Ива̀н Асѐн II, в историографията срещан също като Иван II Асен,Стара българска литература. Съчинения в седем тома. Т.3, издателство "Български писател", под редакцията и съставителство на Иван Божилов, 81 страница, също и 366 стр. , 1983 година Софияhttps://chitanka.info/text/30003-istorija-na-bylgarija-v-tri-toma/47#textstart Божилов, ИВан; Гюзелев Васил. История на България в три тома: том 1. История на България VII-XIV век. Дял пети. Глава четвърта Иван II Асен (1218-1241): Цар на българи и гърци Анубис 1999 година, 698 - 731 стр. рядко като Йоан Асен II или Йоан II Асен, е цар на България от 1218 г. до 1241 г. Син е на цар Иван Асен I. Смятан е за най-бележитата личност сред множеството членове на фамилията Асеневци, а царуването му – за най-блестящата епоха от развитието на Второто българско царство.

Ранни години Иван, заедно с по-малкия си брат Александър, e роден от брака на цар Иван Асен I и царица Елена, някъде в края на XII в. В хрониката на Георги Акрополит се споменава, че към 1196 – 7 след убийството на неговия баща цар Асен и възкачването на Калоян на престола, Иван Асен е бил още дете: „След като изминали девет години, откак управлявал като цар българския народ, Асен бил убит от първия си братовчед Иванко, който веднага избягал. Станал цар на народа брат му Йоан, тъй като българите не пожелали да възкачат на престола Петър. А синът на Асен - Иван - бил още дете.“

Изгнание Според Георги Акрополит, братята Иван и Александър бягат от българското царство след убийството на Калоян през 1207 година, когато на престола се възкачва цар Борил. През цялото управление на Борил (от 1207 до 1218 година) те се намират в изгнание сред княжествата на вече раздробената Киевска Рус, най-вероятно в Галичкото княжество.

Възкачване на престола През 1217 г., след 10-годишно изгнание, Иван Асен II се завръща в България с дружина руски наемници, вероятно бродници, за да си върне бащиното наследство – българския царски престол. Според източниците той се придвижва с хиляда лодки, вероятно по течението на Сирет, Прут или Днестър, а след това нагоре по Дунав. Цар Борил своевременно се укрепява в Търново, но след 7-месечна обсада, столицата е превзета, а узурпаторът Борил е свален от трона и ослепен.Андреев Йордан, Андрей Пантев. Исторически справочник. Българските ханове и царе от хан Кубрат до цар Борис III, Издателство „Абагар“, Велико Търново, 20004, с. 184, с. 186 ISBN 954-427-216-X През пролетта на 1218 г. за цар на българите е провъзгласен Иван Асен II.

Управление При неговото царуване границите на България отново достигат до три морета – Черно море, Бяло море, Адриатическо море. Иван Асен II е известен с добре премислените династически бракове, които укрепват държавата политически и осигуряват териториални разширения.

Вътрешна политика С възкачването на престола на Иван Асен II вътрешните междуособици в България затихват. Болярите се нуждаят от силна централна власт, за да се борят успешно срещу външните противници, които по времето на Борил успяват да откъснат и феодализират големи територии от страната. Преустановени са и продължителните войни. Всичко това се отразява благоприятно върху цялостния живот в царството. Настъпва време на подем в икономиката и културата. За разлика от Борил новият владетел проявява търпимост и не преследва еретиците (в частност богомилите). В съответствие със започнатата миролюбива политика Иван Асен II установява приятелски отношения с унгарците – жени се за Анна-Мария, дъщеря на унгарския крал Андраш II (1204 – 1235 г.) и получава Белградската и Браничевската област, които българите губят по времето на Борил. Добросъседски отношения се установяват и с епирския владетел Теодор Комнин.

Добри са отношенията на българската държава и с латинците, които по това време се намират в твърде тежко положение, заобиколени от всички страни с врагове. Мирът се поддържа и на западната граница със сърбите.

Външна политика Битката при Клокотница

В началото на XIII век се очертават два важни центъра на съпротива срещу латинските завоеватели: Никейската империя (претендираща за пряк наследник на Византия) в Мала Азия и Епирската държава на Балканския полуостров. Създаването им е в резултат преди всичко на борбата на византийците срещу латинското нашествие и на тяхната решимост да отхвърлят чуждото господство – обстоятелство, което е умело използвано от византийската аристокрация. Положителна роля за укрепването на двете държави изиграва българо-латинската война от 1205 – 1207 г. Поражението на Балдуин I Фландърски при Одрин и на Бонифаций Монфератски в Родопските теснини близо до Мосинопол отслабват значително боеспособността на латинската войска.

При Теодор Комнин (1215 – 1230) Епирското деспотство постига за кратко време големи териториални придобивки. В пределите му са включени Средна и Северна Македония и Албания. През 1224 г. Теодор Комнин напада и успява да превземе Солун. С освобождаването на този град от латинската власт самочувствието му нараства, той се провъзгласява за император и достига до убеждението, че му е предопределено да изгони латинците от Константинопол и да седне на престола на византийските василевси. Същата цел преследва обаче и владетелят на Никейската империя Йоан III Дука Ватаций. За да подсигури своя тил, Теодор Комнин сключва съюз с Иван Асен II. След това епирските войски настъпват в Западна Тракия и завладяват редица градове, като Мосинопол, Ксанти, Грацианопол и Димотика. След това се насочват към Одрин, където по това време се намират никейските войски на Йоан III Дука Ватаций.

Вместо да обединят силите си за общи действия срещу Константинопол, двамата владетели влизат в конфликт помежду си. Теодор Комнин успява да изтласка никейците от Одрин и превзема града. След това епирските войски стигат до Виза. Латинците се затварят в Константинопол, но Теодор Комнин не се решава да обсади силната крепост, тъй като не разполага с флот, с чиято помощ да отреже водния път за продоволствия и подкрепления откъм Златния рог.

По това време настъпва и разривът в отношенията му с българите. Нарастващото влияние на Иван Асен II върху Сърбия и Латинската империя започва сериозно да безпокои епирския владетел. Особено подозрителни и опасни са за него стремежите на българския цар да се намеси във вътрешните работи на латинците и да стане опекун (василеопатор) на малолетния император Балдуин II, като му даде за съпруга дъщеря си Елена. Този план можел да осуети намеренията на Теодор Комнин и затова той насочва армията си срещу България, като се надява, че ще може да постигне бърза и лека победа.

Трудно е да се каже със сигурност дали Иван Асен II може би не е очаквал това нападение. Той тръгва срещу нашествениците вероятно с малобройна войска, в която са включени и 1000 кумани. Теодор Комнин разполага с видимо числено превъзходство, за което свидетелстват думите на Георги Акрополит, че той „тръгнал срещу българите, като събрал голяма войска, съставена от ромеи и италийци“. Срещата между двете войски, както съобщава същият автор, става на 9 март 1230 г. при река Клокотница, недалеч от днешно Хасково. Тук ромеите се разполагат на стан източно от реката, като преди това вероятно превземат близката крепост Трапезица. По предание се знае, че командният пункт на българския владетел се установява на хълма Хасара до днешното село Сталево. Сведенията на Георги Акрополит за развитието на сражението са съвсем оскъдни: „Теодор Комнин бил решително разгромен от българите и скитите (куманите). Бил пленен от враговете, той и мнозина от роднините му, от висшите длъжностни лица и знатните, заедно с всичките им вещи“. От следващия текст се вижда, че българите пленяват и много обикновени войници. От това личи, че българската войска успява да обкръжи противника, отрязвайки пътя му за бягство. Поражението на Теодор Комнин предизвиква бърза и неудържима разруха на обширната му, но вътрешно слаба държава. Без да срещнат каквато и да е съпротива, войските на Иван Асен II започват настъпление по всички направления и за кратко време стават господари на Одринска Тракия, на беломорската област от Галиполския полуостров до планината Олимп, а също и цяла Македония и Албания – от Пинд до Шкодренското езеро, а Сърбия от епирски отново става Български васал.Стоян Николов, Укритото и премълчаното в Българската история - Трета част, София, 2020 г., стр. 242 - 243

Иван Асен II постъпва необичайно хуманно за онази епоха, като освобождава повечето от пленените войници „...и ги отпратил по селата и градовете им...“. Освен това оставя в някои от завладените градове старите управители, като по този начин си подсигурява подкрепата на местните аристократи и велможи. Само в по-важните градове са поставени български гарнизони и нови ръководители на военните и финансовите ведомства. Също така местният клир е заместен с български духовници.

Голямата победа на българските войски е ознаменувана с възпоменателен надпис върху паметна мраморна колона, поставена в църквата Св. Четиридесет мъченици във Велико Търново, който гласи:

Войната с Унгария от 1232 – 1233 г. Съюзът между България и Никея, насочен срещу Латинската империя, провокира репресивни мерки от страна на папата и Кралство Унгария. През 1232 г. унгарците превземат района на Белград и атакуват Средец (София), но са победени от цар Иван Асен II. През 1233 г., под ръководството на бъдещия крал Бела IV, унгарците отново нахлуват, като този път завземат Малко или Западно Влашко (Олтения) и създават Северинския банат.

Не е ясно колко време унгарците успяват да задържат своите завоевания, но те ​​са възстановени от Иван Асен II преди монголското нашествие от 1240 – 1241. И двата региона Белград и Банат на Северин са отново възстановени от Унгария през 1246 г.

Войната от 1235 – 1236 г. След битката при Клокотница Иван Асен II практически става най-силният владетел на Балканския полуостров. Засилването на България започва да тревожи нейните съседи. Особено обезпокоени са латинците, които се страхуват за своята столица. Към 1231 г. отношенията между България и Латинската империя се изострят и поради това българският цар започва да укрепва южната граница. Обновена и допълнително укрепена е крепостта при Станимака (Асеновград) както личи от намерения там надпис. Като се отказват окончателно от намеренията си за съюз с българите, латинците избират за опекун на Балдуин II бившия йерусалимски крал Жан дьо Бриен и се свързват още по-здраво с папата.

Владетелят на Никейската империя Йоан III Дука Ватаци решава да потърси съюз с българите, за да бъде по-успешна борбата му с латинците. Към такъв съюз се стреми и Иван Асен II, тъй като се надява той да му донесе нови териториални придобивки. Преговорите завършват успешно и през 1235 г. в град Галиполи между двамата владетели е сключена спогодба, скрепена с брак между дъщерята на Иван Асен II Елена и сина на Ватаций Теодор II Ласкарис. Спогодбата предвижда да се признае пълната независимост на Българската църква, чийто глава – търновският архиепископ Йоаким – получава титлата „патриарх“. Така е възстановена разрушената от Василий II Българска патриаршия, като това означава окончателен отказ на българската държава от сключената през 1204 г. уния с Римската курия. Предвижда се съвместна борба срещу латинците за окончателното им прогонване от Тракия.

Военните действия започват още същата година, като българските и никейските войски нападат и завладяват Източна Тракия, след което тя е поделена между съюзниците съгласно предварително постигнатото между тях споразумение. Никейците получават Галиполския полуостров с град Малит и други градове по северозападното крайбрежие на Мраморно море, както и крепостта Кисос. Границата между тях и българите в Тракия се простира на запад до река Марица, а на изток до планината Ган и близо до крепостта Цурулон. Българите получават областите, намиращи се на север, т.е. голяма част от Източна и Южна Тракия със земите около Пловдив, които са присъединени към българската държава още след Клокотнишката битка.