Македонски български апостолически викариат

Македонски български апостолически викариат ( или Vicariatum Apostolicum pro Bulgaris Catholicis Macedoniae) е апостолически викариат, една от двете епархии на Църквата на съединените с Рим българи, съществувала с център в Солун в Османската империя и след 1913 г. номинално в Гърция от 1883 до 1926 година.

При епископ Лазар Младенов

След Берлинския договор от 1879 година, българите униати остават предимно в границите на Османската империя. На 12 юни 1883 г. като част от цялостната реорганизация на църковно-административната структура на Католическата църква на Балканите, Конгрегацията за разпространения на вярата разделя Македония и Тракия (Солунския и Одринския вилает) на две отделни в административното си управление епархии - викариати, подчинени на Цариградската българска архиепархия. Викариатът е поверен на отците лазаристи, които имат мисия в Солун от сто години. За апостолически викарий на Македонския викариат с център Солун е назначен титулярният саталски епископ лазарист Лазар Младенов от Банско, владика с богословско образование.

Според ръководителя на Солунската лазаристка мисия Аугусто Бонети в 1883 година в Македония има около 60 000 българи католици в седемдесет и пет селища, като само половината имат някакво свещенство. В 1885 година обаче друго изчисление дава 30 000 католици в 21 селища. Някои селища често сменят православието и католицизма според наличието на финансови ресурси и свещенство.

Лазаристите заедно с женското им разклонение викентинките, поддържат повечето учебни заведения и сиропиталища в униатските селища и на първо място Солунската българска семинария (1886 - 1914), която е единственото униатско средно училище и съответно основното учебно заведение във викариата. В 1892 година, за да са по-близо до униатското паство, повечето от отците лазаристи в Солун приемат източния обред.

При епископ Лазар Младенов униатството в Македония претърпява подем, макар дейността на българския католически епископ в Македонския викариат да е затруднявана от османските власти. През голяма част от епископството му в Македония, Лазар Младенов няма издаден берат и съответно разрешение от властите свободно да посещава енориите си и е принуден да стои в Солун. Така цариградският архиепископ Нил Изворов двамата му викарни епископи в Македония и Тракия са споменати за пръв път в Салнамето за 1889 г. (1306 г.), в което подведомствената област на Лазар Младенов е Солунският вилает, а той е титулуван „деспот“:

През 1881 г. българските униатски села и квартали в градовете получават правото на собствен кмет (мухтар) с печат с текст „българокатолически мухтар на...“, а архиепископ Нил Изворов получава правото да заседава в управителния съвет на Кукуш, а българите униати – правото да заседават според числеността им в местния меджлис.

В 1893 година епископ Лазар Младенов най-сетне получава берат и в същата година с ираде привилегиите на българския униатски епископ са потвърден и разширени – той получава правото да представлява униатите пред държавата по граждански и духовни дела, да заседава във вилетския и в казалийските съвети, да съди по католически духовни дела, отстъжда по духовни дела, по брачни въпроси, завещания и други. Така епископ Лазар получава правата на другите духовни глави в империята.

При епископ Епифаний Шанов В края на 1894 година епископ Младенов се връща временно към православието и на следната година на негово място е назначен ливийският епископ Епифаний Шанов – опитен в администрацията на викариата, дългогодишен наместник на епископ Лазар в Кукуш, а преди това – секретар на архиепископ Нил Изворов.

На 9 април 1899 година във викариата е основана общността на сестрите евхаристинки, изцяло българска монашеска религиозна общност, формирана по модела на сестрите викентинки. През 1892 г. евхаристинките пренасят центъра си в гевгелийското село Палюрци, закупено изцяло със средства на отец Йосиф Алоати. В Палюрци евхаристинките изграждат манастир, сиропиталище, ателиета за шев за момичета и земеделско училище за момчета. Бързо разкриват мисии в униатските селища Богданци (1900), Гевгели (1901), Пирава (1905), Стояково (1908) и Долни Тодорак (1911). В навечерието на Балканската война евхаристинките наброяват около 40 монахини, почти изключително македонски българки.

Подведомствената област на епархията при владичеството на епископ Епифаний Ливийски също е разширена, като вече включва не само Солунския, но и Битолския вилает. В Салнамето за 1895 г. (1313 г.), Епифаний носи титлата „владишки наместник“ и е признат новият обхват на викариата:

В същата година архиепископ Нил Изворов се връща към православието и длъжността цариградски архиепископ и милет баши на българите католици остава вакантна до 1907 година. Салнамето от 1896 година обаче показва, че властите припознават като такъв епископ Епифаний и го титуловат:

Така македонският български униатски епископ е поставен по-високо от тракийския, като формулировката се запазва и през първото десетилетие на XX век. Викариатът обаче така и не успява да обхване и Скопски вилает, тъй като тук се сблъсква със съпротивата на Фулгенцие Царев, архиепископа на западнообредната Скопска архиепархия, който се опитва да разшири диоцеза си на юг, присъединявайки Битолския вилает и северните части на Солунския – Тиквешката каза. Така малобройните униати в Северна Македония остават без защита и юридическо представителство. В 1899 – 1900 година и Велешка каза е откъсната от Солунския вилает и съответно от викариата и придадена на Скопския и съответно на Скопската архиепархия.

През лятото на 1909 година Михаил Миров получава султански берат за български католически архиепископ (екзарх) и съответно милет баши в цялата империя. В съпровождащото берата ираде са споменати поименно двамата епископи за двата викариата - Михаил Петков за Тракия и Епифаний Шанов за Македония.

В навечерието на Балканската война викариатът обхваща 39 селища, в които има 27 енории и 36 свещеници – 26 мирски и 10 монаси лазаристи.

Диоцез В юрисдикцията на Македонския викариат спадат изцяло или частично 39 селища в 6 кази на Солунския вилает на Османската империя:

Кукушко

От 1895 до 1909 година официално седалище на епископа е Солун, но реалният му център е град Кукуш. В края на XIX – началото на XX век е и сградата на епископията, към която има и параклис, изграден от лазаристите. В 1910 година историческият център на българското униатство става и официално епископска резиденция, а Солун остава формален център на викариата.

В града има две униатски църкви – катедралната „Света Богородица“ и манастирската „Свети Георги“ в едноименния женски манастир. Има мъжко и девическо униатско училища, а през юли 1885 г. в града е открита къщата на викентинките, наречена „Свети Йосиф“. Сестрите на милосърдието поддържат също и диспансер и аптека, които оказват помощ на всички нуждаещи се и предоставят безплатно лекарства в града и по селата. Диспансерът първоначално преглежда по 40 – 50 болни, а през 1901 г. по 20 – 30 души дневно. Във викентинското сиропиталище в 1896 г. учат 18 момичета, а през 1904 г. – 30 момичета и 12 момчета. Основен двигател на дейността на викентинките в града е сестра Мери де Порталес, пристигнала в Кукуш в 1885 година и починала там през ноември 1901 г.

През 1879 г. почти целият град е униатски – от 1050 български домакинства 1020 са униатски. След стабилизирането на положението на Българската екзархия обаче, значителна част от населението на града се връща към православието. През 1896 г. според епископ Епифаний униатите в града са около 500 домакинства. Фактът, че и двете големи църкви в града са на униатите, а за православните остава само малката „Свети Атанас“ предизвиква големи конфликти между двете общности – известно време се проповядва да няма бракосъчетания между „староверците“ и униатите, да не се купува от униатите, а владиката Епифаний един ден е гонен от тълпа жени с домати и картофи. Скоро обаче този конфликт заглъхва.Извори за българската етнография, т. 3, Етнография на Македония. Материали из архивното наследство, София 1998, с. 40.

През лятото на 1898 година епископ Епифаний влиза в конфликт с част от паството си, в който се намесва и Екзархията. Епифаний предприема прибързани мерки пред властите и пред гражданите и недоволството срещу него се засилва. В края на септември 1898 година той отлъчва всички, които протестират против него, включително униатските общинари и някои свещеници. Така през август 1898 г. униатите са 303 домакинства с 1299 души в две от деветте махали – Новата махала и Ат пазар. През следващите месеци униатите намаляват до 213 домакинства със 700 души и накрая с епископ Епифаний остават само около 12 къщи с 27 души.

След няколко месеца обаче отново започва връщане на част от кукушани към унията. Към 1899 г. в града има 592 души българи униати, а в началото на 1900 г. – 74 домакинства. В 1907 година униатите са около 55 – 60 домакинства в една енория, но в 1911 година те са 110 домакинства с около 550 души.

В Кукушка каза униатите са в две нахии – градската и Карадаг. Българите в Кукушко са около 60 села от общо 142, като останалите са турски. При това 80% от българските се чифлици, собственост на богати турци и евреи. Българското население е притиснато от тежки данъци и висока престъпност – кражби, убийства, отвличания и потурчвания. Към 1879 г. изцяло или частично униатски са 32 български села в Кукушко, а на следната 1880 година – 36 села. С упадъка на униатството към края на века, броят има спада наполовина – според Васил Кънчов и Българското търговско агентство в Солун българските униатски села в Кукушка каза са 14, а населението в 8 от тях е разделено между униати и православни. Според епископ Епифаний в 1896 година в Кукушко има само 10 униатски села - 7 чисто униатски и 3 смесени - Грамадна, Морарци и Калиново. В 1899 - 1900 година - пика на антиуниатското движение - те са само 2 - Лельово и Михалево.

С началото на новия век, както и в Кукуш, започва известно съживяване на униатството. През есента на 1903 г. изцяло или частично униатски са 5 села – Морарци, Лельово, Михалево, Алексово и Ахчакклисе, което за пръв път приема унията. В 1904 г. епископ Епифаний отбелязва 11 униатски села. В 1907 г. те са 8 в 10 селски енории: Мутулово със 180 къщи; Долни Тодорак с 200 къщи; Горни Тодорак с 65 къщи; Раяново с 30 къщи, Алексово с 60 къщи, Калиново с 30 къщи, Михалево с 22 къщи и Бельово с 40 къщи. През 1910 година униатските села са 10, а в 1912 г. - 12, като само две са смесени с православни българи - Морарци и Мутулово.

Гевгелийско и Дойранско

В Гевгели, макар към 1894 – 1896 година да няма католици, викариатът поддържа специална двуетажна сграда и параклис. В следващите години в града се появява само 1 униатска къща с 8 души (1897 – 1899), но в 1904 година, в резултат на усилената работа на лазаристите в гевгелийските села и поддържането на мисията, униатите в града вече са 90 души. Целта на лазаристите е Гевгели да стане втори униатски център като Кукуш.

В 1879 – 1894 г. униатски – изцяло или частично, са 10 села в Гевгелийска каза. Към края на века вече са 8 – Сехово, Шльопинци, Древено, Мойн, Милетково, Богородица, Богданци и Палюрци, а в 1897 г. 4 - Богданци, Мойн, Милетково и Палюрци. В началото на 1898 г. част от жителите на Стояково отново приемат унията и така униатските села са 5 до 1904 г., като в 1909 година изцяло униатско е само едно село. Център на униатството в Гевгелийско е Палюрци, чифлишко село, изкупено изляло от отец Йосиф Алоати и сестра Еврозия Алоати, в което евхаристинките отварят дом, сиропиталище и училище.

В Дойранско униатски от 1894 година са селата Пирава и Калково, но в 1910 – 1911 година Калково се връща към православието.

Други кази