Последно танго в Париж

Последно танго в Париж () е шестият игрален филм на италианския режисьор Бернардо Бертолучи от 1972 година с участието на Марлон Брандо и Мария Шнайдер. Филмът разказва за американец на средна възраст и млада французойка, които се срещат в един парижки апартамент за разговор и секс.

Творбата е повод за критики, някои секс сцени са определени като неприемливи и унизителни. Мненията варират от признаване на творбата за шедьовър до нейното абсолютно отхвърляне.

Преминавайки през цензура, филмът достига скандален касов успех, като това допринася да се възвърне блясъкът на поизбледнялата вече звезда на главния актьор Марлон Брандо. Бертолучи позволява на Брандо да импровизира в някои от сцените и да използва опита си от предишни роли.

Темата на филма се върти около потисничеството и болката на индивида, причинени от очакванията на обществото.

Сюжет

Пол (Марлон Брандо) – американски собственик на хотел на средна възраст, който жалее за самоубийството на съпругата си, среща млада, сгодена парижанка на име Джейни (Мария Шнайдер) в апартамент, който и двамата се интересуват да наемат. Пол наема апартамента, след което двамата започват анонимна сексуална връзка там. Той настоява, че никой от тях не трябва да споделя никаква лична информация, дори и името си. Аферата продължава до един ден, когато Джейни пристига в апартамента и установява, че Пол е напуснал без предупреждение.

По-късно Пол се среща с Джейни на улицата и казва, че иска да подновят отношенията си. Той ѝ разказва за скорошната трагедия на жена си. Когато разказва историята на живота си, те влизат в танго бар, където той продължава да ѝ разказва за себе си. Загубата на анонимност разколебава Джейни по отношение на връзката им. Тя казва на Пол, че не иска да го вижда повече.

Джени си тръгва, но Пол я следва през града. Тя бяга в апартамента и взима от едно чекмедже пистолета на баща си. Пол пита за името ѝ и тя отговаря „Джейни“, при което слага край на живота му. Той лежи мъртъв на балкона, а тя повтаря на себе си изреченията, които по-късно ще каже на полицията: че не го познава, че той е бил луд, който я е преследвал и е искал да я изнасили. „Аз не знам как се казва той.“

В ролите Изпълнител Роля Марлон Брандо Пол Мария Шнайдер Джейни Жан-Пиер Лео Томас Мария Мики Майката на Роза Масимо Джироти Марсел – бивш любовник на Роза Джована Галети Проститутка – стара позната на Роза

Предпродукция Бернардо Бертолучи показва сценария на продуцента Алберто Грималди, който го харесва и решава да го продуцираClaretta Micheletti Tonetti: Bernardo Bertolucci. The cinema of ambiguity. Twayne Publishers, New York 1995, ISBN 0-8057-9313-5, S. 122 – 141. Първоначално Бертолучи иска да даде главните роли на двойката от предишния си филм „Голямата грешка“, Доминик Санда и Жан-Луи Трентинян. Санда отказва, защото очаква детеFlorian Hopf: Alles über: Der letzte Tango in Paris. Heyne, München 1973, ISBN 3-453-00375-6, S. 9. Michael Althen: Ultimo tango a Parigi, in: Marlon Brando. Bertz Verlag, Berlin 2004, ISBN 3-929470-86-1, S. 241 – 244; July/Nuytten 2004, 4:00 – 5:00, а Трентинян не иска да се съблича пред камера. Бертолучи пита и други актьори. Обръща се към Жан-Пол Белмондо заради участията му във Филмите на Жан-Люк Года̀р и му изпраща сценария. Той отказва да се срещне с него с аргумента, че не желае да участва в порно. Ален Делон, който е ценен от Бертолучи заради ролите си във филмите на Висконти, също получава сценария, но когато настоява самият той да продуцира филма, губи интереса към себе си.

Бертолучи изобщо не мисли за Брандо, докато някой не споменава името му по време на играJuly/Nuytten 2004. Грималди вече е продуцирал драмата Queimada (1970) с Брандо в главната роля. Непокорното държание на Брандо по време на снимките на Queimada, довело до преразход на времето и финансите, заради което Бертолучи го осъжда за нанесена вреда. През юни 1971 Грималди замразява приходите на Брандо чрез съдаPeter Manso: Brando: the biography. Hyperion, New York 1994, ISBN 0-7868-6063-4, S. 724 und 729. Това засилва позицията на Брандо. Той се нуждае от пари за изграждането на своето жилище в Таити и за изплащане на попечителство и издръжка. Последвалият успех на филма „Кръстникът„, направил своята премиера през март 1972, довежда до артистичен обрат в живота на актьора. Той не успява да разреши финансовите си проблеми напълно, тъй като след участието си в „Кръстникът“ заради подялба в печалбата се отказва от една скромна, но бързо изплатена сумаManso 1994, S. 730 – 767. Грималди е убеден, че Брандо е идеалният актьор за филма, и обещава да се откаже от делото срещу него, ако той се съгласи да участва в „Последно танго в Париж“. Той му предлага 250 000 долара и десет процента от печалбите на филмаNewsweek, 12. Februar 1973, S. 56; Manso 1994, S. 735; July/Nuytten 2004, 6:00.

Бертолучи и Брандо се срещат за първи път в Париж. Бертолучи се възхищава на Брандо още от ранното си детство и го среща с огромно почитание, нервно потрепервайки. Той накратко разказва за темата на планирания филм и за ролята, която Брандо ще трябва да изиграе. Брандо се подвежда от „Голямата грешка“ и приема, без да е прочел сценария. За да се опознаят по-добре, той води режисьора в Лос Анджелис. Бертолучи пътува през ноември 1971 г., три месеца преди началото на снимките. Той обяснява на Брандо, че в сценария са положени само основите и че той иска актьорът чрез импровизация да развие своя герой. Понеже той вижда Брандо като много инстинктивен актьор, опитва да изгради с него една „ирационална връзка“. Неговото посещение се превръща в двуседмичен психоаналитичен сеанс, в който Бертолучи разпитва актьора за неговото детство, родители и сексуални представи. Брандо е очарован от откритостта и заинтересоваността към личния му живот. Двамата се разбират добреNewsweek, 12. Februar 1973, S. 56; Hopf 1973, S. 9 – 10; Manso 1994, S. 735 – 736; July/Nuytten 2004 7:00.

След съгласата на Брандо, Бертолучи среща огромни трудности с финансирането и разпространяването на филма, фирмите, на които е предложен филмът, първо отказват. MGM не може да се заеме с проекта заради еротичното съдържание. Парамаунт се опасяват, че ще се повторят неприятностите между Брандо и Бертолучи от Queimada. Накрая Юнайтед Артистс се решава да помогне с 800 хил. долара от общите 1,4 милиона, предвидени за разходи.David Shipman: Marlon Brando. Seine Filme – sein Leben. Heyne, München 1990, ISBN 3-453-04126-7, S. 258; Manso 1994, S. 736

Когато започват работата с Брандо, Бертолучи кани на кастинг сто актриси, като всяка от тях трябва да се съблече от кръста нагореHopf 1973, S. 11; Manso 1994, S. 740. Мария Шнайдер, завършила училище на 15 г. – скитница без цел в живота, тогава е на 19 г. и дотук е изиграла само три малки поддържащи роли.Newsweek vom 12. Februar 1973, S. 54 – 58 Бертолучи веднага е впечатлен от нейната естественост. Неговите сътрудници са скептични за неговия избор, никой друг освен него не вижда потенциал в нея: „У нея имаше нещо диво, наивно.“

Снимачен процес Снимките продължават от февруари до април 1972 г.Sight and Sound, Sommer 1972, S. 146. Manso 1994, S. 737 und 760.. Началните сцени са заснети на моста Bir-Hakeim в парижкия квартал Паси. Там се намира и апартаментът на улица „Абони“, която филмът представя като улица „Жул Верн“. Улица „Жул Верн“ се намира източно в отдалечения Девети районGérard Legrand: The last time I saw Hollywood. Sur Le dernier tango à Paris. In: Positif, März 1973, S. 22 – 26. Повечето актьори играят ролите си на френски, а Брандо на английски,Sight and Sound, Sommer 1972, S. 148. Shipman 1990, S. 266, освен при диалога с Марсел, където той говори на френски. На английски филма се появява с оригинален звук и със субтитри по време на френския диалог,Leslie J. Taubman: Last tango in Paris. In: Magill’s Survey of cinema, English language films, 2nd series, Band 3, Salem Press, Englewood Cliffs NJ 1981, S. 1318 – 1321 преведени от Агнес Варда.

Брандо не е подготвен да работи в съботите, затова Бертолучи снима в тези дни сцените с Лео и по този начин, както и във филма „Том и Пол“, двамата актьори никога не се срещат. Участниците във филма работят до 14 часа на ден. Дните изглеждат безкрайно дълги и се сливат един с друг. Мария Шнайдер е на снимки до десет часа, понякога дори до полунощ, и напълно изтощена тя понякога плаче. Брандо прекъсва работа всеки ден в шест часа и си тръгва.

Като начало на тяхната съвместна работа Брандо завежда Шнайдер в местно бистро, където те се гледат мълчаливо в очите 30 минути, за да се опознаят. Бертолучи твърди, че Шнейдер гледа на Брандо изцяло като на бащинска фигура. Появяват се слухове и противоречиви изказвания за това дали Бертолучи и Брандо имат афера помежду си. Шнейдер по-късно разказва как Брандо е искал подробно да я обучава, а тя го е карала да се смее. Те изграждат помежду си връзка като баща и дъщеряNewsweek vom 12. Februar 1973, S. 57; Hopf 1973, S. 17; Manso 1994, S. 740.

Екипът е наясно, че в предишни продукции Брандо е пречил на колегите си с превзетото си поведение. При снимането на „Последно танго в Париж“ той се отнася конструктивно и се държи добре с режисьораHopf 1973, S. 18; Bertolucci im Gespräch mit Positif, März 1973, S. 33; Manso 1994, S. 739; Fernand Moszkowicz, 1. Regieassistent, in July/ Nuytten 2004, 1:00. Бертолучи и Брандо ежедневно се оттеглят за няколко часа, прилагайки взаимно един вид психоанализа, за да разберат кой израз в коя сцена как ще проработи. Те се вдъхновяват един друг и готовността им да поемат рискове се засилва. Двамата изграждат силна връзка и се изолират от Мария Шнайдер и останалия екип, като ги оставят в неведение за изненадващи промени в сценария. Режисьорът дава на Брандо тези свободи, които са му били отнемани от други режисьори и са предизвиквали толкова гняв.

Бертолучи иска да има еднакво отношение и с двамата главни актьори и следователно да покаже и двамата голи. Затова той се решава да снима истински, а не само загатнати голи сцени. „Стоя пред избора да покажа секса директно или чрез намеци. Първото решение би било порнографско, но истински порнографското тук е лицемерието.“Bertolucci, zit. in: L’Avant-Scéne Cinéma, Februar 1973, S. 54 – 55. Брандо има голям проблем с тези сцени. Те трябва да бъдат отложени с няколко седмици, за да може той да свали няколко килограма.

Оператор „Последно танго в Париж“ е сред представителните хитове в творчеството на най-големия оператор на новото време Виторио Стораро. Работата на Стораро впечатлява с прецизно поднесените силуети и контражури и с деликатното използване на такова коварно изразно средство като вариото. Много е точна оценката на неговата работа, дадена му от Бертолучи: „Стораро е четката, Стораро са цветовете (в случая перфектното експониране на любимите му фламандски цветове – кафяво, жълто, сиво, червено и оранжево), Стораро е ръката на художника, каквато аз не съм и няма да бъда никога. Виторио винаги е успявал да материализира намеренията ми и всеки път това ми се струваше чудо: една идея за светлина или цвят, която за мене беше само думи, той я материализираше... Винаги много съм го уважавал. При него ме поразява чувствителността – нещо изключително, като се има предвид, че е от Рим.... Виторио е поет.“

Теми