„Антигона“ () е трагедия, написана от Софокъл. Причислявана е към т.нар. Тивански митологичен цикъл, с който са свързани и „Едип цар“ и „Едип в Колон“. Според исторически източници творбата е написана около 442 година пр.н.е. С нея Софокъл печели първо място на Големите Дионисии.

Мотиви и интерпретации Пиесата възпроизвежда епизод от митологичното минало на Беотийска Тива. Действието в нея се развива в града и започва оттам, където завършва в Есхиловата трагедия „Седемте срещу Тива“. След загиването на двамата братя Етеокъл и Полиник, управителят на Тива – Креон (роднина на майка им Йокаста) – погребва Етеокъл със заслужени почести, но забранява тялото на Полиник да бъде погребано, заплашвайки всеки който наруши заповедта му да плати с живота си. Единствено тяхната сестра Антигона престъпва царската повеля и загива заради това.

В трагедията на Софокъл ясно личат три проблема: трябва ли Полиник да бъде погребан с подобаващи ритуали? трябва ли да бъде наказан всеки, който наруши законите на държавата? необмислени ли са действията на Креон?

Митът за Антигона служи за литературен модел на много други автори след Софокъл: Еврипид (411/408 г. пр.н.е.), Луиджи Аламани (1533 г.), Траполини (1581 г.), Робер Гарние (1580 г.), Жан Ротру (1638 г.), Жан Расин (La Thébaïde ou Les Frères ennemis, 1664 г.), Виторио Алфиери (1783 г.), Пиер-Симон Баланш (роман, 1814 г.), Фридрих Хайнрих Бот (Der Ödeipiden Fall oder die Brüder, 1822 г.), Вилхелм Фроне (1852 г.), Ойген Райхел (1877 г.), Хюстън Стюарт Чембърлейн (Der Tod der Antigone, 1915 г.), Валтер Хазенклевер (1917 г.), Жан Кокто (1922 г.), Жан Ануи (1942), Елизабет Ланггесер (Die getreue Antigone, новела, 1947), Бертолт Брехт (Antigone des Sophokles, 1948), Феликс Люцкендорф (Die cyprísche Antigone, 1957) и Ролф Хохут (Die Berliner Antigone, новела, 1963).Elisabeth Frenzel in: Otto Leggewie, Hubert Lenzen, Josef Reiner Zinken (Hrsg.), Texte zur Antike - Von Plato bis Heisenberg. Herder, Freiburg 1967, S. 79–81.

През 1961 година е създаден гръцки филмAntigoni (1961) по трагедията на Софокъл „Антигона“, включен в програмата на Единадесетия международен филмов фестивал в Берлин. Ролята на Антигона изпълнява Ирини Папа, а режисьор е Йоргос Тзавелас. Филмът следва сюжета на пиесата отблизо, но завършва по различен начин. Вместо Креон да се оттегли обратно в двореца, той е изпратен в изгнание.

Действащи лица

Антигона и Исмена – дъщери, но и сестри на Едип, родени от кръвосмешение с Йокаста, подобно на братята си Етеокъл и Полиник. Исмена е олицетворение на старогръцкия идеал за скромна девойка. Тя е плаха и покорна, подчинява се изцяло пред властта и не нарушава законите на града. Обаче нейното възпитание понякога ѝ пречи да вземе правилни решения. Сестра ѝ е по-независима по характер. Богове. В „Антигона“, както и в други пиеси от Тиванския цикъл, има препратки към боговете. Хадес е богът, който най-често се споменава, защото олицетворява смъртта. Зевс е посочен общо тринадесет пъти по име в цялата пиеса. Планината Олимп в Гърция е спомената два пъти. Това контрастира с останалите атински трагици, които се позовават на Олимп по-често. Креон – цар на Тива, вуйчо на Антигона, брат на Йокаста. Тирезий – местен прорицател и посредник между света на боговете и хората. Не е съгласен Креон относно осъждането на Полиник и Антигона, смятайки че мнението му съвпада с божественото, а волята на безсмъртните може да се научи от него. Хор от тивански старци. Той символизира склонността на човешките общности да се подчиняват безпрекословно на авторитета на силните. Мнението му изначално съответства на това на зрителите и на персонажите. В началото на трагедията хорът е изцяло позициониран. В спора между Креон и Тирезий, той вече е разколебан в оценката си, а в края открито се противопоставя на Креон и го призовава той да извърши обреда върху трупа на Полиник. Хемон – годеник на Антигона, заради която се опълчва срещу баща си Креон. Разкрива пред Креон неговото властолюбие и заслепение. Водят го емоциите. Евридика – съпругата на Креон. Чрез нея е описано силното майчинско чувство, което я кара да сложи край на живота си от мъка по Хемон, който също умира. Вестител. Страж – страхливец, който поставя преди всичко себе си и безопасността си на първо място. Същевременно той съчувства на Антигона.

Предистория Злото виси над три поколения от владетелите на Тива (още от времето на Лабдак). Цар Лай загива, убит от сина си Едип, обаче последният дълго не знае за това и желае да отмъсти за смъртта на баща си. Героят не е отгледан в Тива и не познава своите родители (а само осиновителите си, без да знае, че е осиновен), което довежда до сбъдването на предсказанието за отцеубийство и женитба за собствената си майка. Като цар на Тива и мъж Йокаста (преди – съпруга на Лай, от когото именно го е родила) той има от нея 4 деца: две дъщери: Антигона и Исмена и двама синове: Етеокъл и Полиник. Когато научават истина за произхода им, Едип се ослепява и напуска града, а Йокаста се самоубива.

След смъртта на Йокаста и заминаването на Едип децата им растат под грижите на вуйчо си Креон. Синовете на Едип обаче стават врагове. Полиник е заточен от измамилия го Етеокъл, но събира съюзници и начело на тях се опитва да завладее града във войната на Седемте срещу Тива. В решителната битка при портите на Тива, братята се убиват един-друг, а нападателите са отблъснати. Креон поема управлението, тъй като идва негов ред да бъде цар. Неговият племенник Етеокъл, който защитава града бива погребан за разлика от брат си Полиник. По този начин Креон пречи на Полиник да влезе в царството на мъртвите (Аид). Креон е категоричен, че неспазването на забраната ще доведе до строги наказания. Оттам започва действието в пиесата.

Сюжет Представата за Креон у хора на тиванските старци е за справедлив и мъдър цар, мислещ за своя град, а и той самият има самочувствието, че е такъв, обаче то – както и властта му – е подложено на изпитание, когато изобличената като нарушителка на волята му Антигона настоява, че е невинна, макар и да е престъпила законите. Тя защитава правата си, като се позовава на кръвния и морален дълг. Героизмът ѝ е подчертан и ярко контрастира с качествата и морала на Исмена. Последната е готова да се признае за съучастница в престъплението и да сподели съдбата на сестра си, но Антигона не я припознава като съпричастна към избора ѝ. До отвеждането на двете пред съда на Креон се стига след като владетелят научава от Стража, че забраната му за погребален обред над „предателя“ Полиник (който е предвождал чужда армия и е обсадил собствения си град) е нарушена. Царят, обвинявайки стражите в подкупност, задето още не са го направили, нарежда да бъде намерен виновникът и да бъде наказан според закона за своето престъпление. Съответно двете момичета този път биват хванати. Оказва се, че едната девойка е почела активно брат си, а другата – не е успяла я разубеди, нито да ѝ попречи, но и не я е издала, а се е солидаризирала с нея.

Желанието на Антигона да погребе Полиник идва от стремеж да запази честта на семейството си, спазвайки по-висшия (спрямо тези на полиса) закон на боговете. Тя многократно заявява, че трябва да действа, за да угоди на „тези, които са мъртви“, тъй като те притежават по-голяма тежест, отколкото който и да било владетел. В началната сцена, тя отправи емоционален призив към Исмена, казвайки че те трябва да защитят брат си, чрез сестринска обич. По-нататък, макар и без одобрението на сестра си, Антигона не се подчинява на законите на Креон, а на своя собствен морал, избирайки лоялността към семейството пред тази към закона на държавата, отъждествяван с царя и неговите нареждания.

Хемон се опитва да убеди баща си, че тиванският народ/демос е на страната на Антигона, но Креон, макар да пощадява Исмена, осъжда Антигона на смърт чрез зазиждане в каменен гроб. Тя е отведена на мястото на нейната смърт и сама извършва надгробното оплакване над себе си, убедена в правотата си. От своя страна и слепият гадател Тирезий се застъпва за Антигона, като съобщава на Креон, че боговете са разгневени от неговото поведение и му предрича ужасни бедствия и наказания. Твърди, че погребението на Полиник е било богоугодно и следователно – нужно, обаче царят, без да е имал божествен знак (знамение) преди да издаде заповедта си, го е забранил и с това е извършил тежък грях спрямо божествата и морала. Креон, който дотогава вярва, че е постъпил справедливо и е наказал племенницата си според закона, се убеждава че не е така и сам отива да погребе Полиник и да освободи сестра му, но не успява да отърве Антигона – тя се е обесила. Научавайки тази новина, Хемон тръгва срещу баща си с меч. Ударът е избегнат от Креон, но синът му се самоубива пред очите му, а отчаяната Евридика не само следва примера му, но и проклина мъжа си като детеубиец. Креон е смазан от скръб. Хорът приключва трагедията с кратката сентенция, че боговете не оставят нито един грях ненаказан.

Вижте също

Герусия Дике Антигерой Лик (митология) Добродетел Оракул

Преводи на български Софокъл. Антигона. Превел от старогръцки Пенчо П. Славейков. София: сп. „Мисъл“, 1893. Софокъл. Антигона. Превел от старогръцки Александър Ничев. София: Народна култура/Библиотека за ученика, 1971. Софокъл. Антигона. Превел от старогръцки Николай Гочев. София: „Проектория“, 1998. Софокъл. Антигона. Двуезично издание на старогръцки и български. Превод от старогръцки Николай Гочев. София. „Проектория“, 2014. (втори превод, първо издание) Софокъл. Антигона. Превел от старогръцки Кирил Мерджански. София: „Просвета“, 2015.

Външни препратки

Йордан Ефтимов, „Софокъл. Антигона“, „Литернет“, 15 октомври 2002

Източници

Категория:Старогръцки трагедии Категория:Политическа философия Категория:Митология на Беотия Категория:440-те години пр.н.е.