Я̀копо Тинторѐто (; * септември или октомври 1518, Венеция, Венецианска република, † 31 май 1594, пак там), псевдоним на Якопо Кòмин (Jacopo Comin), наричан още Якопо Робу̀сти (Jacopo Robusti), е италиански живописец, един от най-талантливите представители на Венецианската школа и последният голям художник на италианския Ренесанс. Истинската му фамилия Комин е открита през 2007 г. от уредника на Музей „Прадо“ в Мадрид. Заради феноменалната си енергия в живописта е наричан още Яростният (Il Furioso). Jacopo Robusti Tintoretto, Mannerist Artist Italia (1518 – 1594)
Повечето от картините му представляват огромни повествования върху платно, съдържащи множество фигури, погълнати от драматични жестове. Една от най-характерните черти за неговото творчество е играта със светлината. Обикновено е описван като маниерист, въпреки че стремежът му към ефектност е по-малък от стремежа му към елегантност и най-вече към драматизъм. National Gallery/Jacopo Tintoretto Маниерът му за използване на перспективата и специалното му отношение към ефектите на светлината го правят един от предшествениците на бароковото изкуство.
Детство Якопо Тинторето е роден на 29 септември 1518 г. във Венеция като най-голямото от 21 деца. Син е на бояджията Джовани Батиста и оттам идва прозвището му Тинторето – Малкият бояджия. Scuola Grande di San Rocco/Tintoretto Семейството произхожда от град Бреша в Ломбардия, по онова време част от Венецианската република. Други проучвания за произхода на семейството водят до тосканския град Лука.
Още в детството си Якопо проявява голям интерес към рисуването, като обикновено ползва въглен или боите на баща си, за да рисува по стените на дома им. Първият му биограф, Ридолфи, пише, че момчето тича навсякъде, където нещо се оцветява и често участва в работата на бояджии и художници. Арт планета Small Bay, Художественно-исторический музей/Тинторетто Якопо – Картины и биография
Имената на учителите на Якопо не са известни, но той сам уточнява своите вдъхновители, служили за негов идеал. В по-късни години на вратата на ателието си написва „Рисунъкът на Микеланджело, колоритът на Тициан“. Приет е в студиото на Тициан, но пребивава там за много кратко, по някои данни само десетина дни, и скоро създава собствено ателие. Catholic Encyclopedia (1913)/Il Tintoretto Не е ясно каква е причината за това бързо напускане, както и за последвалата по-късно враждебност от страна на Тициан и неговия кръг – писателят Пиетро Аретино и скулпторът и архитект Якопо Сансовино. За самия Тинторето Тициан си остава въплъщение на златния век на венецианската живопис, върхът на славата и великолепието. В ранния период от неговото творчество, изкуството на Тициан му оказва пряко и силно въздействие.
Младост
Художниците Джорджо Вазари, Рафаело Борджини и Карло Ридолфи, които са и биографи на Тинторето, пишат, че той живее съвсем скромно. Ежедневието му изобщо не прилича на шумния и пищен живот на неговия по-възрастен съвременник Тициан или на приятеля му Веронезе. Заедно с голямото си семейство заема скромно жилище във Венеция, което боядисва сам.
Известно е, че Якопо Тинторето притежава сериозен музикален талант – прекрасно свири на арфа и други инструменти и обича да поставя музикално-сценични пиеси от всякакъв вид. Към близкия му приятелски кръг принадлежат венециански хуманисти, учени, музиканти и художници. Такива са кардинал Даниеле Барбаро, преводач и коментатор на Витрувий, братята Себастиано Вениер и Николо Вениер, Лудовико Долче, изкуствовед, издател, писател и драматург, капелмайсторът Джозефо Дзарлино и други.
Тинторето е амбициозен и много трудолюбив. За да повиши максимално качеството на живописта си, изучава гипсови копия от статуи на Микеланджело, които му изпращат от Флоренция. Известно е, че художникът изучава много подробно човешката анатомия, за която цел прави дисекции на мъртви тела. Рисува често модели от натура, не само огрени от слънчеви лъчи, но и на осветление от факли, като се стреми да овладее разнообразната игра на светлината. От ранна младост до дълбока старост той се упражнява да рисува не само от натура, но и от скулптури и даже манекени. В ателието му има богата колекция от отливки.
Двата най-ранни стенописа на Тинторето, един от които е „Пирът на Балтазар“, са направени почти безплатно и не са достигнали до нас. Първата му работа, която предизвиква интерес, е портрет на двамата с единия му брат, който държи китара, и който по-късно е загубен. Според един документ от 1539 г., когато е само 20-годишен, той вече е независим художник. Първите му самостоятелни произведения от същата година са две митологични картини по поръчка на Пиетро Аретино, завършени през 1545 г. И при двете намират отзвук похватите на различни художници – творческата лекота на Бонифачо Веронезе и Андреа Скиавоне, изтънчената елегантност на Парис Бордоне, силата на пластичните светлосенки на Ил Порденоне, изразителната жизненост на Микеланджело.
Някои от ранните му картини, които все още са запазени, се намират във Венеция – „Въведение на Исус в храма“ в църквата „Санта Мария дей Кармини“, „Благовещение“ и „Христос и самарянката“ в църквата „Сан Бенедето“. За Скуола дела Тринитà рисува четири картини от цикъла „Генезис“. Две от тях – „Изкушението на Адам“ и „Убийството на Авел“ се намират във Венецианската художествена академия.
През 1545 – 1546 г. живее в Рим и Мантуа, а цялото си останало време прекарва във Венеция. През 1547 г. прави „Тайната вечеря“ за венецианската църква „Сан Маркуола“, при която също се забелязва връзката на младия майстор с класическите традиции на венецианската живопис – отчасти с Тициан и в по-голяма степен с Парис Бордоне и Бонифачо Веронезе.
За развиващата се зрелост в стила на рисуване говорят широката ескизна мазка, сложността на ракурса, необичайният избор на много високо поставен хоризонт и съчетанието на богата схема от линии и колорит. Ранните му творби се характеризират с леки, почти прозрачни фигури на заден фон – прийом, придаващ на живописта му особена одухотвореност.
Получава поръчки предимно от религиозни и филантропски братства и е известен със своята безкористност. Нееднократно предлага услугите си на църквата и държавата с единственото условие да му бъдат заплатени само материалите. Грандиозният цикъл в Скуола гранде ди Сан Роко във Венеция е изпълнен срещу символичната сума от 100 дуката годишно.
Чудото на Свети Марк
През 1548 г., по поръчка на братството на благотворителната организация „Сан Марко“, рисува картината „Чудото на Свети Марк“, която в наше време се намира във Венецианската художествена академия. Изобразява важен момент от живота на Св. Марк, когато той се спуска от небето, за да спаси изтезания роб, който не се е подчинил на господаря си и е отишъл да се моли на гроба на светеца. Платното е резултат от търсенията на младия художник и един вид синтез на въздействието, оказано върху него от живописта на Тициан и други венецианци, изкуството на Микеланджело и римо-флорентинския маниеризъм. Композицията на картината е построена на базата на диагонали и криви, смели ракурси и неочаквани пози. Колоритът се базира на честото венецианското противопоставяне на плътни и силни цветове на преден план и неутрален фон на заден. Изобразеният трагичен конфликт, пластичната мощ и страстната динамика на форми и цветове, приближават Тинторето към работите на Микеланджело. Тази картина носи на автора си широка популярност и той получава няколко нови официални поръчки – за прокуратурата при Двореца на дожите, за поредица от венециански църкви и няколко религиозни общности. Рисува и много портрети, поръчани му от монарси, дожи и висшата аристокрация на Италия.
Зрелост През целия си живот Тинторето работи винаги извън всякакви академични спогодби и напълно независимо от останалите големи художници във Венеция през втората половина на 16 век – Тициан, Паоло Веронезе и Якопо Басано.
В портретите си набляга не толкова на външното, а по-скоро на вътрешните качества на модела и неговата емоционалност. Фигурите са съвършено статични, а в по-късните му години – даже почти безтелесни. За всичките му портрети е присъщо излъчване на благородство, сериозност и аристократизъм, което е особено подчертано в „Мъжки портрет със златна верижка“ (1550 – 1560), намираща се в музея „Прадо“ в Мадрид. В портретите му няма нищо случайно и наред с пълната физическа пасивност, особено в късните му работи, им е присъща необичайна острота и наситеност на духовните качества. Такива са портретите на Алвизе Коронаро, намиращ се в галерия „Пити“, Флоренция, на венецианския дож Себастиано Вениер, сега в Музея на историята на изкуството във Виена.
Тинторето, не без основание, е сочен като много добър портретист. В Двореца на дожите има поредица от портрети на дожи, в галерия Уфици във Флоренция е изложен портретът на Якопо Сансовино. В най-късните му портрети погледът винаги е насочен към зрителя, но усещането е, че очите не го виждат, а са вглъбени навътре в себе си, към вътрешния си мир. Тази изолация винаги е съпроводена с оттенък на меланхолия и леко въпросително недоумение. Добър пример в това отношение е неговият автопортрет, който се пази в Лувъра.
През 1550 г. се жени за Фаустина дей Вескови, дъщеря на венециански благородник, пазител на Scuola Grande di San Marco. Тя му ражда няколко деца – вероятно трима сина и пет дъщери. Предполага се, че майката на най-възрастната дъщеря Мариета е германка, с която художникът е имал връзка преди брака. Някои от тях, като Мариета и синовете му Доменико (1560) и Марко (1561), му помагат в неговата работа и оставят собствени произведения. По-късно тримата стават самостоятелни художници. ArtBouillon/Tintoretto's Paradise Най-малката му дъщеря Отавия се омъжва за сътрудника на баща ѝ – художника Себастиано Касер, който продължава традициите на Тинторето след неговата смърт.
Едно от най-големите постижения на Тинторето през този период са серията платна, рисувани около 1550 г. за Scuola della Santissima Trinitá, от които най-впечатляващо е „Сътворението на животните“. В блясъка на златиста светлина, която не пропъжда изцяло мрака, обгърнал новосъздадената земя, е изобразен Бог, който сякаш спира в средата на въздуха при акта на сътворението. Животните се втурват иззад гърба му, птиците политат в небето като стрели, изскачащи от ръката му, а рибите се стрелкат във водата.
Бързината му на работа, смелата и свободна техника на рисуване, както и фактът, че Тинторето в голяма степен е самоук, създават у някои от съвременниците му представа за повърхностен и небрежен маниер на живописта му. Независимо от това, за разлика от всички предшестващи практики на венецианската живопис, Тинторето придава най-голямо значение на маниера на рисуване. По негови думи колоритът може да се постигне с бои, които се купуват отвсякъде, но изкуството на рисуване се постига само с огромен и упорит труд.
Църквата „Санта Мария дел Орто“ Серията от известните му религиозни картини започва с един от неговите шедьоври – „Въведение в храма“. Рисувана е за венецианската църква „Санта Мария дел Орто“. След създаването ѝ, характеристика на неговите картини стават погледът с много ниско поставен хоризонт, построяването на картините в стръмни диагонали, стройни и удължени фигури със сравнително малки глави и преливащи в сдържана гама цветове.