Иван Стефан

Ива̀н Стѐфан е български цар за 8 месеца (1330 – 1331).

Счита се, че неговата майка Анна-Неда фактически държи властта, докато той само де юре е неин титуляр. Защо управлява съвместно с неяБурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 269, остава неясно.Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. „Абагар“, В. Търново, 2004, стр. 266 Новият цар винаги е споменаван наравно с нея, а понякога тя дори го замества. Византийският историк Йоан Кантакузин дори пише, без да отбелязва царуването на Иван Стефан, че властта над българите е предадена на Анна и децата ѝ.Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 139, 141 Същият казва, че „ (...) тя управляваше МизияИма се предвид българското царство. след смъртта му [на Михаил III Шишман Асен]“.Ioannis Cantacuzeni ex-imperatoris historiarum libri IV. Ed. L. Schopen, III, Bonnae, 1832, p. 19 – 20. Никифор Григора също свързва управлението на страната в този период с първата жена на цар Михаил III Шишман Асен и нейните роднини.Nicephorus Gregoras. „Nicephori Gregorae Byzantina historia“ Vol. I, ed. Schopen, 1829., p. 457 – 458

Съвладетел

Иван Стефан е първороден синБожилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 139 на Михаил III Шишман Асен от първия му брак с Анна-Неда, дъщеря на сръбския крал Стефан II Милутин (на когото е и кръстен) и унгарската принцеса Елизабет Арпад. По бащина линия принадлежи на династията Шишман. Той е племенник на Кераца Петрица и първи братовчед с нейните деца - Иван Александър, Елена, Теодора и Йоан Комнин Асен. По майчина линия е свързан със сръбската династия на Неманичите, унгарската династия Арпади и Анжуйската династия. След избора на баща му за български монарх през 1323 г. Иван Стефан е провъзгласен за негов съвладетел и като такъв е изобразяван заедно с Михаил III Шишман на сечените по негово време медни монети.Мушмов, М. „Монетите и печатите на българските царе“, С., 1924, с. 103 – 105; Дочев, К. „Монети и парично обръщение в Търново (XII-XIV в.)“, В. Търново, 1992, с. 89 – 91 Остава известно време такъв и временно има статут на престолонаследник, но през лятото на 1324 г. цар Михаил III Шишман се развежда с майка му (която след това е заточена на българска територия, заедно с децата си)Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 268Иречек, К. „История на българите. С поправки и добавки на самия автор“, Наука и изкуство, С., 1978, с. 343 – 344 по неизвестни, но вероятно - политически - причини, и се жени за Теодора Палеологина (вдовицата на цар Теодор СветославНиков, П. „История на Видинското княжество до 1323 година“, В: Годишник на СУ, И-Ф Факултет, кн. XVIII, Печ. П. Глушков, С., 1922, с. 96.), с което Иван Стефан губи положението си.

Възцаряване и царуване

След 1327 г. българският цар Михаил III Шишман Асен започва подготовка за война срещу Сърбия поради нарастващото ѝ влияние на Балканите, особено в Западна Македония. Той успява да привлече на своя страна Византия в лицето на нейния император Андроник III Палеолог и влашкия войвода Иванко I Басараб. Към лятото на 1330 г. той вече е готов за военни действия.

Българските и ромейските сили нахлуват в сръбското кралство, но срещат отпора на крал Стефан Урош III Дечански.Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 570 – 571. До решителна битка между българи и сърби във войната се стига на 28 юли 1330 г. край Велбъжд.Томов, Тома, „Към въпроса за Велбъждката битка“, в Анамнеза, год.I, 2006, бр.3, с. 37; Овчаров, Д. „Човек дори добре да живее умира“, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Наука и изкуство, С., 1992, с. 128 Тя завършва с победа за сърбите. Изворите дават противоречиви сведения за съдбата на българския цар Михаил III Шишман, но са категорични в едно – сражението довежда до неговата смърт. Примирение на всички тези се достига с извода, че той е ранен тежко в битката, в резултат на което заловен от сръбските войски и умира в плен няколко дни по-късно.Иванов, Й. „Български старини из Македония“, София 1970 г., стр. 132 – 134; Овчаров, Д. „Човек дори добре да живее умира“, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, Наука и изкуство, С., 1992, с. 128; Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 126 – 127; Още за битката и различни легенди и предания около нея вж. при Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 181 – 185.

На 2 август (4 дни след битката) търновските боляри изпращат пратеници до крал Стефан Урош III в местността Мраката с предложение за мир.Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 265, 267. Той забавя отговора си умишлено и го изпраща в писмо, с което приема мира. В посланието си не предявява териториални претенции, а се задоволява да постави на трона свое протеже. От това се съди, че войната за сърбите не е особено успешнаАнгелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 185 или те не са готови за голямо настъпление срещу българските земи поради появилите се в края на битката български войски, предвождани от деспотите Белаур и Александър.Томов, Тома, „Към въпроса за Велбъждката битка“, в Анамнеза, год.I, 2006, бр.3, с. 47 Освен всичко южните сръбски граници все още са застрашени от ромейските сили на Андроник III. Тези причини карат Стефан Урош III да се откаже от завоевания в България и да намери друго решение за българо-сръбските отношения.Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 267 Така под натиска му е решено на българския престол да бъде възкачен Иван Стефан.

След взимането на това решение е изпратено писмо до Анна-Неда и синовете ѝ да тръгнат веднага към Търново. Впоследствие в българската столица пристигат сръбски велможи, придружени от сръбска военна част, със задача да улеснят възкачването на Иван Стефан (около 30-годишен).Божилов, Ив. „Фамилията Асеневци (1186 – 1460). Генеалогия и просопография.“, С., 1994, Изд. на БАН, с. 141 Те носят и писмото на Стефан Урош III Дечански, което нарежда, доста заповедно, на българските боляри да приемат племенника му за свой цар: „... както беше ваш господар и цар неговият баща Михаил цар, такъв да бъде за вас и неговия син Стефан, господар и цар ваш, и за всичко това да ме послушате“.Цит. по Начев, В. „Български царски грамоти“, ИК „Христо Ботев“, С., 1996, с. 111 По този начин през втората половина на месец август 1330 г. Иван Стефан става цар на България. Чрез него сърбите се надяват да засилят политическото си влияние в България. След като това се случва, войските на крал Стефан напускат българските предели.

Счита се, че с коронацията на Иван Стефан в Търново се обособяват 2 болярски групировки. Едната начело с Анна-Неда и чичото на новия цар – видинския деспот Белаур,Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 270 която подкрепя установилата се ситуация в страната, а другата се състои от привърженици на Асеневата династия, която, макар и не открито, вероятно е оглавена от ловешкия деспот Александър и която впоследствие надделява.Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 575. Към нея вероятно се отнасят и останалите членове на семейството на деспот Страцимир – баща на Александър.

Царуването на Иван Стефан продължава между седем и осем месеца. Скоро след началото на този период вдовицата на цар Михаил III Шишман царица Теодора Палеологина се вижда принудена да замине с децата си в Константинопол при своя брат – василевса Андроник III.Nicephorus Gregoras. „Nicephori Gregorae Byzantina historia“ Vol. I, ed. Schopen, 1829., p. 457 Тя едва успява да спаси живота си с бягството.Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. „Абагар“, В. Търново, 2004, стр. 267; Така и Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 268, според него прокуждането на Теодора от Търново може би съставлява част от клаузите в мирния договор между България и Сърбия. Това дава повод за императора да наруши съюзните си отношения с България, сключени във връзка с общи военни действия във войната срещу Сърбия от 1330 г.Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 180, 186. Той свиква съвет от приближените си сановници, на който е решено да се изостави войната със Сърбия, тъй като те са твърде силен противник за ромеите. От друга страна, един евентуален поход срещу българското царство изглежда обещаващ.Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 270 – 271 Така византийските сили, проникнали в Сърбия при общите българо-ромейски военни действия, са изтеглени и пренасочени към България, под претекст изгонването на Теодора.Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 574 – 575

Василевсът пристига с част от войските си в Одрин, където събира още хора и през септември или най-късно октомври 1330 г.,Бурмов, Ал., „История на България през времето на Шишмановци (1323 – 1396)“, В: Избрани произведения. Т.1, БАН, С., 1982, стр. 271 възползвайки се от безредиците в България, нахлува в българските земи в Тракия и превзема областта между Черно море и Диампол (дн. Ямбол), включваща освен него, също и Анхиало, Месемврия, Аетос (дн. Айтос), Ктения, Русокастро, които се предават без бой, след което военните действия са прекратениИстория на България, Том 3, БАН, София 1982, с. 334Ангелов, Димитър, и Борис Чолпанов, „Българска военна история през средновековието (Х-XV век)“, Издателство на БАН, С., 1994, с. 186. поради недостиг на продоволствие. Вината за загубването на тези земи е хвърлена върху цар Иван Стефан. Противниците на сръбското влияние в страната се активизират.Гюзелев, В., Ив. Божилов. „История на Средновековна България VII – XIV век“, Т.1, Анубис, С., 1999, с. 575; Андреев, Й., „Българските ханове и царе“, Изд. „Абагар“, В. Търново, 2004, стр. 267; Вероятно за това спомага и фактът, че земите на деспот Страцимир се намират именно в Южна България, която в този момент е под византийска заплаха.

Сваляне от власт и изгнание