Македоно-одринското опълчение е специална българска военна част, действала по време на Балканската (1912 – 1913) и Междусъюзническата война (1913). То е създадено на 23 септември 1912, в навечерието на Балканската война. Съставено е предимно от доброволци от териториите на Македония и Одринска Тракия (14 670 души), които поради факта, че са избягали от пределите на Османската империя, не са зачислени в редовната армия. В опълчението се включват и българи от Северна Добруджа и Поморавието, над 500 доброволци от други страни (руснаци, чехи, румънци и други), в това число и една цяла арменска рота съставена от 274 души.Косев, Кирил. Подвигът, София, 1983, Военно издателство, стр. 38 След края на войните за национално обединение ветераните от МОО формират Съюза на македоно-одринските опълченски дружества, който развива културно-просветна дейност.
Формиране
На 17 септември 1912 с указ на цар Фердинанд I в България е обявена всеобща мобилизация. На 18 септември началникът на щаба на армията генерал-майор Иван Фичев възлага на подполковник Александър Протогеров и майор Петър Дървингов да организират и изпратят в тила на османските сили „малки партизански отряди“.
На 19 септември Изпълнителният комитет на Македоно-одринските благотворителни братства свиква на Колодрума (сегашният софийски квартал Лагера) всички македонски и тракийски имигранти, които не са служили във войската. За два часа се събират над пет хиляди души, пред които подпредседателят на комитета доктор Полихрон Нейчев произнася пламенна реч. Пристъпва се към сформиране на подразделения от доброволците, като се излъчват десетници и стотници. Организират се и първите занятия по военно обучение. На 20 септември в занятията се включва и първият инструктор на доброволците, запасният офицер Дянко Караджов. През следващите дни в сборния пункт продължават да се явяват все нови и нови хора – войводи, четници, учители, студенти, селяни, занаятчии, лекари, инженери, дори свещеници, както и вече възрастни опълченци, участвали в Руско-турската освободителна война през 1877 – 1878 година. Много чужденци – руснаци, румънци, черногорци, гърци, сърби, чехи, словаци, грузинци, арменци и други също изявяват желание да постъпят като доброволци в българската армия и да се бият за освобождението на поробените българи от Македония и Одринска Тракия.
Регламентиране и статут
На 23 септември е установен Щаб на опълченските дружини, в който влизат дейците на Върховния комитет подполковник Протогеров, подполковник Стефан Николов, майор Дървингов и капитан Стоян Величков. Щабът пристъпва незабавно към създаването на доброволчески формирования. Създадени са и шест отдела – за обучение на доброволците, техническа част, за набор и адютантура, полиция, за разквартируване и административен в състав от 16 секции – на които са поставени задачи, свързани със сформирането, настаняването, екипирането и обучението на опълченските дружини.
На 23 септември със заповед на Действащата армия е обявен специален правилник – „Положение за формиране на доброволческите отряди“. В състава на доброволческите отряди се приемат всички българи и чужденци, които са изразили желание, независимо от тяхното поданство. За да бъдат включени в отрядите обаче, към българските граждани се предявява изискването да не са отбили редовната си военна служба. Доброволческите отряди са със статут на самостоятелни части от българската армия, но при необходимост се използват и за попълване на войскови части от нейния състав. Снабдяването им с храни, обмундирование и въоръжение е задължение на началника, към който са придадени.
Щабът на Действащата армия подготвя и специален „Правилник за доброволческата служба на офицери, подофицери, лекари, аптекари и други специалисти чужденци във войската през военно време“, който урежда всички въпроси, свързани с небългарските поданици, които желаят да вземат участие във войната като доброволци от опълченските дружини. Началникът на щаба на Действащата армия, генерал-майор Иван Фичев утвърждава документа на 25 септември и той незабавно влиза в сила. Подобно на целия личен състав на българската армия и доброволците чужденци „се подчиняват на българските закони и са длъжни да изпълняват всичките заповеди и разпореждания на началствующите лица, под чиято власт те бъдат назначени“. Според изискванията на закона те остават на служба, „догдето трае военното време“, и могат да бъдат освободени от нея само със съгласието и по преценката на своите началници. По този начин юридически се регламентира присъствието на доброволците небългарски поданици в състава на българската армия и се урежда техният статут.
Документите премахват съществуващите пред българите от Македония и Одринска Тракия правни ограничения и им позволяват да вземат участие във войната. Опълченците се приемат при строг подбор, тъй като броят на кандидатите достига около 25 000 души, което далеч надвишава възможностите за въоръжаването и екипирането им. При подбора критериите за приемане на военна служба са същите, каквито са установени от Закона за въоръжените сили на Царство България.
Структура и командване Щаб на Опълчението На 25 септември 1912 година генерал Фичев назначава и състава на щаба на македоно-одринските дружини. Тяхното ръководство е възложено на началника на Девета дивизионна област генерал-майор Никола Генев – участник в Руско-турската война от 1877 – 1878 година като доброволец от Българското опълчение, а също и в Сръбско-българската война през 1885 година. За негов помощник е назначен охридчанинът подполковник Александър Протогеров, а за началник-щаб – кукушанинът майор Петър Дървингов.
На 28 септември „за носене на службата“ към щаба на опълчението са зачислени още осем офицери. Освен имената на другите трима офицери от ЩПО – подполковник Стефан Николов, ротмистър Димитър Атанасов и капитан Стоян Величков, в списъка са посочени и имената на подпоручик Петър Хаджипетров, прикомандирован от 36-и пехотен козлодуйски полк, подпоручик Иван Минков от 1-ва пионерна дружина, подпоручик Димитър Аянов от Двадесет и четвърти пехотен черноморски полк, подпоручик Никола Лефтеров от Осми пехотен приморски полк и подпоручик Дянко Караджов, който до този момент е инструктор в Македоно-одринското опълчение. Подпоручиците Лефтеров и Аянов обаче, въпреки че са зачислени в щаба на опълчението, почти веднага след това заминават начело на чети за вътрешността.
Ново офицерско попълнение от общо 9 подпоручици при-стига в опълчението на 7 октомври – от 4-ти пехотен плевенски полк са прикомандировани пет дути, от 17-и пехотен доростолски полк – трима, а от 34-ти пехотен троянски полк – един. На 10 октомври пристигат още четирима офицери – един капитан и двама подпоручици от 18-и пехотен етърски полк, както и един подпоручик от 19-и пехотен шуменски полк. До края на месеца в Македоно-одринското опълчение са зачислени още трима офицери – един капитан от Мостовата дружина, един капитан от Видинския крепостен батальон и един подпоручик от 16-и пехотен ловчански полк. През следващия месец командирските места в опълчението са частично запълнени, макар и предимно с младши офицерски кадри, без почти никакъв стаж в армията.
Формиране на дружините. Командири
Към 26 септември щабът на дружините разполага вече с около 6500 доброволци.
Съгласно разработените щатове най-малката структурна единица на дружините е отделението, което се състои от 8 души. Шест отделения образуват един взвод, а четири взвода – рота. Взводът е в състав от 49 души, а ротата – от 212 – 215 души. Четири роти образуват дружина, към която се придава и нестроева рота в намален състав. Дружинният командир разполага и с органи по дисциплината, разквартируването, свръзката, прехраната, санитарното дело, снабдяването с боеприпаси, паричната част и домакинството или всичко с 1079 души. Решено е също дружините да носят имената на градове, които са се прославили с участието на населението им в националноосвободителните борби в Македония и Одринска Тракия. Това обаче не означава, че доброволците трябва да произхождат единствено от града или околията, чието название носи дружината.
До 2 октомври са организирани шест дружини.
Първа дебърска дружина е съставена само от дебрани, тъй като те първи пристигат на сборния пункт, и преди още останалите доброволци да са се появили, формират своята дружина, подразделяйки я на роти и взводове. За неин пръв командир е назначен подпоручик Дянко Караджов. Втора скопска дружина с командир подпоручик Иван Минков се създава от доброволци от Кривопаланското, Кратовското, Кумановското и Скопското братство. Трета солунска дружина е сформирана от доброволци от Щипското, Сярското, Драмското, Солунското и Кукушкото братство. Командир на Солунската дружина е ротмистър Димитър Атанасов Думбалаков, от Сухо, Солунско. Четвърта битолска дружина включва доброволци от Битолското, Прилепското и Тетовското братство. Неин командир е капитан Владимир КаназиревЧалгънова, Елена. Владимир Николов Каназирев (1879 – 1962), в: Военноисторически сборник, 2008, 1, стр. 37 – 42.. Пета одринска дружина е съставена от емигранти, обединени от Одринското, Разложкото и част от Горноджумайското и Петричкото братство. За временен командир е назначен фелдфебел Радул Канели. Шеста охридска дружина се формира от 1-ва рота на Крушевското братство, 2-ра рота от Костурското, 3-та рота от Охридското и 4-та рота от Охридското и Кичевското братство. Командир на дружината е поручик Константин Мановски.
Успоредно с шестте опълченски дружини през октомври 1912 година под ръководството на капитан Стоян Величков в основни линии приключва и формирането на инженерно-техническата част. В състава ѝ влизат инженерно, сигнализаторско, хелиографно, телефонно, велосипедно, мортирно, минноподривно, химическо, електрическо-монтьорно и обозно отделение и механическа работилница. Съставът ѝ постепенно се увеличава, за да достигне към момента на разформироването на Македоно-Одринското опълчение през 1913 година до 268 души.
Полагат се основите и на санитарен отряд. Към 26 октомври 1912 г., когато се изнасят от София към местоназначението си, лазаретът и аптеката имат общо 72 души персонал, 7 товарни коли и 17 впрегатни животни. Съставът на отряда се увеличава и надхвърля 250 души. Изградени са и останалите предвидени по щата опълченски подразделения. Числеността им към момента на изнасянето за театъра на военните действия на 26 октомври 1912 година достига 111 души за интендантската рота, 77 за огнестрелния парк, 64 души с 97 товарни животни и 42 каруци в продоволствения транс-порт и 25 души музикантски хор.
В началото на октомври 1912 от дивизионните области пристигат още 3993 доброволци, 165 подофицери и запасняци и 7 офицери и от тях са сформирани още шест дружини.
Седма кумановска дружина е организирана в Кюстендил под ръководството на подпоручик Димитър Светогорски. Осма костурска дружина се формира от капитан Стоян Величков и подпоручик Хр. Трайков в София от доброволците от варненското македоно-одринско братство. В дружината е зачислен партизанският отряд на подпоручик Димитър Аянов, който действа в Малкотърновско и Лозенградско като съставна част от партизанската дружина на подпоручик Михаил Герджиков. Девета велешка дружина се създава под командването на капитан Методи Бойчев в Русе, където е подготвена и обучена, като доброволците дори успяват да проведат стрелби. В сравнение с личния състав на всички останали дружини опълченците от 9-а дружина са най-добре организирани и екипирани. Десета прилепска дружина е организирана в София от пловдивските македоно-одрински доброволци. Нейни организатори са подпоручик Лало Вутов и капитанът от руската армия българинът Владимир Везенков от Крушево. В състава ѝ е зачислена и група македоно-одрински емигранти, пристигнали специално от САЩ, за да вземат участие във войната. При прилепчани е зачислена партизанската рота, командвана от подпоручик Никола Лефтеров.