Технология и техника на живописта

Технология на живописните материали изучава вида и свойствата на всеки елемент, от който е изградено едно произведение на живописта, а техника на живописния процес – последователността на отделните етапи и приложението на съответните материали за неговото създаване.

История на изучаването Първите сведения за процеса на изследване и изучаване на живописните технологии и техники датират от XVIII – XIX в. и в своя ентусиазъм и стремеж към образованост, стават част от културата на тази епоха. Това е времето на Големите археологически открития – Древен Египет, Месопотамия, Гърция, Рим, както и на постижения в науката, зараждане на индустриалното производство в западната част на Европа. Необходимостта от съхраняване на археологическите паметници и разработването на научни методи за тяхната консервация и реставрация е причина, да се издирват и публикуват всякакви писмени източници, които са свързани с технологията на живописните материали, техниката на живописния процес, иконографията и естетическите аспекти на художественото творчество от най-дълбока древност до наши дни. От средата и втората половина на XIX век тези публикации стават все по-аналитични – към писмените сведения от антични и средновековни трактати и манускрипти, ерминии на зографи, се добавят резултати от проведени физико-химични изследвания на веществени източници, паметници на кавалетната и монументалната живопис от различни епохи.

Към големите музеи и галерии се създават ателиета по консервация и реставрация – през 1919 г. се открива лабораторията на Британския музей, а малко по-късно и в музея на Древното изкуство в Кайро. В художествените училища и академии започва изучаването на предмет свързан с живописните материали и техники – през 1863 г. в Школата за изящни изкуства в Париж е въведена такава дисциплина, в която се изучава елементарна химия свързана с проблемите на живописта и пръв преподавател в нея е Луи Пастьор.

В България изучаването на живописните технологии и техники започва от средата на XX в., като първото по-значимо ръководство е публикуваната през 1949 г. „Технология на изящните изкуства“ на професор Кирил Цонев. За опазване на нашето културно-историческо наследство през 1957 г. е създаден Националният Институт за Паметниците на Културата (НИПК), както и първите лаборатории по консервация и реставрация. В тях се провеждат научни изследвания върху оригинални произведения на античното и средновековно изкуство, за да се проучи технологията и техниката на старата българска живопис. Най-значими резултати в процеса на изследване и документиране са постигнати в периода след 60-те години на XX в., като паралелно с това се проучват и издават писмени източници по технология и техника на старата живопис от античността и средновековието – трактати и манускрипти, ерминии на български зографи. През 1976 г. Асен Василиев издава за пръв път два български ръкописни паметника – ерминии, като особено полезни са съставените речници на термините, които подпомагат понататъшното изучаване на старите ръководства по технология, техника и иконография на българските зографи. През 1983 г. Атанас Шаренков защитава дисертация върху технология и техника на българската Възрожденска икона. Публикува и известни на науката антични и средновековни трактати по технология и техника на живописта. През 1973 г. е създадена катедра Консервация и реставрация в Националната Художествена Академия (НХА).

История Древен Египет Основен строителен материал в Древен Египет е камъкът. Той е използван не само за изграждане на архитектурни съоръжения и колоси, скулптурни творби с различни размери – от огромни статуи до ювелирна по своя характер пластика, но е послужил и като основа на монументалната живопис. За основа на кавалетни живописни творби древните египтяни използвали дърво, папирус, керамика и платно.

Мазилките, т.е. грундът за стенописните произведения е различен в зависимост от периода, от който датират. Най-ранният тип мазилка се приготвял от глина – глинен разтвор съставен от нилски льос и пясък. Този вид изолиращ слой понякога е комбиниран с други видове мазилка и се среща в почти всички периоди от развитието на древноегипетското изкуство. Типична мазилка в стенописните техники е също гипсовата, разпространени са и мазилките от гипс и креда. Мазилковият грунд е нанасян в тънък и равномерен слой с гладка повърхност, която е била най-подходяща за рисуване с бои. Варта като свързващо вещество в стенната живопис започва да се използва значително по-късно, едва след управлението на Птолемей I (IV – III век пр. Хр.) и е свързано с гръко-римските строителни техники.

Папирусът е най-типична и емблематична дори основа за писане и рисуване в древноегипетската кавалетна живопис. Приготвянето на папируса е описано подробно в съчинението на Плиний. Едва от времето на късните династии започват да се използват по-широко и други видове основи като дървени дъски и особено платно – през Гръцкия и Римския период от историята на Древен Египет.

Отличителна черта на древноегипетската култура е нейната забележителна устойчивост – в продължение на векове, хилядолетия, нищо не се променя във философското и естетическо отношение на египтяните към света и това намира отражение в тяхното изкуство. Палитрата от пигменти например остава все така оскъдна, а живописната техника – еднослойна през всички периоди от нейното развитие. Основните бели пигменти са кредата и гипсът и въпреки липсата на покривни качества, те напълно задоволявали нуждите на живописта. Описанията на оловна бяла, които се срещат в трудовете на Витрувий, Теофраст и Плиний, се отнасят към гръко-римския период и късната епоха от развитието на изкуството. Само два естествени жълти пигмента са „обогатявали“ палитрата на художниците – жълта охра с различни нюанси в зависимост от произхода на глината и аурипигмент, който също се срещал в своето естествено състояние, а не добиван по изкуствен начин. Същото се отнася и за червените пигменти – почти единствения червен пигмент, използван от древните египтяни, е червена охра, който също е добиван от естествени находища, а не получаван изкуствено чрез изпичане на жълта охра. През античния гръко-римски период дори червената египетска охра е била изнасяна за други страни и употребявана широко. От палитрата на сините пигменти е използван минералът азурит, който е бил стриван на прах и син фрит или „египетска синя“. Той е получаван изкуствено чрез стопяване на пясък с медно съединение, калциев карбонат и сода. През гръцкия и римския период, освен за боядисване на тъкани, в кавалетната живопис навлизат някои естествени багрила, като индиго, сърпец и вайда, които са химически неустойчиви и трудно се идентифицират върху произведенията на живописта. Наборът от зелени пигменти включва също стрити на прах минерали – малахит, хризокола (синьо-зелен минерален пигмент), изкуствено получен фрит като медно-силициево съединение или смесвали жълт и син пигмент, например охра и син фрит. Кафявите пигменти също са естествени глини от типа на охрата, понякога са използвани смеси от червена охра и черен пигмент или чрез последователно нанасяне на двата пигмента в тънки слоеве, при което те физически или оптически се смесват. Единственият черен минерален пигмент е стрита на прах черна манганова руда (пиролузит), всички останали са получавани чрез овъгляване на различни продукти, сажди. Сивите нюанси се получавали чрез смесване в различни съотношения на черен пигмент с гипс или креда.

Според вида на използвания свързвател, живописната техника в Древен Египет е била лепилна. Въпреки че египтяните са познавали и извличали растителни масла, няма данни, те да са ги използвани в живописта. В зависимост от произхода им, свързвателите в древноегипетската живопис могат да се разделят на три групи – от растителен, животински произход и неорганични свързватели. Най-широко разпространени свързватели от растителен произход са били растителните гуми (гуми арабика), брашнените лепила. Брашнените лепила се получавали чрез изваряване на разтвора от пшенично брашно и вода – според Плиний такива лепила са били използвани при производството на папируса. Няма сведения смолите да са използвани като свързващи вещества – с тях са били покривани нарисуваните стенописи или използвани в техниката на мозайката за слепяване на мозаичните кубчета, като за целта са били допълнително оцветявани. Използвани са били гуми-смолите (най-известна от които била гуми-мира).

Изключително широко в живописната техника и технология намирали приложение свързватели от типа на туткалените лепила, които се получавали чрез изваряване на кости и кожи на животни и изпаряване на водата в процеса на варене до получаване на концентриран разтвор. Освен като свързвател на пигментите, тези лепила влизали в състава на грундове за живопис върху дървена дъска, както и за залепване на златни листчета върху повърхността – техники, които преминали успешно във всички следващи епохи от историята на живописта. За приложението на яйчна емулсия в древноегипетската живопис няма точни данни, предполага се, че е използван само яйчният белтък. Пчелният восък е използван, както в качеството на свързвател за пигментите, така и за покриване на завършената живопис, като за покритие по-късно към него са добавяни растителни масла. Гипсът и глината са единствените неорганични свързватели, които намирали приложение освен като съставка в строителните разтвори, или като тънки мазилки върху повърхността на архитектурни съоръжения.

Използването на лакове в древноегипетската живопис е констатирано, както върху рисунки и стенописи, така и за произведения на кавалетната живопис, но техният състав не е установен. Понеже не разполагали с разтворители на смолите, най-вероятно те са били нанасяни във вид на балсам или т.нар. олео-смоли, които били почти безцветни. Използването на лак в древноегипетската живопис се прекратява в епохата на Птолемеите (т.е. след 323 г. пр. Хр.).

Мастилата за писане се отнасят към материалите, които косвено са свързани с живописта. Получавали са ги чрез смесване на черен пигмент или червена египетска охра с воден разтвор на растителни гуми, след което били изсушавани, подобно на съвременните акварели. Този метод за получаване на мастила не се е променил в продължение на 5000 години, подобни рецепти присъстват в почти всички ръководства по технология и техника на живописта – в съчиненията на антични автори, в средновековни манускрипти и в ренесансовата култура, в по-късни трактати, както и в ерминиите на български зографи и в руските „подлинници“. За писане използвали камъш, а през гръко-римския период и тръстиката за писане, която заостряли като надлъжно острие. Четките за рисуване са били от растителни влакна – или събрани във вид на снопче, или като изчуквали долния край на влакнесто дърво, докато се отделят от него нишките.