Капитализмът () е икономическа система, при която средствата за производство, индустрията и търговията се контролират от частни собственици в условията на пазарна икономика.: „1. Икономическа система, характеризираща се със свобода на пазара, нарастваща концентрация на частната и корпоративната собственост върху средствата за производство и разпределение пропорционално на натрупването и реинвестирането на капитала. 2. Политическа или социална система, основана върху такава икономическа система. — От фр. capitalisme.“Chris Jenks. Core Sociological Dichotomies. "Capitalism, as a mode of production, is an economic system of manufacture and exchange which is geared toward the production and sale of commodities within a market for profit, where the manufacture of commodities consists of the use of the formally free labour of workers in exchange for a wage to create commodities in which the manufacturer extracts surplus value from the labour of the workers in terms of the difference between the wages paid to the worker and the value of the commodity produced by him/her to generate that profit." London, England, UK; Thousand Oaks, California, USA; New Delhi, India: SAGE. p. 383. Основни характеристики на капитализма са натрупването на капитали, конкуренция на пазара на труда, конкуренция на пазара на стоките и услугите. В капиталистическата икономика участниците в пазара определят цените на активите, стоките и услугите.
Някои изследователи използват и по-широки дефиниции на понятието капитализъм, като включват в него смесени икономики, като социалното пазарно стопанство (социален капитализъм), и дори икономическата система на комунистическите режими, разглеждани като държавен капитализъм (социалистическа държава).
Някои елементи на капитализма съществуват още през Античността, а през европейското Късно Средновековие процъфтява т.нар. търговски капитализъм. Класическият капитализъм се формира в Западна Европа от XVI век, и се превръща в преобладаващата система в региона в края на XVIII век. Той постепенно се разпространява и във вътрешността на континента, а през XIX – XX век се превръща в основния двигател на индустриализацията в по-голямата част от света.
Наименование Други понятия, използвани понякога вместо капитализъм: Капиталистически начин на производство Икономически либерализъм Свободно предприемачество Свободен пазар Лесе-фер Пазарна икономика Пазарен либерализъм Саморегулиращ се пазар
Наименованието „капитализъм“ произлиза от понятието „капитал“. То започва да се използва през XII – XIII век със значение на фондове, запаси от стоки, суми пари или пари, носещи лихва, като по това време за същата цел се използват и други синоними, като богатство, пари, фондове, стоки, активи, собственост и други. По-късно, в средата на XVII век се появява и понятието „капиталист“, което означава собственик на капитал. То се използва често в трудовете на Дейвид Рикардо в началото на XIX век.
Понятието „капитализъм“ е използвано за пръв път от френските социалисти Луи Блан (1850) и Пиер-Жозеф Прудон (1861). Малко по-късно Карл Маркс също го използва в своя труд „Капиталът“, макар че той говори далеч по-често за капиталистически начин на производство. През 70-те години понятието започва да се използва не само в социалистическата литература, но и в популярния печат. В началото на XX век то навлиза и в академичната литература, например в трудовете на Вернер Зомбарт и Макс Вебер, който през 1904 година издава книгата „Протестантската етика и духът на капитализма“ (Die protestantische Ethik und der Geist des Kapitalismus).
История В труда си „Апология на историята, или занаятът на историка“ френският историк Марк Блок отбелязва трудността да се укаже конкретното време на появата на капитализма:Марк Блок. Апология истории, IV, 3 „Към коя дата следва да се отнесе появата на капитализма – не капитализма от определена епоха, а капитализма като такъв, Капитализъм с главна буква? Италия от XII век? Фландрия от XIII век? Времената на Фугерите и антверпенската борса? XVIII или даже XIX век? Колкото историци – толкова рождени дати.“
За епоха на първоначално натрупване на капитала в Европа се счита времето от средата на XV век до средата на XVIII век. В този период се наблюдава ръст на търговията, като и основаването и развитието на редица обслужващи я институции (банки, застраховане, акционерни дружество, запис на заповед и др.). Владетелите в Западна Европа започват да провеждат политика на меркантилизъм, която е основана на теорията, че е необходимо да се продава зад граница повече, отколкото се купува, а разликата да се получава в злато. За получаването на най-голям доход от износа, меркантилистката теория препоръчва използването на монополи, предоставянето на които превръща владетелите и приближените им в съюзници на търговците.Н.Розенберг, Л. Е. Бирдцелл, мл. „Как Запад стал богатым“ От XV век, в Англия започва процес на отнемане на земята на селяните (т.н. ограждане), след известно време подобни процеси протичат в Германия и други страни на Западна Европа, вследствие на което много селски жители се преселват в градовете, увеличавайки предлагането на труда в тях.
Още през XIV век в градовете на Италия възникват първите манифактури. Към XVIII век те стават разпространено явление по цяла Западна Европа. Но възникването на промишления капитализъм се случва на границата между XVIII и XIX век. Съгласно изказването на Карл Маркс „мелницата създава феодализма, а парната машина – капитализма“ (Misere de la philosophie (1847 г.). Използването на парните машини довежда до това, че работилниците и манифактурите с предимно ръчен труд се превръщат в използващи машини фабрики. Занаятчиите, първоначално владеещи техните собствени средства за производство, постепенно се превръщат в наемна класа на работници, лишени от собственост върху средствата за производство – пролетариат. Собствениците на фабрики и банкерите се превръщат в капиталисти и формират новата управляваща класа, изтласкала старата земевладелска аристокрация. Индустриалната революция е придружена от рязко увеличаване на производителността, бърза урбанизация, началото на бърз икономически растеж (такъв растеж, като правило, е наблюдаван дотогава в рамките на столетие), исторически бързото нарастване на жизнения стандарт на населението. Индустриалната революция позволява в рамките едва на 3 – 5 поколения да се премине от земеделското общество (където по-голямата част от населението води натурално домакинство) към съвременната градска цивилизация. Бързата урбанизация и ръстът в броя на наемните работници изострят социалните проблеми. В протежение на XIX – началото на XX век, жилищните условия на голяма част от градското население не отговарят на елементарни санитарно-хигиенни изисквания. Внедряването на машини позволява да се използват нискоквалифицирани работници с малък срок на обучение и непритежаващи голяма физическа сила. В промишлеността започва масово да се използва женски и детски труд.
Във Франция, Великобритания и други страни още в края на XVIII век се появява стремеж на работниците към образуване на профсъюзи.
На тези обединения противодейства законодателството, забраняващо всякакъв род съединения и съюзи на работниците за преследване на общите им интереси под страх от углавно наказание. Съюзите на работниците започват да се организират тайно. В края на XVIII и през първата половина на XIX век недоволството на работниците от тяхното положение довежда до многочислени стачки и безпорядък, съпровождан от грабежи и разрушение. В същото време, работниците считат за причина на своето обедняване машините и фабриките и се обръщат против тях. Към такъв род вълнения се отнасят например движението на лудитите във Великобритания, бунтовете във Франция от 30-те и 40-те години, вълненията в Силезия през 1844 г. и др.
За първото организирано работническо движение може да се счита чартизма във Великобритания от 1837 – 1848 г. Чартистите искат предоставяне на работниците на избирателни права. В класовата борба на работниците се появяват два течения – икономическо и политическо. От една страна, работниците се обединяват в профсъюзи и устройват стачки за повишаване на работните заплати и подобряване на условията на труд, а от друга, осъзнавайки се като отделна социална класа, те се стремят да влияят на хода на политическия живот в страните си за приемането на законодателство, защитаващо правата им, и провеждането на социални реформи. При това, сред работниците започват да се разпространяват социалистически и комунистически, както и анархистки идеи. Най-радикалните поддръжници на тези идеи призовават към социална революция. Първата голяма революционна проява на работническата класа е Юнското въстание от 1848 г. в Париж. Във втората половина на XIX век започват да възникват социалдемократическите партии, които отстояват интересите на работниците.
Социалните протести и стремежът да се намали политическата нестабилност заставят политиците да излязат в подкрепа на разработването на социални програми, държавно регулиране на отношенията между наемните работници и наемателите на труда им. Постепенно законодателните забрани за работническите организации са отменени. В края на XIX и началото на XX век в страните от Западна Европа са въведени държавното социално осигуряване в случай на нетрудоспособност, здравното осигуряване, помощите за безработни, пенсиите по старост. Така възникват основите на социалната държава.
Характерен елемент на развиващия се капитализъм е колониализмът. През XVIII – XIX век Великобритания създава колониална империя, която става пазар за нейната промишленост. През XIX век бързата индустриализация довежда до ръст на търговията между европейските държави, техните колонии и САЩ. В този период търговията с развиващите се страни често има неравнопоставен характер.
Първата световна война изостря социалните противоречия в капиталистическите страни и довежда до Октомврийската революция в Русия, в резултат на която средствата за производство са национализирани.
В развитите капиталистически страни след Първата световна война работническата класа се сдобива с въвеждането на всеобщо избирателно право, 8-часов работен ден, признаване на практиката на колективни трудови договори, приемането на по-прогресивно социално законодателство.Статья „Рабочий класс“ в БСЭ
Сериозен удар по световната капиталистическа система нанася световната икономическа криза в края на 1920-те и началото на 1930-те години. Възниква спешна нужда от мерки за държавно регулиране и социална защита, въведени в САЩ от правителството на Франклин Делано Рузвелт в рамките на „Новия курс“. В Англия значимо събитие в политическо-правния живот е докладът на Уилям Бевъридж в парламента (1942 г.), в който се говори за принципите на държава на всеобщото благосъстояние. Терминът е употребен като синоним на понятието „социална държава“. Започва да се говори за „модела на социална защита“ на Бевъридж. Правителството на лейбъристите реализира този модел във Великобритания, формирайки от 1945 г. система за социална защита, включваща предоставяне на държавна гаранция за населението, установяване на задължение за работодателя да осигури социална осигуряване за наемните работници с тяхното частично участие, както и задължение на работниците за допълнително лично осигуряване. Обезпечават се основни условия за живот – държавно (безплатно) здравеопазване, равни възможности за семействата във възпитанието на децата (учебни пособия), предотвратяване на масова безработица.
Втората световна война води до влизането в социалистическия лагер на още редица страни. В световната икономика глобализацията ускорява темповете си. Това създава условия за привличане в световната икономика на по-слабо развитите страни, осигурява икономия на ресурси, стимулира световния прогрес, но има и някои негативни последствия.