„Ролинг Стоунс“ (), или само „Стоунс“, е английска рок група, създадена в Лондон през 1962 година. Първият ѝ устойчив състав включва лидера на групата Брайън Джоунс (китара, хармоника, клавишни), Мик Джагър (водещ вокал, хармоника), Кийт Ричардс (китара, вокал), Бил Уайман (бас), Чарли Уотс (ударни) и Иън Стюарт (пиано). Стюърт е изваден от официалния състав през 1963 година, но продължава да работи с групата по договор до своята смърт през 1985 година. Главните автори на песни Джагър и Ричардс поемат лидерството на групата, след като неин мениджър става Андрю Лог Олдам. Джоунс напуска по-малко от месец преди смъртта си през 1969 година, като още преди това е заместен от Мик Тейлър, който остава до 1974 година. След като Тейлър напуска, Рони Ууд заема мястото му през 1975 година и остава на китарата в тандем с Ричардс. От напускането на Уайман през 1993 година басист по време на турнета е Дарил Джоунс. „Стоунс“ нямат официален клавирист от 1963 година, но използват в тази роля различни музиканти, сред които Джак Ницше (1965 – 1971), Ники Хопкинс (1967 – 1982), Били Престън (1971 – 1981), Иън Маклаган (1978 – 1981) и Чък Лийвел (от 1982).
„Ролинг Стоунс“ са в челото на Британската инвазия от групи, които придобиват известност в Съединените щати през 1964 година и се свързват с младежката контракултура на 60-те години. Дълбоко повлияна от блуса и ранния рокендрол, групата започва с изпълнение на кавър версии, но не след дълго авторската ѝ музика става по-успешна. Песни като „(I Can't Get No) Satisfaction“ и „Paint It Black“ се превръщат в международни хитове. След кратък период на експериментиране с психеделичен рок в средата на 60-те години, групата се връща към блус корените си с албумите „Beggars Banquet“ (1968), „Let It Bleed“ (1969), „Sticky Fingers“ (1971) и „Exile on Main St.“ (1972). През този период те започват да се представят на сцената като „най-великата рокендрол група в света“.
„Sticky Fingers“ (1971) поставя началото на поредица от осем студийни албума, които достигат първо място в американските класации. Последният им албум „A Bigger Bang“ е издаден през 2005 година. През 1989 година са включени в Залата на славата на рокендрола, а през 2004 година са поставени на четвърто място в класация на списание „Ролинг Стоун“ на 100-те най-велики изпълнители на всички времена.
История Основаване Кийт Ричардс и Мик Джагър са съученици и приятели още в началното училище Уентуърт в Дартфорд. През 1954 година семейството на Джагър се премества в близкото градче Уилмингтън, където в средата на 50-те години той създава гаражна група със своя приятел Дик Тейлър, изпълнявайки главно песни на Мъди Уотърс, Чък Бери, Литъл Ричард, Хаулин Улф и Бо Дидли. Джагър и Ричардс се срещат отново случайно, на 17 октомври 1961 година на перона на гарата в Дартфорд, като носените от Джагър записи на Чък Бери и Мъди Уотърс се окзват от общ интерес и малко по-късно двамата започват музикалното си сътрудничество. Ричардс и Тейлър често посещават Джагър у дома, а в края на 1961 година срещите се преместват в къщата на Тейлър, където към тримата се присъединяват Алан Етерингтън и Боб Бекиут, като квинтетът започва да се нарича „Блус Бойс“.
През март 1962 година „Блус Бойс“ прочитат във вестник „Джаз Нюз“ за „Ърлинг Джаз Клъб“ и ритъм енд блус групата на Алексис Корнър „Алексис Корнърс Блус Инкорпорейтид“. Те изпращат на Корнър магнетофонни записи на най-добрите си изпълнения, от които той е впечатлен. На 7 април посещават „Ърлинг Джаз Клъб“ и се срещат с членовете на „Блус Инкорпорейтид“, която включва слайд китаристът Брайън Джоунс, клавиристът Иън Стюърт и барабанистът Чарли Уотс, и малко по-късно Джагър и Ричардс започват да свирят с групата.
През седмицата от 2 май 1962 година напусналият „Блус Инкорпорейтид“ Брайън Джоунс пуска обява в „Джаз Уикли“ за търсене на музиканти за нова група и сред първите отговорили е Иън Стюърт. През юни Джагър, Тейлър и Ричардс напускат „Блус Инкорпорейтид“ и се присъединяват към Джоунс и Стюърт. В първата репетиция на групата участват китаристът Джоф Брадфорд и вокалистът Брайън Найт, които се отказват да участват, тъй като не харесват предпочитаните от Джагър и Ричардс песни на Чък Бери и Бо Дидли. Също през юни присъединяването на барабаниста Тони Чапман завършва първоначалния състав на групата – Джагър, Ричардс, Джоунс, Стюърт и Тейлър. По спомени на Ричардс Джонус дава името на групата по време на телефонно интервю с „Джаз Нюз“ – попитан от журналист за името, той вижда на пода плоча на Мъди Уотърс, една от песните в която е Rollin' Stone. През първите години Брайън Джоунс е безспорният лидер на групата и главен двигател на нейните първи успехи.
1962 – 1964: Събиране на последователи На 12 юли 1962 година групата прави първото си официално участие под името „Ролин Стоунс“ (The Rollin' Stones) в Марки Клъб. Съставът включва Джагър, Ричардс, Джоунс, Стюарт на пианото, Тейлър на баса и Тони Чапман на барабаните. Намерението на Джоунс е групата да свири главно чикагски блус, но Джагър и Ричардс добавят рокендрол в стила на Чък Бери и Бо Дидли. Басистът Бил Уайман се присъединява през декември, а барабанистът Чарли Уотс – през януари, като така се оформя запазилата се дълги години ритъм секция на групата.
Първият мениджър на „Ролинг Стоунс“ Джорджо Гомелски ангажира групата с продължили осем месеца неделни участия в Кроудеди Клъб. Там те си създават общност от почитатели, която привлича вниманието на Питър Джоунс, журналист в „Рекърд Мирър“, който от своя страна споменава за тях пред Андрю Лог Олдам, импресарио, работил за кратко и за Брайън Ъпстейн и Бийтълс. През април 1963 година Олдам вижда групата в Кроудеди Клъб и им предлага да стане техен мениджър. Тъй като той е едва на 19 години, по-млад от всички членове на групата, и няма лиценз за самостоятелен агент, Олдам сключва договора си с тях в партньорство с Ерик Ийстън.page 16, MojoClassic Vol 1 No. 12 Това става без знанието на Гомелски, който няма писмен договор с групата.Wyman 1990. pp. 135 – 136
Джордж Харисън, който е присъствал на изпълнения на „Ролинг Стоунс“ в Кроудеди Клъб, заедно с другите членове на Бийтълс, ги препоръчва на звукозаписната компания Дека Рекърдс. „Ролинг Стоунс“ вече имат подписан договор за записи с друга компания, но успяват да го развалят срещу 100 лири в брой. През май 1963 година „Ролинг Стоунс“ подписват договор с Дека, който запазва контрола на групата върху записите, които те само отдават под наем на компанията, твърде необичайни условия за това време. Този договор им дава възможност да избегнат ползването на звукозаписното студио на Дека, с неговите твърди графици, и евентуалната намеса на компанията в тяхната работа. Записите са направени в студиото Риджънт Саунд и са продуцирани от Олдам, който дотогава няма никакъв опит в тази дейност.Oldham 2001. p.252 Тъй като Олдам смята, че Стюарт не се вписва в имиджа на групата („хубави, стройни, дългокоси момчета“), той е отстранен от официалния състав.Wyman 1997. p. 133 Въпреки това той се съгласява да остане с групата като мениджър на пътуванията и временен студиен пианист.
Първият сингъл на „Ролинг Стоунс“, издаден на 7 юни 1963 година, е кавър версия на „Come On“ на Чък Бери и достига 21-во място в британската класация. След издаването му групата предприема турне в британските клубове, като за пръв път свири извън Голям Лондон в Аутлук Клъб в Мидълсбро на 13 юли. През есента на 1963 година Олдам и Ийстън организират първото голямо концертно турне на „Ролинг Стоунс“ като поддържаща група на няколко американски звезди, сред които Бо Дидли, Литъл Ричард и Евърли Брадърс. Още по време на турнето те записват втория си сингъл, написаната от Джон Ленън и Пол Маккартни и издадена малко по-късно и от Бийтълс „I Wanna Be Your Man“. Сингълът достига 12-о място в британската класация. Третият им сингъл е кавър версия на „Not Fade Away“ на Бъди Холи и достига до третото място.
Първият им албум, „The Rolling Stones“, е съставен главно от кавър версии, но включва и оригиналната песен „Tell Me (You're Coming Back)“ на Джагър и Ричардс, както и две песни, приписани на Нанкър Фелдж, име, използвано за песните, композирани от цялата група. През юни 1964 година „Ролинг Стоунс“ започват първото си турне в Съединените щати, което е напълно неуспешно. По време на самото турне те правят записи в студиото на Чес Рекърдс в Чикаго, където записват и първата си песен, достигнала първо място в британската класация, кавърът на Боби Уомак „It's All Over Now“.
При второто си американско турне през есента на 1964 година, те издават и втория си албум „12 X 5“, който отново съдържа главно кавър версии. Петият им сингъл, кавър версия на „Little Red Rooster“ на Уили Диксън, е издаден през ноември 1964 година и става вторият им хит, достигнал първо място в британската класация. През декември в Съединените щати е издаден първият им сингъл с изцяло оригинални песни – „Heart of Stone“ и „What a Shame“. Той достига 19-о място в американската класация.
1965 Вторият британски албум на групата, „The Rolling Stones No. 2“, издаден през януари 1965 година, също оглавява класацията, а американската му версия, издадена през февруари, „The Rolling Stones, Now!“, достига до пето място. По-голямата част от албума е записана в Чикаго и Лос Анджелис. През януари и февруари „Ролинг Стоунс“ правят и турне в Австралия и Нова Зеландия, като свирят на 34 концерта пред общо 100 хиляди души.
Първата композиция на Джагър/Ричардс, която достига първо място в британската сингъл класация става „The Last Time“, издадена през февруари 1965 година. Тя достига девето място в Съединените щати, а по-късно е определяна от Кийт Ричардс като успеха, дал им самоувереност, за да продължат да пишат собствена музика. За пръв път достигат първо място в чужда класация с „(I Can't Get No) Satisfaction“, записана през май 1965 година, по време на третото северноамериканско турне на групата. Издаден в Съединените щати през юни, сингълът оглавява класацията в продължение на четири седмици, утвърждавайки „„Ролинг Стоунс““ като една от водещите групи в света.
Американската версия на албума „Out of Our Heads“, издаден през юли 1965 година, също достига до първо място. Той включва седем оригинални песни, три на Джагър/Ричардс и четири на Нанкър Фелдж. През есента излиза сингълът „Get Off of My Cloud“, оглавил американската класация, последван от издадения само в Съединените щати албум „December's Children“.
1966 – 1969 През 1966 г. Стоунс изоставят частично увлечението си по ритъмендблуса и записват най-големия си като времетраене студиен албум дотогава „Aftermath“ („Равносметка“). Групата е много горда с продукта, който съдържа няколко от успешните им песни като „Lady Jane“ („Лейди Джейн“), „Out Of Time“ („Вече ти отмина времето“), „Mother's Little Helper“ („Малкият помощник на мама“ – имат се предвид успокоителните хапчета) и доста мизогинистичната „Under My Thumb“ („Под чехъл“). Записите осезаемо имитират промяната в стила на Бийтълс и търсят разнообразни аранжименти, някои от които в духа на средновековната и бароковата музика. Брайън Джоунс разгръща неподозирания си дотогава талант на мултиинструменталист, като вкарва в студиото ситар и старинния струнен инструмент дулцимер. Впоследствие посяга и към флейтата – в успешния им хит от 1967 г. „Ruby Tuesday“, който се изкачва на първо място в американската класация за сингли, независимо че е издаден на „Б“ страна. Паралелно със сингъла групата издава и албума Between the Buttons.
В края на същата година те издават и албума Their Satanic Majesties Request, който обаче не е добре приет от критиката, считайки го за лоша имитация на класиката на Бийтълс Sgt. Pepper's Lonely Hearts Club Band.
1968 – 1975 През 1968 г. Групата се завръщат с албума Beggars Banquet (Просяшки банкет). С него те отново се завръщат с първоначалното блус звучене. Хитове от албума стават Symphathy for the devil, Street fighting man, Salt of the earth, както и сингълът Jumping Jack Flash.