Латинската азбука, наричана още латиница, е най-широко използваната днес азбучна писменост в света. Тя възниква на основата на азбуката от Куме, западна разновидност на гръцката, която е заета и модифицирана от етруските, а след това е адаптирана от римляните за писане на техния латински език.
През Средновековието латиницата претърпява известни промени и започва да се използва в повечето европейски езици. Формата на отделните букви също еволюира с времето, като възникват малките букви, неизвестни през Античността. С настъпването на епохата на европейската колонизация и християнското мисионерство латинската азбука се разпространява и сред местните жители на Америка, Австралия, Австронезия, Източна Азия и Африка.
В наши дни терминът „латиница“ се използва за всички азбуки, произлезли от първоначалната римска писменост, обхващайки множество писмени системи. Някои от тях не използват някои от класическите букви, а други добавят новосъздадени. Адаптирането на латиницата към фонетичните нужди на много разнородни езици става с широкото използване на диакритични знаци, а също и на лигатури.
История Възникване и класически период Вижте също Азбука: История и разпространение за историята на азбуките, от които води началото си латинската азбука.
Смята се, че писмеността на римляните произлиза от азбуката от Куме, западен вариант на гръцката азбука, използван в Магна Греция. Гръцката азбука от своя страна представлява адаптация на по-древната финикийска азбука. Азбуката от Куме първоначално е възприета с известни изменения от етруските, а около VII век пр.н.е. е възприета и от римляните, отново с някои промени. Първоначално латиницата включва 21 от 26-те етруски букви.
Буквата C е западна форма на гръцката гама, но се използва както за звука , така и за , може би под влияние на етруския език, в който отсъстват звучни преградни съгласни. По-късно, вероятно през III век пр.н.е., буквата Z, която не се използва при писане на латински, е заменена с новообразуваната буква G – C, допълнено с малка вертикална линия. Оттогава с G се изписва звучната съгласна , докато C остава за беззвучната . Буквата K се използва рядко, в отделни думи, като KALENDAE, и често като взаимозаменяема със C.
След завладяване на Древна Гърция от римляните през I век пр.н.е., те приемат от гръцката азбука Y, а буквата Z е възприета повторно, като тези две букви биват поставени в края на азбуката. Това става, за да се улесни транскрипцията между двата езика, както и изписването на гръцки заемки на латински. Император Клавдий прави опит да добави към азбуката три нови Клавдиеви букви, но те скоро са изоставени. Така класическата латинска азбука включва 23 букви: Буква A B C D E F G H Наименование ā bē cē dē ē ef gē hā Произношение (IPA) /aː/ /beː/ /keː/ /deː/ /eː/ /ef/ /geː/ /haː/ Буква I K L M N O P Q Наименование ī kā el em en ō pē qū Произношение (IPA) /iː/ /kaː/ /el/ /em/ /en/ /oː/ /peː/ /kʷuː/ Буква R S T V X Y Z Наименование er es tē ū ex ī Graeca zēta Произношение (IPA) /er/ /es/ /teː/ /uː/ /eks/ /iː ˈgrajka/ /ˈzeːta/
Латинските наименования на някои от буквите са спорни, но по принцип римляните, за разлика от гърците, не използват традиционните имена на буквите, които още от финикийската азбука имат семитски произход. Имената на съгласните се образуват с добавяне на към съответния им звук (изключение са K и Q, при които се използват други гласни, за да се разграничат от C), а имената на гласните се състоят или от самия звук, или от звука, предшестван от . При добавянето си в азбуката буквата Y вероятно е наричана hy , както на гръцки (по това време още не се използва наименованието ипсилон), но с времето името се променя на i Graeca („гръцко и“), тъй като за латиноезичните е трудно да отличат чуждия звук от обичайния . След повторното въвеждане на буквата Z за нея се използва нейното гръцко име зета.
В ежедневната практика през Античността латиницата се изписва ръкописно в лични писма и търговска документация, от учениците, учещи се да пишат, и дори в заповедите на императорите със староримски курсив, състоящ се само от главни букви. Съществува и по-официален стил, известен като капиталис монументалис, но курсивът остава масово използван поне от I век пр.н.е. до III век.
По-късно развитие През Късната Античност от староримския курсив се развива използваният широко през III – VIII век унциал. През същия период, III – VII век, в употреба навлиза и новоримския курсив, в който за пръв път в латиницата се разграничават главни и малки букви, като се появяват съвременните форми на буквите a, b, d и e. На неговата основа през Ранното Средновековие възникват меровинският и каролингският минускул.
Старите латински букви продължават да се използват за официални надписи и за подчертаване на думи и изрази в писмени документи. И днес в езиците, които използват латинската азбука, главните букви обикновено се поставят в началото на изречения и абзаци или като първи букви на собствени имена. Правилата за писане на главна буква се променят с течение на времето и в различните езици има различни правила за писане на главна буква. В староанглийския, например, всички съществителни са били писани с начална главна буква, както е в съвременния немски език.
През Средновековието биват добавени още три букви: J (представяща несричкотворно I) и U и W (за да се различават от V).
Разпространение Латинската азбука се разпространява заедно с латинския език от Италия в страните около Средиземно море по време на експанзията на Римската империя. В източната половина на Римската империя, включваща Гърция, Мала Азия, Близкия изток и Египет, продължават да използват гръцкия като lingua franca, а латинският е широко разпространен в западната половина на империята и западнороманските езици, включващи испански, френски, каталонския, португалския и италианския, произхождащи от латинския, продължават да използват латинската азбука. Латинската азбука се разпространява сред германските народи в северна Европа с разпространението на западното християнство, измествайки по-ранните рунически азбуки. По време на Средновековието латинската азбука започва да се използва сред западните славяни, включващи поляци, чехи и словаци, както и сред част от южните славяни, а именно хървати и словенци, заедно с приемането на римокатолицизма (останалите южни, както и източните славяни приемат източното православие и кирилицата). Балтийските народи литовци и латвийци, както и не-индоевропейските фини, естонци и унгарци, също възприемат латинската азбука.
Към 1492 г. използването на латинската азбука е ограничено, предимно сред народите от западна и централна Европа. Източно-православните славяни в източна и южна Европа използват най-вече кирилицата, а гръцката азбука се използва все още от говорещите гръцки език в източното Средиземноморие. Арабската азбука е разпространена сред ислямските народи – както сред арабските, така и сред не арабските, като турци и иранци. Останалата по-голяма част от Азия използва или различни азбуки брахми или китайската писменост.
През изминалите 500 години латинската азбука се разпространява по целия свят. Разпространява се в Северна и Южна Америка, Австралия и части от Азия, Африка и Океания по време на европейската колонизация, с испанския, португалския, френския, английския и холандския език. В средата на XIX век румънците приемат латинската азбука (макар че румънският да е романски език, румънците са предимно източно православни християни и до XIX век използват кирилицата). Във Виетнам, по време на френското владичество, приемат латинската азбука за писане на виетнамски, като преди това е използвана китайската писменост. Латинската азбука се използва за много австралонезийски езици, включително тагалог и други езици във Филипините, и официалните малайзийски и индонезийски език, измествайки използваните по-рано арабска азбука и азбука брахми. През 1928, като част от реформите на Кемал Ататюрк в Турция, за турския език е приета латинската азбука, която измества арабската азбука. Повечето неславянски и нехристиянски народи в СССР, като например татари, башкири, азери, казахи, киргизи и т.н. през 1930-те години използват унифицираната тюркска азбука. По-късно тя бива пригодена не само за тюркски народи. През 1940-те години обаче тази азбука бива заменена с кирилица. След разпадането на Съветския съюз през 1991, няколко от новите независими тюркоезични републики приемат латиницата, която замества кирилицата. В Азърбайджан, Узбекистан и Туркменистан официално е приета латиницата съответно за азерски, узбекски и туркменски. През 1970-те в Китайската народна република е разработена официална транслитерация за мандарински китайски, наречена пинин, обаче използването на китайската писменост все още е преобладаващо.
Букви в латиницата Главни букви (известни също като маюскюл) A B C D E F G H I J K L M N O P Q R S T U V W X Y Z Малки букви (известни също като минускюл) a b c d e f g h i j k l m n o p q r s t u v w x y z
Други букви В английски, френски и немски се използват т.нар. лигатури Æ и Œ и знакът ß, които в тези езици обикновено не се смятат за отделни букви, а за варианти съответно на AE, OE и ss. В тези езици и буквите, които имат диакритични знаци също не се смятат за отделни букви. Обаче в много други езици, които използват варианти на латиницата, буквите Æ и Œ, както и редица други букви с диакритични знаци, се смятат за отделни букви. Например, å, ä и ö се смятат за отделни букви в шведския.
Буквите Þ, Ð, Æ и Ƿ не са вече част от английската латиница, но са смятани за букви от латинската азбука в миналото, а с изключение на Ƿ се използват от исландския език.
Използване в други езици През многовековното си съществуване латиницата е приемана за използване от много нови езици, някои от които имат фонеми, които не са познати в езиците, използвали преди това тази азбука, поради което биват създадени диакритични знаци и, при необходимост, нови букви.
Диакритични знаци седил в ç, първоначално малко z, писано под c (някога е означавало /ts/ в романските езици, сега означава „меко“ звучене на c пред a, o и u, напр. /s/ във френски façade и /θ/ в каталонски Barça); в турски и албански ç означава /t/ (ч).
хачек („ченгелче“ или цевка) в č š ž (използван в някои славянски и в балтийските езици за отбелязване на палатализиран вариант на основната буква), в ǔ (използван в беларуски за отбелязване на съгласна, подобна на английското w).
тилда в испански: ñ, в португалски: ã и õ, първоначално малко n, писано над буквата (някога използван за отбелязване елизията на n, сега обозначава назалност на основната буква). В естонски õ представя същия звук, който в немски се отбелязва с умлаут ö.
остро ударение в á é í ó ú, в испански и други езици.
тежко ударение в à è ì ò ù, във френски, италиански и други езици.
циркумфлекс в гласните â ê î ô û, във френски, румънски и други езици, както и в съгласните ĉ ĝ ĥ ĵ ŝ в есперанто.
умлаут в ä ö ü в немски и други езици (променя качеството на гласната). Първоначално този знак е писан като малко e над засегнатата гласна. В съвременния немски се приемат правописни варианти ae, oe и ue. диерезис (визуално изглежда по същия начин, както и умлаутът) в ä ë ï ö ü в няколко езика (означава, че две последователни гласни не образуват дифтонг). В албанския ë предствлява звук, различен от e, близък до българското ъ.
точка над буквата в ż, в полски и ė в литовски.
опашчица в ą ę į ų в полски и литовски.
чертичка над буквата в ā ē ī ō ū в латвийски. В ромаджи, японската латиница, също се използва този диакритичен знак за отбелязване на дълги гласни (вижте също Система на Хепбърн).
двойно остро ударение в ő ű, в унгарски, представящо удължен вариант на гласните с умлаут ö и ü.
знак за краткост в ă, в румънски и турски.
запетая под буквата, използвана в ş и ţ, в румънски (често в шрифтовете се преобразува в седил, което не е оптимално). Използва се също в ķ ļ ņ ŗ в латвийски.
i без точка (липса на диакритичен знак) в ı, използва се в турски.