Византийска империя, Византия или Източна Римска империя са съвременни названия, въведени през XVI век, обозначаващи източната част от Римската империя, просъществувала до 1453 г. Главен административен център и столица е Константинопол, днешен Истанбул (Цариград). Този бъдещ мегаполис първоначално е известен като Византион, с което е и източник за тривиалното название Византия.
Източната част на Римската империя е икономически и военно по-силна и оцелява след епохата на варварските нашествия, довели до разпокъсването и изчезването на Западната Римска империя през V век. Източната Римска империя продължава да се развива и съществува в продължение на още хиляда години (до средата на XV век), когато Константинопол пада под властта на османските турци през 1453 г.
Съвременни територии, които в миналото са били в рамките на Византия за по-кратък или по-продължителен период, са Мала Азия, Балканите, Апенинския полуостров, Тунис, Киренайка, Либия, Египет, Палестина, Йордания, Сирия, Армения, Абхазия, Крим, големите средиземноморски острови Кипър, Крит, Сицилия, Сардиния, Корсика, Балеарските острови, както и други части от северното крайбрежие на Африка и югоизточното крайбрежие на Испания (тогава Бетика). Освен християнството, в развитието на Византия влияние оказват и наследените от Античността езически елинистически и римски традиции и култура. Благодарение на своето географско положение Византийската империя печели в продължение на столетия от търговията между Изтока и Запада и е водеща търговска сила в предлагането на луксозни стоки. Нейният културен, икономически и военен потенциал е фактор, възпиращ разпространението на исляма от изток на запад. Същевременно тя е вид защитник и разпространител на християнската религия сред балканските и някои славянски народи през Средните векове, с които формира т.нар. Византийска общност.
Начало и наименование
Наречената Византийска от историците (няма посочен извор) столетия след изчезването ѝ, Империята, за разлика от други съществували през Късната античност и Средновековието държави, няма точно определена година на създаване. Византия, както във възприятията на собствените поданици, така де факто и де юре, е автентичната средновековна (официално латиноезична до VII век, а след това) гръкоезична Римска империя, органично продължение на античната римска държава. Византийците наричат себе си римляни ( – романи, – ромеи), а държавата в която живеят – Римска империя (от гръцки: Ρωμαϊκή Αυτοκρατορία – Ромайки автократория), а също така Царство на римляните (от гръцки: Βασιλεία τῶν Ρωμαίων – Василия тон ромеон). За съвременниците ѝ империята е известна като Романия (Ρωμανία, Romania). Новата християнска столица Константинопол дори до средата на V век също бил по-известен като „Нов Рим“ (Nova Roma, Νέα Ρώμη). След 800 г., когато кралят на франките Карл Велики бил коронован за римски император от папа Лъв III, в латинските текстове се употребяват принизителни формули като „крал на гърците“ (rex Greacorum) и „крал на Константинопол“ (rex Constantinopolitanus), което е израз на несъгласие относно статуса на Βασιλεία τῶν Ρωμαίων като продължение на Imperium Romanum. В малко по-различен аспект би могло да се разглежда и честото използване на названието „гръцки“ и „гърци“ (вместо „ромейски“ и „ромеи“) в средновековните латински и славяноезични текстове, където надали преднамерено е влаган някакъв етнически смисъл.Lilie: Byzanz. Das zweite Rom, стр. 14 – 20Бакалов: Византия. Лекционен курс, стр. 13 – 18
Самото наименование Византия е неологизъм, произлизащ от старото име на Константинопол: Византион (Βυζάντιον). През Средновековието името Византион и негови производни почти не се използват, освен в много редки случаи, стилизирани от някой хронист в империята. Изразът „византийски“ („византийска“) в съвременния му смисъл се среща за първи път у Йероним Волф през 1557 г. и става традиционен за историческата литература след издаването на Парижкия историографски корпус Corpus Byzantinae historiae (1645 – 1711 г.).Nesselrath: Einleitung in die griechische Philologie, ISBN 3-519-07435-4, стр. 319
Латинското название Романия и името романи се използват в латинската им форма от римското и романизираното балканско население, както през Античността и Средновековието, така и в наши дни от потомците на това население, наричащо себе си романи (през средните векове с оригиналната латинска дума romani, а днес на румънски език român). В българския език са известни като румънци и власи. Гръцкото население на Империята и елинизираното такова използват гръцката дума ромеи. Постепенно с изселването, избиването и прокуждането след VII век на по-голямата част от балканското романизирано население от градовете и селата към планините на Балканския полуостров, латинското самоназвание романи почти изчезва и остава меродавно само гръцкото ромеи.
В традиционната историческа литература за вододел между историята на античната Римска империя и историята на нейната средновековна метаморфоза Византия, често се избира 330 г. (обявяването на Константинопол за новата столица на Римската империя), по-рядко 395 г. (разделянето на империята между синовете на Теодосий I), най-често 476 г. (свалянето на Ромул Августул от престола на Западната Римска империя), понякога 565 г. (края на управлението на Юстиниан)Вж. също Baynes: Byzantium, 1948 (препечатка 2007, ISBN 1-4067-5659-8), стр. xv-xxxi и Schreiner: Byzanz, стр.3 и II.C.1, стр. 148 – 149 или дори още по-късна дата – 641 г. (смъртта на Ираклий).
Периодизация Историята на Византия условно може да се раздели на три периода: първият – наричан романоезичен, латински или ранновизантийски от ІV до VІІ в., при който официален език на държавата е латинският език, а част от императорите произхождат от романизираното балканско трако-илирийско население; вторият – класически, гръцки или средновизантийски период, който започва през VІІ век и трае до 1204 г.; третият – късновизантийския период, който трае от 1261 г. до 1453 г.
От 610 г. нататък се наблюдава издигането на императори, произхождащи главно от елинизираното население на империята, в частност Мала Азия, Сирия и Армения. През втория и третия период, официален език на държавата е средногръцкият. Част от „реформирането“ на империята е нововъведението на император Ираклий, който през 629 г. заменя своята латинска титла Augustus с гръцката титла Βασιλεύς.
Краят на първия и началото на втория период съвпадат с нашествията на авари и славяни по Балканския полуостров. По същото време в Азия арабите започват своята постепенна експанзия за сметка на земите на Византийската империя. Това донякъде спомага за оформянето на Византийската империя като състояща се главно от гръцко или елинизирано население. След заселването на славяните из целия Балкански полуостров, етническият облик на тези земи се променя. Част от оцелялото елинизирано местно население, независимо от самосъзнанието му е асимилирано от тях, докато друга част, главно романизирано население се преселва в труднодостъпните планини на Беломорието, Карпатите, Западна Вардарска Македония и Далмация. По-късно става известно с името власи, живеещо откъснато от останалия свят векове наред.
Политическа история Ранен период
През Късната античност и Ранното средновековие, латинският език продължава да бъде официален език във Византия. Това си доминантно положение латинският език започва лека-полека да губи още при царуването на Маврикий и Ираклий, когато гръцкият език също е обявен за официален език, наравно с латинския. На границата между VII и VIII век, латинският език окончателно е изместен от гръцкия, който в източната част на Стария свят е говорен още от времената на Александър Македонски и диадохите. Елинизацията е главната причина, която не позволява на латинския език да се наложи като единствен общ говорим език в рамките на римския Изток. Това обуславя неговото отпадане в културната битка, от която победител излиза гръцкия език.
През първите си векове, Империята успява да поддържа военно, икономическо и културно превъзходство сред околните варварски племена, като единственият ѝ сериозен противник е Персия. По това време (V – VII век) тя владее Балканския полуостров, Мала Азия и страните по Източното Средиземноморие – Сирия, Палестина, Египет. През 476 г. пада Западната Римска империя, като римският военачалник – германецът Одоакър сваля от престола император Ромул Августул, последния император на Западната Римска империя, с което настъпва края на тази държава. Одоакър изпраща императорките инсигнии, носени от Ромул Августул на императора на Източната Римска империя – Зенон, и в писменото обръщение до него заявява, че: С предаването на инсигниите на Ромул Августул на император Зенон, Византия става единствен законен наследник и на Западната Римска империя, а с това и единствения законен наследник на Древен Рим и Римската империя. Одоакър получава титла Magister Militum, т.е. военен управител на Италия и признава върховната власт на императора на Византия. През 527 г. император става Юстиниан. Той си поставя за цел да възстанови Римската империя в нейната цялост. За целта през 533 – 534 г. войските му завоюват намиращото се в Северна Африка Вандалско кралство. В периода 535 – 555 г. е завладяно и Остготското кралство на територията на Италия след упорита съпротива от негова страна, а през последното десетилетие от управлението на императора – и южното крайбрежие на Испания. Много бързо след смъртта на императора обаче Испания, част от Северна Африка, Северна и Средна Италия са загубени завинаги.
Постепенно Балканите са разорени от системните нашествия на готи, хуни и авари, след което са колонизирани от славяните. В края на VII век северната част на полуострова е откъсната от българите. Империята си запазва градовете в южната и централна част на полуострова, но успява да интегрира постепенно славянското население в южната част.
Източните провинции стават арена на религиозни вълнения, провокирани от културните различия със столицата и стремежа на императора да управлява църквата.
Периодът завършва с драматичното управление на император Ираклий (610 – 641 г.). В началото на неговото управление Византия е притеснена от авари и славяни. На Изток активните действия на Персия водят до катастрофа за ромеите: окупирани са голяма част от Мала Азия, Сирия, Палестина, Египет. След много осмисляне на събитията, Ираклий се решава да води отново армията. С помощта на Църквата, императорът начело на добре екипирана и обучена голяма армия отвоюва Източните провинции, превзети от великия шахиншах (цар на царете) Хозрой II. Забележително в управлението на този император е промяната в административното устройство на империята и налагането на военно-административни области – т. нар. „темѝ“. В края на управлението си Ираклий е съкрушен от нова загуба на Източните провинции, този път завинаги, от един нов противник – арабите, които към средата на VII век построили свой флот, започнали набези по средиземноморските острови, в Северна Африка и в Сицилия. Византия е изтощена от продължителната война със Сасанидска Персия, като самата Персия към 644 г. е изцяло завладяна от укрепващия Арабски халифат.
Среден период От средата на VII век започва формирането на съвременните културни и етнически граници в западната част на Евразия. Византия стои в центъра на тази огромна област в географски, исторически и културен аспект. Тя оказва силно влияние върху двете големи култури, възникнали през Ранното Средновековие – католицизма и исляма, но най-значимо е прякото ѝ участие при обособяването на третата голяма култура – православието.