Битката в залива Лейте, е най-голямата морска битка във Втората световна война и в цялата история. Води се във водите на залива Лейте близо до филипинския остров Лейте, Самар и Лусон от 23 до 26 октомври 1944 г. между Императорския флот на Япония и обединените американски и австралийски военноморски сили. На 20 октомври САЩ дебаркират на остров Лейте като част от стратегията си да изолират Япония от страните, които са под нейна окупация в Югоизточна Азия и особено да лишат войските и индустрията ѝ от доставки на петрол. Имперският японски флот мобилизира почти всичките си основни морски съдове в опит да отблъсне офанзивата на САЩ, но е победен от американските 3-ти и 7-и флот. Японците понасят тежки загуби и оттогава нататък не разполагат с достатъчен потенциал за провеждане на значителни морски сражения. Повечето оцелели тежки кораби, лишени от гориво, остават в базите си до края на войната в Тихия океан.
Битката се състои от четири отделни сражения между противостоящите сили: битката в море Сибуян, битката в протока Суригао, битката при нос Енгано и битката при Самар, както и други действия.
Това е първата битка, в която японски самолети провеждат организирани атаки на камикадзе. Към момента на битката Япония има по-малко самолети отколкото САЩ имат кораби, което демонстрира разликата в силата на двете страни в тази фаза на войната.Thomas2006
Контекст Кампаниите от август 1942 до началото на 1944 г. изтласкват японските сили от много от островните им бази в южните и централните части на Тихия океан, като по този начин се изолират много от другите им бази (най-вече на Соломоновите острови, архипелага Бисмарк, Адмиралтейските острови, Нова Гвинея, Маршалските острови и остров Уейк). През юни 1944 г. поредица от американски десанти, поддържани от отряди на 5-и флот, завладяват по-голямата част от Марианските острови (пропускайки остров Рота). Тази офанзива пробива вътрешния стратегически пръстен на Япония и предоставя на САЩ база, от която бомбардировачи Boeing B-29 Superfortress с голям обсег могат да нападат главните Японски острови.
Японците контраатакуват в битката във Филипинско море. Военноморските сили на САЩ унищожават три японски самолетоносача, повреждат други кораби и свалят приблизително 600 самолета, оставяйки японския флот с много малка въздушна сила над морето и малко опитни летци. Въпреки това, значителната противовъздушна сила на сушата на японците във Филипините представлява голяма заплаха за много от офицерите извън Обединения комитет на началник-щабовете на САЩ, включително и за адмирал Честър Нимиц.
Формоза или Филипините за следваща цел Следващата логична стъпка е да се отрежат японските линии на доставки в Югоизточна Азия, лишавайки ги от гориво и други военни необходимости, но плановете за постигане на тази цел са два. Адмирал Ърнест Кинг, други членове на Обединения комитет на началник-щабовете и адмирал Нимиц подкрепят блокада на японските сили във Филипините и нападане на Формоза. От друга страна, генерал Дъглас Макартър, искайки да удържи на известното си обещание от 1942 г. „Ще се завърна“, силно подкрепя нападение на Филипините.
Докато Формоза също може да служи като база за нападение над Континентален Китай, което Макартър смята за ненужно, е преценено, че това ще изисква около 12 дивизии от армията и военноморските сили. Междувременно, цялата австралийска армия е заета на Соломоновите острови, Нова Гвинея, Нидерландска Индия и други тихоокеански острови, така че нахлуване във Формоза би изисквало много повече сухопътни войски, отколкото са налични в Тихия океан към края на 1944 г., което би продължило поне до падането на Нацистка Германия в Европа.
Решение за инвазия във Филипините Среща между Макартър, Нимиц и президента Франклин Рузвелт спомага за утвърждаване на Филипините като стратегическа цел, но не успява да доведе до решение и спорът продължава още два месеца. В крайна сметка, Нимиц променя мнението си и се съгласява с плана на Макартър – решено е силите на Макартър да нападнат остров Лейте в централната част на Филипините. Десантни сили военноморска поддръжка ще се осигуряват от 7-и флот под командването на вицеадмирал Томас Кинкейд.
Подготовка По това време американският 7-и флот включва формирования на американските военноморски сили и австралийския военноморски флот. Преди започването на мащабните военноморски действия в залива на Лейте, корабите „Австралия“ и „Хонолулу“ са тежко повредени от въздушни удари. В хода на битката двата кораба се оттеглят, придружавани от „Уарамунга“,
Липса на обединена командна структура Американският 3-ти флот под командването на адмирал Уилям Холси и Оперативно съединение 38 (командвано от вицеадмирал Марк Митшър) трябва да предоставят далекобойна поддръжка и прикритие на нахлуването. Основна грешка в този план е, че не включва американски адмирал, който да поеме цялото командване. Кинкейд е подчинен на Макартър, докато Холси е подчинен на Нимиц. Тази липса на обединено командване, заедно с пропуските по комуникацията, довежда до криза и почти до стратегическо бедствие за американските сили. По случайност, японският план, включващ три отделни флота, също няма обединено командване.
Японски план Американските възможности са напълно очевидни за японските военноморски сили. Ръководителят на Обединения флот, Соему Тойода, подготвя четири плана за победа: Шо-Го 1 () е мащабна военноморска операция във Филипините, докато Шо-Го 2, Шо-Го 3 и Шо-Го 4 са отговори съответно на атаките срещу Формоза, островите Рюкю и Курилските острови. Плановете включват сложни офанзивни действия, ангажиращи почти всички налични сили в решителна битка, въпреки че значително изчерпват японските оскъдни запаси от гориво.
На 12 октомври 1944 г. Холси започва поредица от нападения със самолетоносачи срещу Формоза и островите Рюкю с намерението да се подсигури, че самолетите на тези острови няма да се притекат в отговор на десанта в Лейте. Поради тази причина, японското командване пуска в действие Шо-Го 2, изпращайки множество самолети срещу самолетоносачите на американския 3-ти флот. В рамките на три дни японците губят около 600 самолета – почти цялата им въздушна мощ в региона. След американското нахлуване във Филипините, японските военноморски сили преминават към Шо-Го 1.
Шо-Го 1 предвижда корабите на вицеадмирал Джисабуро Озава („Северна сила“) да примамят повечето поддържащи сили на американците далеч от Лейте. Частите на Озава включват няколко самолетоносача, които обаче разполагат с малко самолети и малко опитни летци. Тези самолетоносачи трябва да служат главно като примамка. Докато американските поддържащи сили са далеч, останалите части трябва да се придвижат към Лейте от запад. „Южна сила“ под командването на вицеадмиралите Шоджи Ншишимура и Кийохиде Шима има за цел да удари в сърцето на десанта през протока Суригао. „Централна сила“ под командването на вицеадмирал Такео Курита (най-силната от трите) трябва да премине през протока Сан Бернардино към Филипинско море, да поеме на юг, след което също да нанесе удар в областта на десанта.
Подводни действия в коридора Палаван (23 октомври 1944 г.) Докато отплава от базата си в Бруней, мощната „Централна сила“ на Курита е съставена от пет линейни кораба („Ямато“, „Мусаши“, „Нагато“, „Конго“ и „Харуна“), десет тежки крайцера („Атаго“, „Мая“, „Такао“, „Чокай“, „Миоко“, „Хагуро“, „Кумано“, „Судзуя“, „Тоне“ и „Чикума“), два леки крайцера („Ноширо“ и „Яхаги“) и 15 разрушителя. Курита разчита, че линейните кораби „Ямато“ и „Мусаши“ с техните 460-милиметрови оръдия ще могат лесно да разпръснат по-старите американски линейни кораби. За него двата линейни кораби са непотопяеми, поради бронираните им палуби и корпусите им с голям брой прегради. Надеждите му са, че през това време силите на адмирал Холси ще бъдат подмамени в погрешна посока, докато Курита успее да проникне в залива Лейте. Планирано е ударът да бъде нанесен на 25 октомври.
Холси обаче не се хваща на примамката. Корабите на Курита преминават покрай остров Палаван към полунощ на 22 – 23 октомври. Американските подводници „Дартър“ и „Дейс“ са позиционирани заедно на повърхността наблизо. Към 00:16 на 23 октомври радарът на „Дартър“ засича японското формирование на разстояние 27 km. Капитанът на подводницата бързо ги вижда. Двете подводни лодки потеглят бързо в преследване на корабите. Поне една от тях е засечена от радист на кораба „Ямато“, но Курита не успява да предприеме адекватни противоподводни мерки.
Двете подводници се движат на повърхността с пълна скорост в продължение на няколко часа и се озовават пред формированието на Курита. Целта им е да осъществят подводно нападение при изгрев. Атаката се оказва необичайно успешна. В 05:24 часа „Дартър“ изстрелва залп от шест торпеда, поне четири от които удрят флагмана на Курита, тежкия крайцер „Атаго“. Десет минути по-късно „Дартър“ бележи две попадения по систършипа на „Атаго“, „Такао“, с пореден залп. Към 05:56 часа „Дейс“ отбелязва четири попадения по тежкия крайцер „Мая“.
„Атаго“ и „Мая“ са потопени бързо. „Атаго“ потъва толкова скоропостижно, че Курита е принуден да плува, за да се спаси. Той е спасен от разрушителя „Кишинами“, а след това е прехвърлен на линейния кораб „Ямато“.
„Такао“ потегля обратно към Бруней, придружаван от два разрушителя, но след него хукват и двете подводници. На 24 октомври, докато подводниците продължават да дебнат повредения крайцер, „Дартър“ се удря в плитчина. Всички усилия да се измъкне пропадат – подводницата е изоставена, а екипажът ѝ е спасен от „Дейс“. Усилията да се самопотопи „Дартър“ през следващата седмица също се провалят – „Дейс“, заедно с притеклите се на помощ подводници „Рок“ и „Наутилус“, обстрелват „Дартър“ с торпеда и палубните си оръдия, но безрезултатно. След няколко попадения с 6-инчово палубно оръдие, командирът на „Наутилус“ решава на 31 октомври, че оборудването на „Дартър“ е ценно само за скрап и подводницата е изоставена. Японците не обръщат особено внимание на развалината.
„Такао“ се връща в Сингапур, като през януари 1945 г. към него се присъединява „Миоко“, тъй като японците смятат и двата повредени крайцера за непоправими и ги оставят закотвени в пристанището като плаващи противовъздушни батареи.
Битка в море Сибуян (24 октомври 1944 г.)
Въпреки огромната си мощ, американският 3-ти флот не е в добро положение за справяне със заплахата. На 22 октомври Холси отделя две от авионосните си групи към базата в Улити, за да се презапасят с провизии и амуниции. Когато докладът от „Дартър“ за контакт с врага пристига, Холси привиква обратно групата, но позволява на вицеадмирал Джон Маккейн с най-силното авионосно съединение да продължи към Улити. Холси в крайна сметка привиква и него обратно на 24 октомври, но това забавяне означава, че най-силното американско авионосно съединение изиграва малка роля в предстоящата битка, а 3-ти флот е лишен от почти 40% от въздушната си мощ през по-голямата част от сражението. Сутринта на 24 октомври само три групи са налични за нападение над силите на Курита, а групата в най-добро положение за атака случайно се оказва най-слабата от трите, разполагайки само с един голям самолетоносач, „Интрепид“, и два леки крайцера.
Междувременно, вицеадмирал Такиджиро Ониши насочва три вълни от самолети от 1-ви въздушен флот в Лусон срещу самолетоносачите на контраадмирал Фредерик Шърман, чиито самолети се използват за удари срещу въздушните бази на Лусон. Всяка от вълните на Ониши е съставена от 50 – 60 самолета.