вале д'Аоста, град Ивреа и после до град Верчели.
Пътят Мон Сени вече се е разклонявал в Шампан и се е насочвал към Бон, откъдето се е спускал по долината на река Сона към Лион. След това е продължавал до Шамбери, изкачвал се е по долината на река Арк до прохода Мон Сени, където от 825 г. е документиран Подслонът на Мон Сени – спирка за поклонниците.Giuseppe Sergi, L'aristocrazia della preghiera: politica e scelte religiose nel medioevo italiano, cap. VII Assistenza e controllo. L'Ospizio del Moncenisio in una competizione di poteri. 1 Un Ospedale di passo, Roma, Donzelli editore, 1994, с. 121-124 Оттам пътят, все още запазен днес за големи участъци, се е спускал до Новалеза, където в допълнение към едноименното абатство от 726 г. в древното село днес се вижда част от средновековна странноприемница, известна като Къщата на фреските заради своите декорации.Вероятно може да се свърже с Locanda della Croce Bianca. Познат е само още един запазен случай в Алпите, във Вал Пустерла, освен един градски в Монкалиери. Вж. Gentile Luisa Clotilde, La decorazione araldica della Casa degli affreschi di Novalesa, in Ruffino Michele (a cura di), Le Alpi ospitali. Viaggio nella cultura storica e artistica di Novalesa medievale, Clut, Torino 2014, с. 115 Показателно е, че има стенописи на фасадата с гербовете на европейските региони на произход и дестинация на хората, прекосявали прохода Мон Сени.Gentile Luisa Clotilde, La decorazione araldica della Casa degli affreschi di Novalesa, in Ruffino Michele (a cura di), Le Alpi ospitali. Viaggio nella cultura storica ed artistica di Novalesa medievale, Clut, Torino 2014 След това поклонниците са продължавали към град Суза, където са се кръстосвали с маршрута на прохода Монженевр, свързващ Южна Франция и Пътя към Сантяго.