„Монахът: Романс“ () е готически роман, написан от английския писател, драматург и поет Матю Грегъри Луис през 1794 г., докато авторът е едва на 19 г. Излиза от печат в три тома, и то анонимно. Романът е типичен пример за готика, еволюирала в ужас. Добрите писателски умения на Луис, новаторството и изключителната популярност на книгата я правят едно от най-важните явления за историята на литературата, повлияло много други творци.

„Монахът“ е една от най-влиятелните книги в историята на човечеството, вдъхновила автори като: Ан Радклиф, Самюъл Тейлър Колридж, Едгар Алън По, Маркиз дьо Сад, Мери Шели, Шарл Бодлер, Уолтър Скот, Е. Т. А. Хофман, Ан Райс, Клайв Баркър, Стивън Кинг и много другиСлави Ганев – „Искрата на Луис“ В: Луис, Матю – „Монахът“, Deja Book, С., 2016.

История на публикацията Книгата е написана през 1794 г. в холандския град Хага. По това време Матю Грегъри Луис е културен аташе в английското посолство. Скучната работа го кара често да посяга към книгите, което го подтиква и да осъществи писателските си наклонности. Книгата е написана за период едва от 10 седмици. За това съдим от кореспонденцията на автора и данните, които той ни дава за писването на книгата в предговорното си стихотворение.

Сюжет Амброзио, доскоро образцов испански монах, събужда в себе си, а скоро и отприщва – плътска страст към своя ученик Розарио. Под монашеското расо обаче се крие красива жена, Матилда. Тя „въвежда“ монаха в света на телесните удоволствия, но впоследствие не може да задоволи нарастващите му желания и Амброзио започва да се оглежда за нова жертва на сладострастията си. Той много държи да запази доброто си име, с което се слави в цял Мадрид; желае хората да продължават да се отнасят към него с уважение, да се прехласват по неговите беседи и красноречие с омая, да вижда страхопочитание в очите им. Така интересът му се насочва към младата и невинна Антония, която отпраща горещи молби към монаха да посети той дома й, където нейната майка Елвира лежи болна на легло. С насърченията и наставленията на Матилда, играеща роля вече на негова приятелка, на Амброзио се удава възможност да обезчести девойката, а впоследствие и да отнеме нейния живот. Впоследствие романът разкрива, че именно Антония е родна сестра на Амброзио, Елвира - негова майка, а Матилда – пратеник на Сатаната, чиято цел била да изкуши благочестивия монах и да доведе до неговото грехопадение. В края на книгата той попада в ръцете на Инквизицията, но, за да се спаси от неизбежната смърт като наказание за делата му, той продава душата си на Луцифер.

Повествованието води паралелна сюжетна линия с друга двойка персонажи – дон Реймонд и Агнес, която също е засегната пряко от решенията на Амброзио да бъдат наказвани прегрешенията в женския метох „Св. Клара“, където девойката е изпратена.

Персонажи Първостепенни:

Амброзио – главният персонаж в романа, представен като 30-годишен. Като дете бил намерен пред портите на абатството, сякаш паднал от небето. Монасите го приели за дар от Дева Мария, дали му образование и го оставили на църковна длъжност. Антония - невинно и срамежливо 15-годишно момиче. Заедно с майка си Елвира е доведена от стария дворец в Мурсия. Тя е обект на желанието на дон Лоренцо де Медина. Злите герои в романа се считат за по-добре написани от добродетелните, а образът на Антония е толкова добродетелен, че някои го намират за „смъртоносно скучен“. Матилда (Розарио) – първоначално появила се пред читателя като Розарио, младо момче, таящо дълбок респект към монаха, и лице, винаги скрито под плащта на расото. По-късно всъщност става ясно, че под дрехите се крие млада красива жена, която обича Амброзио. Тя твърди, че го е обичала още преди да постъпи в манастира и му подарява портрет на Мадоната, на който всъщност стоят нейните черти. Подаръкът виси на стената в стаята на монаха, той го съзерцава и си въобразява, че... Тя съблазнява Амброзио Агнес

Второстепенни:

Елвира Леонела Дон Лоренцо де Медина Дон Реймонд Теодор Кървавата монахиня Луцифер Вирхиния де Виля-Франка Приорисата

Теми в романа Черна магия, сатанизъм, трансвестизъм, сексуално насилие.

Deus ex machina в романа С тази типична постройка авторът завършва романа. В края героите не могат да решат сами проблема, затова божеството бива „спуснато“ пред тях, за да се оформи развръзката. Луцифер е онзи, който въздава справедливост. За автора границата между добро и зло е тънка и тук Бог е само част от демонологията.

Източници

Категория:Готически романи Категория:Книги от 1796 година