Историята на съвременна Гърция обхваща годините от признаването на независимостта ѝ от Османската империя от Великите сили – Великобритания, Франция и Русия през 1828 г. до наши дни.

Тя е пропита от три основни въпроса – въпросът за континюитета на националната история; националния въпрос около мегали идеята и изграждането на съвременната национална идентичност, в това число решаване на гръцкия езиков спор.

През 30-те години на XIX век в новосъздаденото кралство Гърция до линията Арта - Волос, според първите изчисления на новите гръцки националисти, живеят около 0,8 млн. от общо 5 милиона гърци в рамките на бившата Османска империя. Ето защо, гръцкият иредентизъм обсебва целокупната гръцка политика в посока еносис – до известната малоазийска катастрофа.

През XX век Гърция е основно заета с решаване на вътрешнополитически проблеми, наследени от предходния XIX век и породени от разбиването на гръцкия национален идеал във втората гръцко-турска война.

Предистория Византийската империя управлява по-голямата част от гръкоговорящия свят от Късната античност, но в резултат на нашествията на араби и селджуци преживява упадък. Отслабена е фатално от кръстоносците на Четвъртия кръстоносен поход, които превземат Константинопол през 1204 г. Последвалото създаване на католически латински държави (известно като франкократия) и борбите на православните византийците срещу тях пораждат отделна гръцка национална идентичност. Византийската империя е възстановена от династията Палеолози през 1261 г., но не достига предишното си величие. Постоянните граждански войни и атаки на границите завършват с нейния окончателен разпад през XIV век. В резултат на това по-голямата част от територията постепенно е завоювана от Османската империя в края на XIV и началото на XV век, като кулминацията е падането на Константинопол през 1453 г., завладяването на Атинското херцогство през 1458 г. и на Пелопонеското деспотство през 1460.

По време на османското владичество османската власт до голяма степен отсъства в планинската вътрешност на континентална Гърция и мнозина бягат там, често ставайки разбойници. Само островите в Егейско море и няколко крайбрежни крепости на континента, под венецианско и генуезко управление, остават свободни от османците, но към средата на XVI век те завладяват и болшинството от тях. Остров Родос пада през 1522 г., остров Кипър през 1571 г., но венецианците запазват Крит до 1670 г. Йонийските острови са управлявани от османците само за кратко (Кефалония от 1479 до 1481 г. и от 1485 до 1500 г.) и остават основно под управлението на Венецианската република.

Първото широкомащабно въстание срещу османската власт е Морейското въстание от началото на 1770 г., потушено брутално. Същевременно започва новогръцкото просвещение, тъй като гърците, които са учили в Западна Европа, донасят знания и идеи обратно в родината си, а гръцките търговци и корабособственици увеличават своето богатство. В резултат на това, особено след Френската революция, из гръцките земи започват да се разпространяват либерални и националистически идеи.

Война за независимост

През 1821 г. гърците въстават срещу Османската империя. На 21 февруари 1821 въстанието избухва отначало в Дунавските княжества, но скоро е потушено. Това дава тласък за действие на гърците в Пелопонес и на 17 март 1821 маниотите грабват оръжията, а на 25 март митрополитът на Патра освещава бунта. През септември 1821 г. въстаници, предвождани от Теодорос Колокотронис, превземат Триполица. Избухват бунтове на Крит, в Македония и Централна Гърция, но са потушени. Гръцката флота в Егейско море постига успехи срещу османската и пречи да пристигнат османски подкрепления по море. Първоначалните успехи са последвани от вътрешни борби, прераснали в гражданска война, което почти довежда въстанието до провал. Султанът търси помощ от Мохамед Али паша от Египет, който изпраща към Пелопонес сина си Ибрахим паша начело на голяма армия. През февруари 1825 египтяните пристигат и овладяват Пелопонес към края на годината.

Въпреки това, борбата на гръцките бунтовници продължава и принуждава Великите сили (Великобритания, Русия и Франция) да признаят претенциите им за отделна държавност (Лондонски договор 1827 г.) и да се намесят срещу османците в битката при Наварино. През 1827 г. Третото национално събрание на гръцките въстаници избира Йоанис Каподистрияс, бивш външен министър на Русия, да поеме управлението на новосъздадената държава (Първа гръцка република, ). Неговото управление е противоречиво и срещу него се настройват както едрите земевладелци, така и интелигенцията. През 1829 г. завършва руско-турската война и според подписания Одрински мирен договор Гърция, Сърбия и Дунавските княжества – Влахия и Молдова, получават автономия под османски сюзеренитет и руска закрила. Основани са първите гръцки политически партии – русофилска, англофилска, франкофилска. Като водач на русофилите се представя популярният Теодорос Колокотронис. В този лагер е и самият президент Каподистриас. Англофилската партия обединява богатата част на гръцкото общество начело с Александрос Маврокордатос. Нейни привърженици са много интелектуалци и способни администратори. Тя е малка, но сплотена партия, противник на режима. Между двата полюса (русофили – англофили) е френската партия начело с Йоанис Колетис. Тя е по-многобройна от английската и също се противопоставя на авторитарното управление на президента Каподистрияс.

През 1831 г. срещу Каподистрияс е извършен атентат и той е убит. Поради настъпилата взривоопасна обстановка през 1832 г. Великите сили свикват Лондонската конференция и налагат като форма на управление на Гърция абсолютна монархия. За крал е избран баварският принц Ото. През май 1832 г. Високата порта признава независимостта на кралството. с Константинополския договор.

Кралство Гърция

Управление на крал Ото, 1833 – 1863

Управлението на Ото се оказва проблемно, но той успява да се задържи на власт 30 години. През ранните години на неговото управление група баварски регенти управляват от негово име и са много непопулярни, защото се опитват да наложат германските идеи за твърдо йерархично управление, като същевременно не допускат гърци до най-важните държавни служби. Те полагат основите на гръцката администрация, армия, съдебна система и образователна система. Ото е искрен в желанието си да даде на Гърция добро управление, но страда от два големи недостатъка: римокатолическата си вяра и бездетния си брак с кралица Амалия. Това означава, че той не може да бъде коронясан като крал на Гърция по православен обред, нито да създаде династия.

Ото навършва пълнолетие през 1835 г. и поема управлението, но баварците остават начело на правителството до 1837 г. След това Ото назначава гръцки министри, въпреки че баварските служители все още ръководят голяма част от армията. По това време Гърция все още няма законодателна власт и конституция. Недоволството от продължаващата „баварократия“ и финансовата криза нараства до избухването на въстание от 3 септември 1843 година в Атина. Ото склонява да приеме конституция и свиква Национално събрание, което се събира през ноември и работи до май 1844 г. С приетата конституция се създава двукамарен парламент, състоящ се от Асамблея (Vouli) и Сенат (Герусия). Изпълнителната власт принадлежи на краля и се упражнява от назначени от него министри, а съдебната власт се упражнява от назначени от краля несменяеми съдии. Конституцията дава много широки права на краля, поради което борбата за ограничаването им продължава.

Гръцката политика през XIX век е доминирана от „националния въпрос“. По-голямата част от гърците продължават да живеят в Османската империя и свободните гърци мечтаят да освободят всички и държавата да обхване всички земи с гърци, със столица Константинопол. Тази Мегали идея (Велика идея) се поддържа с почти непрекъснати бунтове срещу османското владичество в териториите, населени с гърци, особено Крит, Тесалия и Македония.

Когато избухва Кримската война през 1854 г., Гърция вижда възможност да осъществи тези идеи и се надява на значителна подкрепа от страна на Русия като православна нация (с участието на руската дипломация през 1850 г. Цариградската патриаршия е признала самостоятелността на гръцката православна църква). Руското правителство обаче решава, че е твърде опасно да помогне на Гърция да разшири територията си. Когато руснаците атакуват османците, Гърция нахлува в Тесалия и Епир. За да блокират по-нататъшни гръцки ходове, британците и французите пращат кораби да блокират главното гръцко пристанище Пирея, за да заставят Гърция да запази неутралитет. Блокадата трае от април 1854 г. до февруари 1857 г. Гърците, залагайки на руска победа, подстрекават широкомащабното Епирско въстание от 1854 г., както и въстания в Крит. Бунтовете обаче се провалят и Гърция не печели нищо след края на Кримската война, която Русия губи. Въпреки че не постига външнополитическите си цели, през 1856 г. Гърция подписва договор за търговия и мореплаване с османците, с който получава възможност за стопанско проникване в империята: те могат да търгуват свободно и се ползват с правата на най-облагодетелствана нация. Имат право да изпратят свои консули в Османската империя навсякъде, където имат интереси. Това създава условия за укрепване на гръцката буржоазия и за мирно гръцки проникване в империята.

Новото поколение гръцки политици става все по-недоволно от продължаващата намеса на крал Ото в управлението. През 1862 г. кралят освобождава своя министър-председател, бившия адмирал Константинос Канарис, най-видният политик от периода. Това провокира военен бунт, принуждавайки Ото да приеме неизбежното и да напусне страната на борда на британски военен кораб.

След това гърците молят Великобритания да изпрати сина на кралица Виктория принц Алфред като техен нов крал, но другите сили налагат вето. Крал става младият датски принц Вилхелм Датски като крал Георгиос I. Той е много популярен като конституционен монарх и се съгласява синовете му да приемат гръцката православна вяра. Като награда на гърците за приемането на пробритански крал, Великобритания отстъпва Йонийските острови и те са присъединени към Гърция.

Управление на крал Георгиос I, 1864 – 1913

По настояване на Великобритания и краля Гърция приема много по-демократичната гръцка конституция от 1864 г. Правомощията на краля са намалени, Сенатът е премахнат и избирателните права са разширени до всички възрастни мъже. На изборите се възприема гласуване, при което урната за всеки кандидат е разделена на части с „да“ и „не“, в които гласоподавателите пускат оловни перли. Въпреки това гръцката политика остава силно династична. Като министър-председатели многократно служат представители на фамилиите Заимис, Ралис и Трикупис.

Въпреки че партиите са съсредоточени около отделните лидери, често носещи техните имена, съществуват две широки политически тенденции: либералите, водени първо от Харилаос Трикупис и по-късно от Елефтериос Венизелос, и консерваторите, водени първоначално от Теодорос Делиянис и по-късно от Трасивулос Заимис. Трикупис и Делигианис доминират гръцката политика в края на XIX век, като се редуват. Трикупис подкрепя сътрудничеството с Великобритания във външните работи, създаването на инфраструктура и местна индустрия, повишаването на защитните мита и прогресивното социално законодателство, докато по-популисткият Делигианис приема насърчаването на гръцкия национализъм и Мегали идеята.

Гърция остава много бедна страна през целия XIX век. Страната няма суровини, инфраструктура и капитал. Селското стопанство е предимно на жизнения минимум, а единствените важни експортни стоки са касисът, стафидите и тютюнът. Някои гърци забогатяват като търговци и корабособственици и Пирея се превръща в голямо пристанище, но гръцкото селячество си остава бедно, а Гърция безнадеждно задлъжнява към лондонските финансови къщи.