Леонело д’Есте или Лионело д’Есте (; * 21 септември 1407, Ферара; † 1 октомври 1450, Вогиера) е маркиз на Ферара, Модена и Реджо (1441 – 1450), господар на Полезине и Гарфаняна.
Той не оказва силно влияние върху политическите дела на Италия и аристокрацията на Ферара. Краткото му царуване не е белязано от сериозни външни или вътрешни конфликти. За разлика от други представители на семейство д'Есте, които се стремят да доминират на политическата сцена, той е известен главно с факта, че при него се формира един от най-блестящите италиански ренесансови дворове, където са покровителствани изкуството, литературата и културата. Според изследователи по време на управлението му започва процесът на превръщане на Ферара от средновековна сеньория в ренесансова държава. Лионело прави Ферара един от значимите европейски образователни центрове. С одобрението на комуната и евентуално под влиянието на своя учител хуманист Гуарино да Верона той реформира Ферарския университет, който е посещаван от студенти и преподаватели както от Италия, така и от чужбина. Той успешно се конкурира с известните университети в Падуа и Болоня, разположени наблизо.
Леонело е господар от нов тип: доблестен рицар, мъдър управител, покровител на науките и изкуствата, поет, страстен колекционер. Той предпочита мира пред войната и учените пред войниците. Още докато баща му е жив, Леонело се ползва с широка известност в хуманистичните кръгове като щедър и знаещ меценат, а ставайки управител, се отдава на това занимание още повече.
Под патронажа на Леонело е построена първата болница във Ферара. Той ръководи строежа на паметника на баща му и завършва строителството на градската катедрала.
Той е умел политик и човек на културата, поддържа е кореспонденция с много учени от своето време. Леон Батиста Алберти пише по негова поръчка De re aedificatoria, публикувана скоро след смъртта му. Приятелски отношения свързват двамата, а писателят му посвещава няколко съчинения. В двора му работят важни италиански художници като Пизанело, Якопо Белини, Андреа Мантеня, Пиеро дела Франческа, както и фламандецът Рогир ван дер Вейден. Леонело не само разбира от класическа литература, но и пробва своите сили в поезията. Негов кумир е Цезар и той постоянно препрочита неговите „Записки“.
Произход Той е извънбрачен син на Николо III д’Есте (* 1383; † 1441), маркграф на Ферара, Модена и Реджо, и на метресата му – аристократката Стела де’ Толомеи (* 1386; † 1419). По бащина линия е внук на Алберто V д’Есте, господар на Ферара и Модена, и Изота Албарезани, а по майчина – на Джовани Толомеи. Кръстен на героя от рицарски романс, Лионело. Има двама братя и една сестра:
Уго, познат и като Уго Алдобрандино (* 1405, † 1425), наследник на баща си, неженен, обезглавен по негово нареждане поради връзката му с мащехата му Паризина Малатеста. Борсо (* 1413, † 1471), узаконен, господар на Ферара, Модена и Реджо, 1-ви херцог на Модена и Реджо, херцог на Ферара, неженен. Орсина, съпруга на Алдобрандино Рангони от Модена, юрис, на Николо II Малатеста, нар. Коко, и на Андреа Гуаленго, общински съветник.
Освен това има и един полубрат и две полусестри от втория брак на баа с, сред които Джиневра, господарка на Римини като съпруга на Сиджизмондо Пандолфо Малатеста, и близначката й Лучия, господарка на Лудзара, Сабионета и Гондзага като съпруга на Карло Гонзага, двама полубратя от третия му брак – Ерколе I, херцог на Ферара, Модена и Реджо, съпруг на Елеонора Арагонска, и Сиджизмондо I, господар на Сан Мартино, Кампогалиано, Кастеларано, Сан Касиано и Роделя, губернатор на Реджо, губернатор и наместник на Херцогство Ферара, съпруг на Пицокара, както и шест, седем или осем полубратя и около девет полусестри от извънбрачни връзки на баща си.
Биография Начални години и образование Първоначално Леонело е отгледан в двора на баща си, като първият му учител е писателят Гулиелмо Капело. На 15-годишна възраст, както е обичайно в сем. Есте през Ренесанса, той е изпратен в двора на Нани Строци, за да изучава военното дело при кондотиера Брачо да Монтоне, с когото участва във военни кампании.
До смъртта на Брачо през юни 1424 г. Леонело е придобил достатъчно знания в тази област. Той се завръща във Ферара и участва, макар и не много активно, във войната между Милано и Венецианско-флорентинската лига (1425 г.).
Няма документални доказателства за следващите четири години от живота на Леонело. Негов учител от момента на пристигането му във Ферара през 1429 г. до 1436 г. е известният хуманист, бъдещ професор във Ферарския университет Гуарино да Верона. Гуарино получава възможността да открие училище, където ферарци от всички социални слоеве могат да учат, запознавайки се с новата, хуманистична култура. Леонело изучава граматика, реторика, история, философия и етика. Той демонстрира блестящите си познания по Латински език по време на посещението си в двора на император на Свещената Римска империя Сигизмунд Люксембургски през 1433 г., който посветява Леонело и четиримата му братя в рицарство. Леонело произнася реч на латински, в която императорът е сравнен с Александър III Македонски и Юлий Цезар.
Известно е, че през януари 1438 г., при откриването на Фераро-флорентинския събор, Леонело поздравява папа Евгений IV на латински. Под влияние на Гуарино да Верона той се оформя като ренесансов владетел. Да Верона по-късно е и ментор на Леонело.
Престолонаследник През 1425 г., след екзекуцията на по-големия му полубрат Уго Алдобрандино, заради връзката му с мащехата му Паризина Малатеста, Леонело става признат наследник на Николо III д’Есте и негов съвладетел. Династията Есте се различава от другите управляващи семейства в Италия по въпросите на унаследяването, тъй като правото на унаследяване обикновено се прехвърля на извънбрачните синове в ущърб на дъщерите и дори на синовете от законните бракове. Бащата на Леонело д'Есте, Николо, също е извънбрачно дете, но на 9 г. става законен наследник на баща си Алберто V д’Есте. В сравнение с него обаче Леонело става наследник на Николо III по различен начин, главно защото Николо III е единственият син на Алберто V, докато Леонело има по-малки законни полубратя, Ерколе и Сиджизмондо. Друг по-голям негов полубрат, Мелиадузе, се готви за духовна кариера. Имайки законни синове от третия си брак, Николо III настоява Леонело да го наследи. Владетелят защитава правата на Леонело на трона, вземайки предвид личните му качества, популярността му сред поданиците му (като наследник той се радва на широка подкрепа сред тях) и официалното папско признание. Леонело е изтъкнат от баща си заради добродетелите, изисквани от достоен владетел според представите на епохата, а образованието му го отличава благоприятно от другите му братя и сестри. До 1434 г. Леонело става съвладетел на баща си и се доказва като способен управител. Така на него е поверена финансовата подкрепа на събитията от ферарската част на Фераро-флорентинския събор от 1438 г. Впоследствие Леонело е наследен от по-малкия си брат Борсо, също извънбрачен син на Николо III.
Брак През 1428 или в началото на 1429 г. започват преговори за брак между Леонело и Маргарита Гонзага, дъщеря на маркиза на Мантуа Джанфранческо I Гонзага. Николо III дължи голяма сума пари на Гонзага, средствата са изразходвани за построяването на замъка Естенсе. Гонзага се съгласява да омъжи дъщеря си за Леонело и да счита дълга за зестра. Той получава обещание от Николо III, че потомците на Маргарита ще станат владетели на Ферара. По този начин Гонзага и Есте, чрез брака на децата си, решават финансовия проблем и заздравяват връзките между двамата маркизи. Това е изгодно и за Леонело, тъй като съюзът с дъщерята на Гонзага му гарантира бъдеща политическа подкрепа. Като едно от условията на брачния договор Гонзага излага изискването Леонело да бъде признат за официален наследник на Николо III. През 1429 г. Леонело е признат от папа Мартин V за законен син на Николо III. Бракът на Леонело и Маргарита е сключен на 1 януари 1435 г. в двора на Мантуа. На 6 февруари 1435 г. сватбата се отпразнува във Ферара. Леонело има син от Маргарита, Николò, който умира през 1476 г. Съпругата му умира през 1439 г.
През октомври 1440 г. Филипо Мария Висконти, херцог на Милано, неочаквано предлага на Леонело да се ожени за дъщеря му Бианка Мария. Херцогът вярва, че този брак ще обвърже Ферара по-тясно с Милано и ще му даде възможност да влияе на политиката на Ферара. Той изпраща дъщеря си във Ферара, където тя живее шест месеца. Плановете на Висконти предизвикват вълнение сред италианските владетели. Този съюз обаче не е предопределен да се осъществи - Бианка Мария вече е била обещана на Франческо I Сфорца, с когото Висконти се е скарва през 1438 г. и започва да търси нов младоженец. В крайна сметка тя се омъжва за Сфорца.
Възкачване на престола Николо III разбира, че по-малките законни полубратя на Леонело са негови потенциални съперници. Опасявайки се от вътрешносемеен конфликт, който може да възникне между незаконните и законните деца, Николо III отлага официалното назначаване на Леонело за негов наследник. Въпреки факта, че Леонело е съуправител на баща си от 1434 г., Николо III посочва Леонело за свой наследник само в последната версия на завещанието си, подписана в деня на смъртта му, 26 декември 1441 г. Първата версия, датираща от 18 октомври 1435 г., противно на правилата, формулирани в началото на управлението на Николо III, предвижда разделяне на земите между двамата най-големи синове - незаконния Леонело и законния Ерколе. Тревър Дийн обаче се съмнява, че Николо III някога е имал идеята да раздели земите между синовете си. В последното си завещание Николо III осигурява финансово синовете си Ерколе и Сиджизмондо, като гарантира, че всеки ще получи по 10 000 дуката. След смъртта му Леонело най-накрая е признат за негов наследник и за нов маркиз на Ферара. Николо III също така посочва в завещанието си, че правото на първородство при прехвърлянето на властта трябва да се спазва и след смъртта на Леонело.
Николо III умира внезапно на 26 декември 1441 г. в Милано, след като преди смъртта си обявява Леонело за свой наследник. Два дни по-късно, на 28 декември, в замъка Естенсе, Леонело е провъзгласен за владетел на Ферара, Модена и Реджо от благородниците на Ферара, събрани от съдия Джовани Гуаленго. Вдовицата на Николо III, Ричарда да Салуцо, неуспешно се опитва да защити правата на синовете си Ерколе и Сиджизмондо; след като не успява, тя не повдига въпроса отново. Известно време по-късно, през октомври 1442 г., Ричарда напуска Ферара. Братът на Леонело, Борсо, подкрепя искането му и в знак на благодарност получава Модена и замъците на Реджо, както и Полезине – стратегически важна област, граничеща с Венецианската република и добавена към владенията на Есте през 1438 г.