Италианският ренесанс е най-ранното проявление на общия европейски Ренесанс, период на голяма културна промяна и постижения. Започва в Италия през XIV и продължава до XVI век, и обозначава прехода между Средновековие и Ново време в Европа. Терминът „Ренесанс“ влиза в употреба през XIX век в произведенията на историци като Жул Мишле и Якоб Буркхард. Макар че зараждането на подобно движение датира от началото на XIV век, то остава ограничено до образованите хора, посветили се на интелектуални усилия и покровителстващи изкуствата, а много други аспекти на италианската култура и общество в голямата си част не се променят и до края на века Ренесансът не успява да достигне апогея си.
Думата „ренесанс“ () означава „възраждане“ и епохата е известна с подновения интерес към културата на класическата Античност след периода на Средновековието, който ренесансовите хуманисти означават като „Тъмни векове“. Тези промени, макар и значителни, са концентрирани в елита, а животът на мнозинството от населението се променя малко в сравнение със Средновековието. Другият термин за Ренесанс в Италия е Хуманизъм (идва от латинската дума homo – „човек“ и означава, че в центъра на ценностната система се поставя човекът).
Ренесансът започва в Тоскана в Централна Италия и е съсредоточен в град Флоренция.Burke, P., The European Renaissance: Centre and Peripheries (1998) Флорентинската република, един от няколкото италиански градове държави на полуострова, постига икономическа и политическа мощ, като развива банковото дело и предоставя парични кредити, включително и на европейските монарси и така полага основите за развитието на капитализма.Compre: Ренесансовата култура по-късно се разпространява във Венеция, с нейната средиземноморска империя и контрол върху търговските пътища към Ориента след кръстоносните походи и след пътуванията на Марко Поло между 1271 и 1295 г. Така Италия подновява контакта с наследството на древногръцката култура и предоставя на учените хуманисти нови текстове. Ренесансът има значително влияние върху Папската държава и върху Рим, до голяма степен възстановен от хуманисти и ренесансови папи, като Юлий II (1503 – 1513) и Лъв X (1513 – 1521), който често се намесва в италианската политика, в арбитража на спорове между конкуриращи се колониални сили (например Договор от Тордесиляс) и в противопоставяне на Протестантската реформация, започнала г.
Италианският ренесанс е известен с постиженията си в живописта, архитектурата, скулптурата, литературата, музиката, философията, науката, технологиите и изследванията. Италия става признат европейски лидер във всички тези области към края на XV век. Това е епохата на Мира от Лоди (1454 – 1494), договорен между италианските държави. Италианският ренесанс достига своя връх в средата на XVI век, но скоро вътрешните спорове и чуждестранните нашествия хвърлят региона в несигурността на Италианските войни (1494 – 1559). Въпреки това идеите и идеалите на Италианския ренесанс се разпространяват към останалата част на Европа, поставяйки началото на Северния ренесанс от края на XVI век. Италианските пътешественици от морските републики служат под покровителството на европейските монарси, поставяйки началото на Епохата на великите географски открития. Най-известните сред тях са Христофор Колумб (който плава под знамената на Испания), Джовани да Верацано (плава за Франция), Америго Веспучи (за Португалия) и Джон Кабот (за Англия). Италиански учени като Фалопио, Тарталя, Галилео и Торичели изиграват ключова роля в научната революция, а чужденци като Коперник и Везалий работят в италианските университети.
Разказите за ренесансовата литература обикновено започват с тримата велики италиански писатели от Проторенесанса (треченто или XIV век): Данте Алигиери (Божествена комедия), Петрарка (Канцониери) и Бокачо (Декамерон). Известни народни поети от Ренесанса включват епичните автори Луиджи Пулчи (автор на Морганте), Матео Мария Боярдо (Влюбеният Орландо), Лудовико Ариосто (Бесният Орландо) и Торкуато Тасо (Победеният Йерусалим, 1581). Писатели от 15 век поетът Полициано (1454 – 1494) и философът платонист Марсилио Фичино (1433 – 1499) правят обширни преводи както от латински, така и от гръцки. В началото на XVI век Балдасаре Кастильоне излага визията си за идеалния джентълмен и дама в Книгата на придворния (1528), докато Николо Макиавели (1469 – 1527) разглежда критичнпо la verità effettuale della cosa – „действащата истина на нещата“ във Владетелят. Това произведение е съставено в хуманистичен стил, главно от паралелни древни и съвременни примери на добродетелите (Virtu). Историците от периода включват самия Макиавели, неговия приятел и критик Франческо Гуичардини (1483 – 1540) и Джовани Ботеро (Разумът на държавата, 1589). Печатницата Aldine Press, основана през 1494 г. от печатаря Алдо Мануцио във Венеция, разработва курсивни и джобни издания, които човек може да носи в джоба си; тя става първата, която публикува печатни книги на старогръцки език. Венеция става родното място и на комедия дел арте.
Ранната ренесансова живопис оказва доминиращо влияние върху последващата европейска живопис и скулптура в продължение на векове след това с италианските художници като Леонардо да Винчи (1452 – 1519), Микеланджело (1475 – 1564), Рафаело (1483 – 1520), Донатело ( –1466), Джото ( –1337), Мазачио (1401 – 1428), Фра Анджелико ( –1455), Пиеро дела Франческа ( –1492), Доменико Гирландайо (1448 – 1494), Перуджино ( –1523), Ботичели ( –1510) и Тициан ( –1576). Италианската ренесансова архитектура има подобно влияние в цяла Европа, както се практикува от Брунелески (1377 – 1446), Леон Батиста Алберти (1404 – 1472), Андреа Паладио (1508 – 1580) и Браманте (1444 – 1514). Техните творби включват катедралата във Флоренция (строена от 1296 до 1436 г.), базиликата Свети Петър (строена 1506 – 1626 г.) в Рим и Храма на Малатеста (реконструиран г.) в Римини, както и няколко частни резиденции. Музиката на Италианския ренесанс включва композитори като Джовани Пиерлуиджи да Палестрина ( –1594), Римската школа и по-късно Венецианската школа и раждането на операта чрез фигури като Клаудио Монтеверди (1567 – 1643) във Флоренция. Във философията мислители като Галилео, Макиавели, Джордано Бруно (1548 – 1600) и Пико дела Мирандола (1463 – 1494) наблягат на натурализма и хуманизма, като по този начин отхвърлят догмата и схоластиката.
Терминология Съществува известен разнобой в периодизацията на Ренесанса. В италианското изкуствознание се използва хронологичното определение по векове: дученто, треченто, куатроченто, чинкуеченто – съответно XII, XIII, XIV, XV век. Алтернативното разделение е на Предренесанс, Ранен ренесанс, Зрял (висок) ренесанс и Късен ренесанс. Например наименованието „Висок ренесанс“ () се появява за първи път на немски език в началото на XIX век като производно на понятието „висок стил“ в живописта и и скулптурата, въведено от Йохан Винкелман Burke J. Inventing the High Renaissance, from Winckelmann to Wikipedia: An Introductory Essay ", in: Rethinking the High Renaissance: Culture and the Visual Arts in Early Sixteenth-century Rome , Ashgate, 2012 .
Предренесанс
Развива се към XIII и началото на XIV век. Включва творци като Николо Пизано, Арнолфо ди Камбио, Дучо ди Буонинсеня, Симоне Мартини, Чимабуе, Джото и Данте Алигиери.
Предренесансът е тясно свързан със Средновековието, с романските и готическите традиции, и този период се явява подготовка на Ренесанса. Дели се на два подпериода: до смъртта на Джото и след 1337 г. Най-важните открития, най-забележителните творци живеят и работят през първия период. Вторият е свързан с чумната епидемия, опустошаваща Италия. Всички открития се правят на интуитивно ниво. В края на XIII век във Флоренция е издигнато главното храмово съоръжение – катедралата „Санта Мария дел Фиоре“, чийто автор е Арнолфо ди Камбио, по-късно работата е продължена от Джото, който проектира камбанарията.
Преди всичко изкуството на Предренесанса се появява в скулптурите на Николо и Джовани Пизано, Арнолфо ди Камбио и Андреа Пизано. Живописта е представена от две художествени школи: Флоренция (Чимабуе, Джото) и Сиена (Дучо ди Буонинсеня, Симоне Мартини). Централна фигура става Джото. Художниците на Ренесанса го считат за реформатор на живописта. Джото открива пътя, по който тръгва развитието на движението: изпълване на религиозните форми със светско съдържание, постепенен преход от равнинни изображения към обем и релеф, увеличаване на реализма, изобразяване в картината на интериора.
Ранен ренесанс
Известни творци са Филипо Брунелески, Лоренцо Гиберти, Леон Батиста Алберти, Донатело, Мазачо, Беноцо Гоцоли и др.
Периодът на т. нар. Ранен ренесанс обхваща в Италия времето от 1420 до 1500 г. В течение на тези 80 години изкуството все още не е напълно отделено от това на миналото, но опитва да примеси към него елементи, заимствани от класическата древност. Едва впоследствие, и то малко по-малко, под влиянието на все по-силно изменящите се условия на живот и култура, художниците изцяло скъсват със средновековната основа и смело използват образите от античното изкуство, както в общите концепции на произведенията си, така и в детайлите им.
Докато изкуството в Италия решително поема по пътя на подражание на класическата древност, в другите страни то дълго запазва традициите на готическия стил. На север от Алпите, а също и в Испания, Ренесансът настъпва едва в края на 15 век и неговият ранен период продължава приблизително до средата на следващия век.
Зрял ренесанс
Обхваща периода 1500 – 1550 г. – Флоренция, Рим, Венеция с представители Донато Браманте, Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонароти, Рафаело и Джорджоне.
Третият период на Ренесанса – времето на най-пищното развитие на стиловете му е прието да се нарича Развит или Зрял ренесанс. Той продължава в Италия приблизително от 1500 до 1527 г. (моментът на Разграбване на Рим (1527) от войските на Карл V).
В това време центърът на влияние на италианското изкуство се премества от Флоренция в Рим благодарение на качването на папския престол на Юлий II – човек честолюбив, смел и предприемчив, който привлича към двора си най-добрите художници на Италия, които се заемат с многобройни и важни проекти и дава пример за любов към художественото изкуство. При този папа и при неговите близки приемници Рим става като новата Атина от времето на Перикъл: в него се строят множество монументални здания, създават се великолепни скулптурни произведения, изписват се фрески и се рисуват картини, и до днес считани за шедьоври в живописта; при това и трите сфери на изкуството хармонично вървят ръка за ръка, помагайки си една на друга и взаимно въздействайки си. Сега античното изкуство се изучава с много по-голямо основание, възпроизвежда се с по-голяма строгост и последователност; спокойствието и достойнството заменят игривата красота, която представлява стремежа на предшестващия период; напомнянето за средновековното напълно изчезва, и класическия отпечатък бележи всички произведения на изкуството. Но подражанието на древността не пречи на стремежите на художниците за самостоятелност, и те, с голяма находчивост и жива фантазия, свободно преработват и променят на дела това, което считат за уместно да заимстват от античното гръко-римско изкуство.
Късен ренесанс
Това е XVI век: времето на Андреа Паладио, Тициан, Паоло Веронезе и Тинторето.