Дебър

Дебър (; , Дибра, , Дебре) е град в западната част на Северна Македония. Населението му е 14 561 души. Център е на община Дебър с 18 селища.

География Градът се намира в Дебърското поле, на брега на изкуственото Дебърско езеро, между реките Черни Дрин (Църн Дрим) и притока ѝ Радика близо до границата с Албания. Градът е обкръжен от планините Дешат, Стогово и Ябланица. Надморска височина: 625 метра.

Дебър се слави и с изобилните си минерални богатства. До село Райчица има гипс. На други места се срещат мрамор и желязна руда. На пет километра от града, до село Банище, са прочутите Дебърски бани.К. Рачев. Западна Македония. С., 1925, с. 32 – 33.

История Етимология Според „Българския етимологичен речник“ името на града произхожда от старобългарското , , „яма“ и е родствено на дебри, „непроходима гора“.

Средновековие Макар да не се споменава в документите от времето на император Василий II Българоубиец, в края на XI век Дебър вече е център на епархия на Охридската архиепископия, вероятно отделена от Охридската. В околностите на града, в неидентифицираното село Агноандика, е роден Йоан Дебърски – първият глава на архиепископията.

Според Иван Микулчич на мястото на днешния град Дебър, в северния му дял, се е намирал средновековният град Ораховник (Раховник), известен по писмени източници. Разкопки в Дебър не са правени. Други автори идентифицират Ораховник с крепостта при Коджаджик или със Свети град. Според Микулчич споменатият от Никифор Григора „епископ Дебарски от Македония“ към началото на XIV век, както и по ранният епископ дебърски, споменат в писмото на Теофилакт Охридски от 1108 година се отнасят друг епископски център край град Кайляри - Дебрец, тъй като към началото на XIV век Дебър вече е завладян от сърбите. Според Арсени Алексиев градът първоначално се е намирал при село Граждани, след което се е преместил при голямото село Раовник (Орѣхово).Алексиев, Арсени. Етнографски бележки за поляните, мияците и бърсяците, Сборник за народни умотворения и народопис. Издава Българската академия на науките, книга ХХХ, София, 1914, с. 8.

В Османската империя

В османските преброителни дефтери от 1519 и 1583 година Раховник е отбелязан като касаба (градче), а по-късно и като седалище на цялата Дебърска каза. По-късно вместо Раховник се появява името Дибре. Феликс Петанчич нарича през 1502 година града Дибри (Dibri). В началото на XIX век има размирици срещу султана. По това време градът има 4200 жители и 64 дюкяна. В края на века населението възлиза на 15 500 жители.

В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Дебър е посочен като град с 4600 домакинства, като жителите му са 7060 албанци и 3800 българи.

Според статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) в 1900 година Дебър има 15 500 жители, от които 4500 българи християни, 10 500 арнаути мохамедани и 500 цигани.

На Етнографската карта на Битолския вилает на Картографския институт в София от 1901 година Дебър е център на каза и на санджак с 2350 къщи, от които 450 къщи български и 1900 къщи албански.

Според митрополит Поликарп Дебърски и Велешки в 1904 година в Дебър има 70 сръбски къщи.Доклад на митрополит Поликарп, 25 февруари 1904 г., сканиран от Македонския държавен архив Към 1905 година цялото християнско население на Дебър е под върховенството на Българската екзархия. По данни на секретаря на екзархията Димитър Мишев („La Macédoine et sa Population Chrétienne“) в града има 3120 българи екзархисти и функционират едно прогимназиално и три основни български училища.

През първото десетилетие на ХХ век албанското население на града се представлява от първенци, които често се налагат над османската администрация. Арсени Алексиев, пише през 1908 година:

Сред най-влиятелните дебърски първенци са Сефедин Пустина и Шакир бег Агеновски. Те се смятат за „брънка за спогаждане между правителството и населението (арнаутите)“Алексиев, Арсени. Етнографски бележки за поляните, мияците и бърсяците, Сборник за народни умотворения и народопис. Издава Българската академия на науките, книга ХХХ, София, 1914, с. 6. По това време градът е разделен на три главни махали: Инкяр махала на изток, Дервиш Мустафа махала на юг и Байрамбег махала на север. В тези махали се намират и българските подмахали - Тикварци в Инкяр махала, Дуганджиовци в Дервиш Мусатафа махала и Варош в Байрамбег махала. Дуганджиовци е малка и разпръсната махала, а Варош е най-голяма от българските подмахали. В нея се намира българска църква, основно и трикласно училище и митрополията. Зад църквата, по рида Свети Никола са разположени българските гробища. Варош се дели на родови подмахали: Аджиматовци, Пичаковци, Цегудевци, Поповци, Чучуковци и други.Алексиев, Арсени. Етнографски бележки за поляните, мияците и бърсяците, Сборник за народни умотворения и народопис. Издава Българската академия на науките, книга ХХХ, София, 1914, с. 6-7.

След Младотурската революция от лятото на 1908 година в града е създаден Български конституционен клуб, чийто председател е деецът на ВМОРО Нестор Поповски и членове Дамян Йосифов, А. Стрезов, Наум Бояджиев, Т. Кунов и С. Н. Василев. В началото на 1909 година е избран български епархийски съвет в състав иконом Търпе Симоновски (председател), поп Спас Поптасев, поп Атанас, Тодор Т. Бояджиев (търговец), Толе Чочков (шивач), Стрезо Наумов (шивач), Нестор Трайов (шивач), Теофил Алексов (шивач), Аврам Петков (бивш кмет) и Аврам Серафимов (кмет на Галичник).Дебърски глас, година 1, брой 9, 31 май 1909, стр. 4. Енорийски свещеник е отец Търпе Тошев.Любенова, Лизбет. Последните български владици в Македония, Изток Запад, София, 2012, стр. 427.

През 1910 година официалната турска власт дава разрешение за строителство на ново училище за българските деца в българския квартал Варош. В 1910 година по време на обезоръжителната акция всички мъже българи са събрани в църковния двор в махалата Вароша и кметът Блаже Стоянов е изтезаван публично.Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 3.

Според статистика на вестник „Дебърски глас“ в 1911 година в Дебър има 420 български екзархийски къщи, 6 български патриаршистки, от които 1 от 1910, а другите 5 – отдавна, и 3000 арнаутски къщи. Сърбоманите имат училище с 1 учителка и 6 ученици.Дебърски глас, година 2, брой 38, 3 април 1911, стр. 2.

През ХІХ и началото на ХХ в. основният поминък за жителите на Дебър е било занаятчийството. В града са се произвеждали различни по вид огнестрелни оръжия, като особено са се славили със своето майсторство албанците. От останалите занаяти преимуществено са били застъпени терзийството, куюмджийството, казанджийството. Дебрани са се славили като добри майстори-строители, резбари и иконописци. От земеделието най-значим дял заема производството на тютюн, а в по-слаба степен-лозарството и овощарството.К. Рачев. Западна Македония. С., 1925, с. 32.

При избухването на Балканската война в 1912 година 129 души от Дебър са доброволци в Македоно-одринското опълчение.

В Сърбия, Югославия и Северна Македония След Междусъюзническата война в 1913 година градът остава в Сърбия, срещу което населението възстава в Охридско-Дебърското въстание. Населението на Дебър драстично намалява след Първата световна война.

Според преброяването от 2002 година Дебър има 14 561 жители.

Националност Всичко македонци 1054 (7,24%) албанци 10 768 (73,95%) турци 1415 роми 1079 власи 2 сърби 22 бошняци 2 други 219

От обявилите се за турци 98% са посочили като майчин език „македонския“ и всъщност става въпрос за помаци.

Забележителности В периода XVII - XIX век се развива Дебърската художествена школа, чиито представители са изработили съществена част от иконостасите в България (например църквата „Света Богородица“ в град Пазарджик) и днешна Северна Македония. Еребаровата къща и Селевата къща са обявени за паметници на културата. Старият и Новият хамам, който е художествена галерия, също са паметници на културата.

Дебрани

В XIX и началото на XX век Дебър е със смесено българо-албанско население, последното голямо българско селище в западна посока. След големите миграционни вълни на изток, 75% от населението на града са албанци. Един от най-известните българи дебрани е професор доктор Живко Ошавков, основателят на социологическата наука в България. Друг известен дебранин е Наум Бояджиев, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Сред албанците дебрани се открояват имената на Саид Найдени – водеща фигура на албанското Възраждане в XIX век, Фикри Дине, министър-председател на албанското колаборационистко правителство през Втората световна война, и Екрем Баша, популярен съвременен косовски писател.

Други На Дебър е наречена улица в квартал „Красно село“ в София ().

Побратимени градове Видин, България

Външни препратки Община Дебър Дебърско благотворително братство – „До Господина Министър-Председателя и до Господина Министра на Външните работи и Изповеданията в Царство България“, София, 10 октомври 1940 година „Отчет за хода на събирането помощите от родолюбивите дебрани за доизкарване училищната сграда в гр. Дебър“, София, 1912 година Народни първенци от Дебърско и Кичевско – „Писмо до Великия Везир на Османската Империя – 1. септемврий. 1863 г.“, публикувано във в. „Мир“, брой 9123, София, 1930 година полк. оз. Ст. Стаматов. Дебърската епископия. С., 1941, 21 с. К. Рачев. Западна Македония. С., 1925. Марко Григоров. Говорът на малореканците в Дебърско. Поминък, жилища и носии. Лазар Димитров. Кратки етнографски бележки за Дебърско с оглед към говора в тоя край Ив. Снегаров. Георги Кастриота-Скендербег (1405 – 1468 г.) и отношението на Дебър и Охрид към Освободителната му борба. в: Исторически преглед, 1968, кн. 2, 60 – 65 с. Дебърско благотворително братство – „Дебърски глас“, периодично списание, бр. 5, София, 1943 година Дебърско благотворително братство – „Дебърски глас“, периодично списание, бр. 6, София, 1943 година

Бележки