Талмуд ( „указание“ или „учение“) е наименованието на две юдейски религиозни творби, състоящи се от записи на поредица дискусии между равини на различни религиозни теми. Тези дискусии основно надграждат по-ранния текст на Мишната и съставят основната част от Устната Тора.
Обикновено под „Талмуд“ се разбира Вавилонския Талмуд.
Талмудът е основен източник за законодателство, обичаи и морални ценности на юдаизма.
В основата на Талмуда е залегнал Стария завет, особено първия му раздел – Петокнижието (Мойсеевият закон или Тората). Талмудът се състои от две части или сборника, Мишна и Гемара (дискусии върху Мишна).
Гемарата се основава на по-ранни текстове от Тората и по-специално от Мишна и от своя страна е в основата на всички по-късни кодекси на еврейския закон и на голяма част от религиозната литература.
Структура Страниците на Талмуда се състоят от две основни части: Мишна и Гемара.
Заедно с Мишната и Гемарата, в страниците на Талмуда присъстват и други свързани религиозни текстове и коментари, които придават допълнителни контекст и тълкования.
Двата Талмуда Процесът на „Гемара“ се осъществявал в двата главни центъра за Еврейско обучение, Земята на Израел и Вавилония. Съответно, се развили две аналитични организации и били създадени два труда на Талмуд. По-старата книга се нарича Йерусалимски Талмуд, или Талмуд Йерушалми. Тя била съставена през IV век в Израел. Вавилонският Талмуд бил съставен около 500 г. сл. Хр., макар че бил редактиран и впоследствие.
Обикновено, когато се казва „Талмуд“ без допълнително уточняване, се има предвид Вавилонския Талмуд.
Талмуд Йерушалми (Йерусалимски Талмуд)
Йерусалимският Талмуд, познат също и като Палестинския Талмуд, е един от двата сборника от еврейски религиозни учения и коментари, които били предавани устно в продължение на векове до неговото създаване от еврейски учители в Палестина. Той е сборник от учения на учители от Тиберия, Сефория и Цезария. Написан е главно на западно арамейски диалект, който го различава от Вавилонския му вариант.
Този Талмуд е резюме на анализа на Мишна, развиван в продължение на близо 200 години от школите в Израел (главно тези в Тиберия и Кесария). Поради местоположението им, мъдреците от тези школи отделяли значително внимание на анализа върху аграрните закони в Земята на Израел. Традиционно, този Талмуд се смята, че е бил редактиран приблизително около 350 г. сл. Хр. от равин Муна и равин Йоси в Земята на Израел. Традицонно е познат като Талмуд Йерушалми („Йерусалимски Талмуд“), но наименованието му не е съвсем точно, тъй като той не е изготвен в Йерусалим. По-точно са го наричали Талмудът на Земята Израилева. Често се среща и като Палестински Талмуд, особено в източници, предшестващи Израелско-Палестинския конфликт.
Последната му редакция се предполага да е била в края на IV век, но отделните учители, които са го довели до съвременния му вид, не могат да се определят с абсолютна сигурност. По това време Християнството станало официална държавна религия на Римската Империя, а Ерусалим – святият град на Християнството. През 325 г. сл. Хр. Константин, първият император християнин, казал „нека нямаме нищо общо със скверните народи“. Тази политика превърнала юдеите в изгнаници и бедняци. При това положение съставителите на Ерусалимския Талмуд нямали необходимото време да произведат труд с качеството, което желаели. Текстът е очевидно непълен и непоследователен. Работата по Йерусалимския Талмуд вероятно се прекъснала окончателно през 425 г. сл. Хр., когато Теодосий II забранил Синедриона и сложил край на практикуването на официалното ръкополагане на равини (семиха).
Въпреки това, Йерусалимският Талмуд си остава ценен източник на знание за развитието на еврейския Закон в Святата Земя. Той е използван също и като важен източник при изследването на Вавилонския Талмуд от Кайруанската школа на Хананел бен Хашиел и Нисим Гаон, като в резултат мненията, основаващи се на Ерусалимския Талмуд, са намерили място както в Тосафот, така и в Мишна Тора от Маймонид.
Според някои предания, в Месианската ера Йерусалимският Талмуд ще има приоритет пред Вавилонския. Това може да бъде разтълкувано, че след възстановяването на Съвета на старейшините и линията на ръкоположени учители, делото ще бъде завършено и „от Сион ще излезе Законът, и Словото на Господ от Ерусалим“.
Талмуд Бавли (Вавилонски Талмуд) Вавилонският Талмуд бил предаван устно в продължение на векове преди да бъде съставен от еврейските учители във Вавилон около V век сл. Хр. След заточението във Вавилония през 586 г. пр. Хр., е имало еврейски общности както във Вавилония, така и в Юдея, тъй като много от пленниците не се завърнали обратно. Оттогава до периода на Талмуда, еврейската популация във Вавилония се увеличила по естествен път и с миграция. Най-важните еврейски центрове били Нехардея, Нисибис, Махоза, Пумбедита и Сура. Вече не било нужно учителите да пътуват редовно до Израел за да събират автентични традиции.
Талмуд Бавли („Вавилонският Талмуд“) включва Мишна и Вавилонската Гемара, като последния представлява кулминацията на повече от 300 години анализ на Мишна във Вавилонските Школи. Основите на този процес на анализ били поставени от равин Аба Акира, ученик на равин Йехуда Ханаси. Преданието приписва съставянето на вавилонския Талмуд в сегашния му вид на двама Вавилонски мъдреци, равин Аши и Равина. Равин Аши бил председател на Школата в Сура от 375 г. до 427 г. сл. Хр. Трудът, започнат от Ashi бил завършен от Равина, който традиционно е считан за последния амораичен тълкувател. Макар че традиционалистите спорят дали смъртта на Равина в 499 г. сл. Хр. е последната възможна дата за завършване на редакцията на Талмуда. Въпреки това, дори и най-традиционалистките възгледи, малко пасажи се считат като работа на група равини, редактирали Талмуда след края на амораичния период, известен като Сабораим или Рабанан Сабора'е (означаващ „отсъждащ“ или „разсъждаващ“).
Въпросът, кога Гемара е завършена в окончателния ѝ съвременен вид, не е еднозначен сред учените в днешно време. Някои, като Люис Джейкъбс, твърдят, че основната част от Гемара не са просто записани разговори, както на пръв поглед изглежда, а много сложна структура, конструирана от Сабораим, които следователно трябва да бъдат считани за нейните истински автори. Ако е така, текстът не е достигнал завършения си вид преди около 700 г. сл. Хр. Някои съвременни учени използват термина Стамаим (от иврит: Stam, със значение „затворен“, „неясен“ или „неопределен“) за авторите на неопределените изявления в Гемара (вж. ерите в еврейския закон).
Сравнение на стила и на тематиката Има съществени разлики между двата варианта на Талмуда. Ерусалимският Талмуд е написан на западноарамейски диалект, който се различава от тази на Вавилонския. Йерусалимският Талмуд е често накъсан и труден за четене, дори и за опитни талмудисти. Редакцията на Вавилонския Талмуд, от друга страна, е по-точна и прецизна.
Законът, поставен в двете версии, е сходен в основната си част, с изключение на акцентите и някои незначителни детайли. Йерусалимският Талмуд не и бил обект на достатъчно вниманието от коментаторите, а традиционалистките коментари, доколкото съществуват, се занимават основно със сравняване на поученията в него с тези във Вавилонския Талмуд.
Йерусалимският Талмуд е останал незавършен, тъй като работата по него неочаквано била прекратена в 425 г. сл. Хр. Във Вавилонския Талмуд обаче Гемара се среща само в 37 от общо 63 трактата на Мишна: повечето закони от Заповедите Зераим (аграрни закони, касаещи земята на Израел) и Тохарот (закони за ритуално очистване за Храма и за извършването на жертвоприношения) имали малко практическо приложение във Вавилония и затова не били включени. Йерусалимският, напротив, покрива всички трактати от Зераим.
Вавилонският Талмуд съдържа записи на становищата на равини от Земята на Израел, както и на тези на Вавилония, а Йерусалимския Талмуд рядко цитира Вавилонски авторитети. Вавилонската версия съдържа също становищата на повече поколения, поради своята по-късно дата на завършване. Поради тези причини тя е считана за по-цялостна сбирка на съществуващите становища.
Влиянието на Вавилонския Талмуд е било далеч по-голямо от това на Йерусалимския. В основни линии, това е така, поради постепенното спадане на влиянието и престижа на еврейската общност от Израел, в сравнение с Вавилонската общност, в годините след редакцията на Талмуда, продължило до Гаонската ера. Освен това, редактирането на Вавилонския Талмуд е било по-добро от това на Йерусалимската версия, което го прави по-достъпен и лесно използваем.
Според Маймонид, всички еврейски общности по време на Гаонската ера официално приели Вавилонския Талмуд, както задължителен за себе си, и съвременната еврейска практика следва заключенията на Вавилонския Талмуд по всички области, по които двата Талмуда са в конфликт.
Език Вавилонският Талмуд, включващ едновременно Мишна и Гемара, съдържа големи откъси и на иврит и на арамейски. Основната част е на арамейски.
Макар арамейският да е бил говорен дълго време от древните евреи, иврит, в различни форми и на различни исторически етапи, бил непрекъснато използван. Иврит бил използван за писане на религиозни текстове, стихове, и така нататък, както и за речи. Дори след въвеждането на арамейския, както и неговото влияние върху късния Библейски иврит, езикът продължил да се развива, а днес учените използват термини като Mishnaic/равински еврейски и средновековен иврит.
Не само Мишна, но и всички Бараити цитирани и вплетени в Гемара, са на иврит, така че донякъде иврит представлява по-малко от половината от текста на Талмуд. Останалите, включително и на дискусиите на Amoraim и цялостната рамка, са в характерен диалект на Вавилонски еврейски арамейски.
Има и случайни цитати от по-старите произведения в други диалекти на арамейски, например Мегилат Таанит.
Роля на Талмуда в юдаизма Талмудът е писмен запис на устна традиция. Той става основа за много равински юридически кодекси и обичаи, от които най-важни са Мишне Тора и Шулхан Арух. Ортодоксалният и, в по-малка степен, консервативния юдаизъм приемат Талмуда като авторитетен, докато за реформаторския и реконструктивния юдаизъм, той не е такъв. Този раздел описва накратко минали и настоящи движения и тяхната гледна точка за ролята на Талмуда.
Садукеи Садукеите били еврейска секта, която процъфтява по време на периода на Втория Храм. Един от техните основни спорове с фарисеите (по-късно известни като равински Юдаизъм) бил относно тяхното отхвърляне на Устния Закон, както и отричането на възкресението след смъртта. Несъгласието не било точно по Талмуда, тъй като той не бил написан по това време.
Караизъм Друго движение, което отхвърляло устния закон бил Караизмът. То възникнало в рамките на двата века на съставянето на Талмуда. Караизмът се развива като реакция срещу Талмудисткия Юдаизъм на Вавилония. Централното разбиране на Караизма е отхвърлянето на Устната Тора, така както е въплътена в Талмуда, в полза на стриктно придържане само към Писмения Закон. Това се противопоставя на основната равинска концепция, че Устният Закон е даден на Моисей на планината Синай, заедно с Писмения Закон.
Караизмът е почти изчезнал, намаляващ от високите близо 10% от еврейското население до настоящите изчисления от 0,2%.
Реформаторски Юдаизъм С възникването на Реформаторския Юдаизъм, по време на деветнадесети век, авторитетът на Талмуда отново бил поставен под въпрос. Талмудът бил разглеждан от Реформистките евреи като продукт на късната античност, имащ значение единствено като исторически документ.
В някои случаи подобен възглед бил изказван и по отношение на писмения закон, докато други се опитвали да приемат нео-караитски подход „обратно към Библията“, макар и често с по-голям акцент върху пророчески, отколкото върху юридически книги.
В наши дни Виж също Halakha: How Halakha is viewed today и Halakha: The sources and process of Halakha.
Историческо изследване
Устен закон