Апартейд (, , „разделяне“, правилно произношение на африканс: апартхейд от apart – разделен и heid – субстантивираща частица) е политиката и правната система, въведена и поддържана от правителствата на бялото малцинство в ЮАР от 1948 до 1990 г.
История Понятието се появява за първи път в реч на Ян Смьотс през 1917 г., който две години по-късно става министър-председател на ЮАР. Превръща се в употребяван термин едва по време на предизборната борба за изборите през 1948 г.
Възникване на апартейда в Южна Африка Първите следи на южноафрикански расизъм се забелязват след покоряването на Капската колония от членове на Холандската източноиндийска компания през втората половина на XVII век. Търговската общност прави разлика между членовете на компанията, т. нар. свободни граждани, роби и чужденци („бушмени и хотентоти“). Дотогава не съществува групата на белите или европейците. Тенденцията на компанията през XVIII век да наема само бели служители подсилва груповото съзнание на белите и сгъстява редиците на служителите в компанията и свободните граждани. С течение на времето се утвърждава социална йерархия, на чиито връх са служителите на компанията и свободните граждани, а негрите и робите са под тях.
Груповата идентичност на белите се подхранва от религиозни корени. За признаци на цивилизация за белите са се считали християнството и основното образование. Като следствие на това един бял човек (християнин) се е възприемал като по-ценен от един „кафер“ (езичник).
Предизвикани от премахването на робството, нахлуването на британците в Кейптаун и появата на черни банди, при преселението през 1837 – 1846 г. около 10 000 души се отправят на север-североизток и там основават Африканската република Трансваал (1852 г.) и Оранжевата свободна република (1854 г.), в които непосредствено отражение намира чувството за превъзходство на белите при избирателното законодателство („Само белите притежават избирателни права!“).
Още по времето на Британската империя на чернокожите е забранено да се заселват в колониите Натал и Капската колония, които са били предназначени за бели и цветнокожи. На чернокожите африканци е забранено и да се придвижват от една област в друга без разрешително, което са длъжни винаги да носят. В Кейптаун и градовете в Натал им е забранено да излизат след залез слънце. Така понякога се твърди, че политиката на апартейд е продължение и разширение на политиката на сегрегация, практикувана от белите правителства в Южна Африка. В подкрепа може да се посочат Земленият акт от 1912 г. и ограниченията върху наемането на чернокожи африканци на работа, които са свързани със споразуменията на бурските републики Трансваал и Оранжевата свободна държава с Британската империя след края на Англо-бурската война от 1899 – 1902 г. От друга страна съществува мнение, че първоначално под апартейд се разбира само политическо разделение, но не и битова сегрегация. Например, по време на Втората световна война правителството на Обединената партия на Смьотс не съблюдава много стриктно сегрегационните закони.
В повлияния от британците район Натал шотландецът Теофилус Шепстоун, в качеството си на държавен секретар по въпросите на местното население, предвижда ясно териториално разделяне на чернокожото и бялото население, за да може по този начин да се противодейства на унищожаването на културата на чернокожите под влиянието на култура на белите.
Военните спорове между потомци на европейците и чернокожите племена, както и законодателното развитие в повлияния от британците Натал и в Трансваал и Оранжевата свободна република, поставят основите на една водена от радикално разделяне на расите политика на белите в Южна Африка от началото на XX век.
В края на XIX век в района Витватерсранд (в околностите на днешен окръг Йоханесбург) са открити първите златни залежи, които заедно с диамантите водят до огромна икономическа трансформация. До средата на XX век Южна Африка от чисто аграрна страна се превръща първо в аграрна и миннодобивна страна, а после се оформя като страна, белязана изцяло от индустриалното стопанство. В търсене на работа безимотни бели, преди всичко потомци на първите европейци в Южна Африка, и чернокожи работници нахлуват в района около днешен Йоханесбург.
За установяването на политика на сегрегация от съществено значение е процесът на индустриализация и урбанизация. В индустриалните райони „на ръба“ младият потомък на първите европейци в Южна Африка, характеризиращ се с провинциален манталитет и чувство на расово превъзходство, бива внезапно принуден да продава своята работна сила в безпощадна конкуренция с масите на най-слабо платените негри. В южноафриканския стопански живот никога не се стига до класово сливане на черни и бели работници в индустриалните райони. Потомците на първите европейци са отказвали да предлагат своята работна ръка на същата цена като чернокожите и се опитвали, вместо да се борят заедно за повишаване на заплащането, да достигнат до гарантирането на преимущества за белите чрез профсъюзни и парламентарните решения.
През 1910 г. с основаването на Южноафриканския съюз само бели мъже получават избирателно право. През този период се изясняват основните представи по отношение на расистката политика на разделение и южноафриканският парламент започва да кодифицира законово расовото разделяне.
Развитие на апартейда в Южна Африка Политиката на апартейд в Южна Африка се прилага след вземането на властта на Националната партия през 1948 г. Тя печели изборите с малка разлика, побеждавайки Обединената партия, и сформира коалиционно правителство с Партията на африканерите, чиито лидер е протестантският свещеник Даниел Малан. Правителството незабавно започва да прилага апартейда – приети са закони, забраняващи смесените бракове, въведена е расова класификация на всички граждани и е създадена комисия, която да разглежда сложните случаи. Основа на апартейда става приетият през 1950 г. Закон за районите на групите (Group Areas Act), чиято цел е географското разделение на расите.
Оформянето на системата се извършва в условията на засилваща се антиколониална борба в Африка и Азия. Апартейдът трябва да помогне на белите да запазят господството си чрез ограничаването на чернокожите африканци в специални области – „родни земи“ или „homelands“, които впоследствие стават известни като „бантустани“. В тях, под контрола на местния африкански политически елит, трябва да бъде съсредоточена по-голямата част от чернокожото население, а на териториите, запазени за белите, да останат само тези, чиито труд е необходим за функционирането на промишлените предприятия и обслужването на белите.
През 1953 г. е приет Законът за разделните обществени места (Separate Amenities Act), с който се въвеждат отделни плажове, обществен транспорт, болници, училища и университети. Паспортният режим става още по-строг: сега чернокожите африканци трябва да носят със себе си лично удостоверение, което значително възпрепятства движението им към районите на белите. С въвеждането на този закон на чернокожите африканци е забранено не само да живеят, но и да посещават градовете на белите без специално разрешение. Установяването в големите градове е разрешено само за работещите в тях, но не и на техните семейства.
Йоханес Стрейдом, министър-председател след Малан, лишава чернокожите африканци и от изборното им право. Още през 1951 г. е приет Законът за отделното представителство на избирателите, макар че неговата конституционност е обжалвана в съда от четирима избиратели (Харис, Франклин, Колинс и Дийн), подкрепяни от Обединената партия.Davis, Dennis; Le Roux, Michelle. Precedent & Possibility: The (Ab)use of Law in South Africa. Juta and Company Limited. 2009. ISBN 978-1-77013-022-7. Стр. 20. Върховният съд на Капската провинция отхвърля жалбата им, но Апелативният съд приема, че законът няма сила, тъй като за промяна на конституцията на ЮАР е необходимо мнозинство от две трети от гласовете на депутатите в двете камари на парламента. Тогава правителството приема Закона за Парламентарния върховен съд, който дава на парламента право да отменя съдебните решения. Това е обявено за незаконно и от Апелативния съд, и от съда на Капската провинция. През 1955 г. правителството на Стрейдом увеличава броя на съдиите в Апелативния съд от 5 на 11, назначавайки на новите места симпатизанти на апартейда. През същата година е приет и Законът за Сената, който увеличава броя на депутатите от 49 на 89, и при последвалото преразпределение Националната партия печели 77 места в Сената.Muller, C. F. J. Five hundred years: a history of South Africa. Academica. 1975 г. стр. 430. На съвместно заседание на двете камари през 1956 г. Законът за отделното представителство на избирателите е приет и в резултат на това в Капската провинция е въведен отделен списък на цветнокожите гласоподаватели. Веднага след гласуването броят на депутатите в Сената е възстановен до първоначалния си размер. Законът е оспорен във Върховния съд, но Апелативният съд (предварително подсилен с поддържащи правителството съдии) отхвърля искането на опозицията и подкрепя закона.Du Pre, R H. Separate but Unequal – The 'Coloured' People of South Africa – A Political History. Jonathan Ball Publishers, Johannesburg. 1994 г. стр. 134 – 139.
Преди Южна Африка да стане република политическите убеждения на белите южноафриканци се характеризират с разделение между прорепубликанския консерватизъм (основно сред африканерите) и антирепубликанските либерални настроения (предимно сред английскоговорещите), като наследството на Англо-бурската война все още е фактор за доста хора. След като ЮАР става република Хендрик Фервурд призовава за подобряване на отношенията и по-голямо съгласие между южноафриканците от английски произход и африканерите.Booth, Douglas. The race game: sport and politics in South Africa. Routledge. 1998. ISBN 978-0-7146-4354-0, стр. 89. Той заявява, че единствената разлика между подкрепящите и противниците на апартейда и етническото разделение вече не трябва да е езикова (т.е. говорещите африкаанс и английски), а расова (бели и чернокожи). Повечето африканери подкрепят идеята, с цел гарантиране на безопасността си. Белите избиратели от английски произход обаче са разделени. Много от тях се противопоставят на републиката, което води до голям отрицателен вот в провинция Натал.Thompson, Paul Singer. Natalians first: separatism in South Africa, 1909 – 1961. Southern Book Publishers. 1990. ISBN 978-1-86812-262-2, стр. 167. По-късно обаче, загрижени от засилващата се тенденция на деколонизация в другите части на Африка, някои от тях признават нарастващата необходимост от единство на белите. Речта на Харолд Макмилан „Вятърът на промяната“ оставя в пробританската фракция чувството, че Великобритания ги е изоставила.Joyce, Peter. The making of a nation: South Africa's road to freedom. Zebra. 2007 г. стр. 118. По-консервативните англоговорещи избиратели дават подкрепата си на Вервурд,Suzman, Helen. In no uncertain terms: a South African memoir. Knopf. 1993. ISBN 978-0-679-40985-4, стр. 35. докато други са обезпокоени от прекъсването на връзките с Великобритания, но остават верни на Короната.Keppel-Jones, Arthur. South Africa: a short history. Hutchinson. 1975 г. стр. 132. Населението от британски произход изпитва остро недоволство от принудителния избор между британско и южноафриканско гражданство. Въпреки че Вервурд се опитва да обедини различните фракции, последвалото гласуване води само до леко увеличение на подкрепата,Lacour-Gayet, Robert. A history of South Africa. Cassell. 1977 г. стр. 311. което показва, че голяма част от англоговорещите южноафриканци е останала равнодушна и Вервурд не е успял да обедини бялото население.
Премахване на апартейда в Южна Африка