Отбрана (; ) е официалното наименование на Въоръжените сили на Кралство Белгия. Те са с обединена структура, в която Наземният, Въздушният, Морският и Медицинският компонент са категории сили, част от един вид въоръжени сили.

Тъй като Кралство Белгия е изградено на федерален принцип от две езиково-културни общности (фламандци и валонци) повечето подразделения са изградени на съгласно границите на двете общности – нидерландскоговорещи подразделения във Фландрия, френскоговорещи подразделения във Валония. Немската езикова общност от около 75 хил. души в провинция Лиеж няма свое войсково подразделение.

Кралство Белгия е член на ООН, на Европейския съюз и на Организацията на Североатлантическия договор (НАТО), чиито политически комитет (в Брюксел) и военна щаб-квартира (в Монс) са разположени на нейна територия. Във военно отношение страната си сътрудничи най-тясно със своите непосредствени съседи Кралство Нидерландия, Велико херцогство Люксембург и Френската република.

История

Античност и Средновековие Белгия носи името си от галското племе белги. То е покорено от римляните и през следващите седемнадесет столетия историята на населението не се отличава от тази на съседите му. Липсва конкретна национална идентичност, която да го прави белгийци. Земите често сменят властта си, но до основаването на Кралство Белгия са неотменно част от друга държава и нямат собствен суверенитет.

Белгийските земи са част от Римската империя, след нея от Франкската държава, от Свещената Rимска империя, владение на бургундските херцози, на испанските Хабсбурги, на австрийските Хабсбурги, за кратки периоди част от белгийските земи са под властта на Обединените провинции или на Франция. Френската революция и последвалите войни в Европа ги поставят за по-дълго време под френска власт и това е сравнително положителен период за белгийските територии, защото премахва границите между множеството малки владения и за пръв път започва да се установява усещането за единство между белгийците. Наред с премахнатите граници и съответно мита, довежда до оживление в икономиката и търговията, има подем и в държавната организация – въведени са стандартните мерки и теглилки – метърът, килограмът, кодифицирана е правната система в съгласие с Наполеоновия правораздавателен кодекс. Заедно с това има и някои негативни моменти, като мобилизацията на мъжкото население във френската армия, но като цяло периодът се характеризира с приповдигнатост на духа и чувства на значимост.

Ново време и независимост (1815 – 1913)

След като Белгия става основно бойно поле за последната европейска коалиция и Наполеон Бонапарт окончателно е разбит при Ватерло през 1815, е свикан Виенският конгрес, който да възстанови мира и да реши бъдещето на континента. Белгийските земи не са възстановени като владение на австрийските Хабсбурги. Вместо това са включени в състава на Кралство Нидерландия. Но това положение внася напрежение в страната, в която кралският двор в Амстердам фаворитизира протестантските поданици на монарха, спечелвайки си гнева на белгийците католици. През 1830 г. те се вдигат на революция и на следващата година се отцепват като независима монархия с коронясването на представител на владетелската фамилия Сакс-Кобург-Гота. Нидерландия отказва да приеме това положение до 1839 г., когато подписва Лондонското споразумение, признавайки Белгия за суверенна държава.

Подписаното от Великите сили и Нидерландия Лондонско споразумение от 1839 г. осигурява суверенитета на Кралството и гарантира неговия неутралитет. Този неутралитет е балансиран, тоест Кралството трябва да бъде еднакво отдалечено във военно-стратегическо отношение от всички страни в региона. По тази причина се изграждат гранични фортификации по всички граници на Белгия. От друга страна гарантираният и от Великите сили неутралитет води до по-нисък морал на белгийската армия, чиято бойна готовност и въоръжение далеч отстъпват на германската, френската, британската армия и дори на нидерландската. До голяма степен куриозно, първите военни участия на белгийски въоръжени сили в конфликти след независимостта на Кралството (и то не на самата белгийска армия) са в Папската държава и в Мексико. Католическата религия е един от основните определящи фактори за националната идентичност на белгийците и противопоставянето им с нидерландските протестанти, довежда до независимостта на държавата. Така към 1860 г. в състава на Папската армия е включен батальон „Френско-белгийски стрелци“ (Tirailleurs Franco-Belges), съставен от доброволци от двете държави. Той се бие срещу армията на Пиемонт-Сардиния, водеща война за обединяване на италианските държави. През 1861 батальонът е прекръстен на „Понтифски зуави“ и възприема колоритната военна униформа на зуавите. След като Папската държава е анексирана от Пиемонт-Сардиния, полкът преминава на френска служба и взема участие във Френско-пруската война (1870 – 1871).

Мексико спира изплащането на външния си дълг, по който основен кредитор са френските банки. Император Наполеон III става основният подбудител на наказателна експедиция в страната, която да постави на власт удобно управление, което да изпълни международните си задължения. Изборът пада върху австрийския ерцхерцог Максимилиан, който е провъзгласен за император на Мексико. Неговата съпруга Шарлота Белгийска е дъщеря на белгийския крал и в Белгия е набран Белгийски легион от около 1500 доброволци (основно от състава на белгийската армия), който да служи като лична гвардия на императора и императрицата. Мексиканската експедиция претърпява пълен провал и през март 1867 г. легионът е разформирован на белгийска земя.

Крал Леополд II получава като свое лично владение днешна Демократична република Конго (тогава именувана Свободна държава Конго). През 1885 г., едновременно като въоръжени сили и жандармерия за вътрешна сигурност, е формирана Публична сила (Force Publique). Тя няма отношение към въоръжените сили на Кралство Белгия, така както белгийското правителство няма отношение към управлението на Свободната държава, която не е формална белгийска колония, а протекторат на краля в персонална уния в Белгия. Така известно количество белгийци се включват в офицерския и подофицерския състав на Публичната сила, но основната част формират европейци. Леополд II си създава образа на филантроп, който се стреми единствено да защити жителите на Конго от завоевателните постъпления на колониалните сили и така получава след международна конференция протектората върху Свободната държава, но бруталните действия на белгийската администрация, частни компании и Публичната сила далеч надминават тези на британците, французите, португалците, нидерландците и испанците в техните колонии, предизвикват остра международна реакция, а статусът на Конго като лично владение на монарха означава, че белгийското правителство търпи остра международна критика, без да може да се намеси. Така през 1908 г. след политически конфликт между краля и парламента личният протекторат Свободна държава Конго е трансформиран в колонията Белгийско Конго. Така, влизайки формално в състава на държавата, белгийското правителство се заема с администрирането на колонията и започва постепенната замяна на чуждестранния офицерски и подофицерски състав на Публичната сила с офицери и сержанти, командировани от Белгийската армия.

Системата на наборна военна служба в Белгия, установена след Лондонското споразумение, е особено несправедлива и предизвиква остра полемика в обществото. Освен че не всички годни за военна служба младежи са привиквани, а се тегли лотария и около 1/4 от призивите реално служат, съществува и възможността мястото във военния призив да бъде откупено от по-заможните белгийци, което означава, че техните места трябва да се попълнят от бедните им сънародници. Това до голяма степен срива морала на белгийската армия. Освен това въоръжението е остаряло и недостатъчно, а липсват задълбочени военни планове в случай на война и мобилизационните сборове в общи линии предвиждат събирането на резервистите в полковете им, след което висшето армейско ръководство да решава ad hoc как ще се действа. В края на XIX век се вземат мерки за решаването на тези проблеми, но до избухването на Първата Световна Война белгийската армия далеч не е доведена до стандартите на останалите армии на континента. Избухналият военен конфликт, с мащаби невиждани преди него, ще докаже колко недалновидни са били надеждите международногарантираният неутралитет да реши сам по себе си въпроса за сигурността на Белгия.

Първа световна война (1914 – 1918)

Ключовото разположение на Кралството и слабата му армия стават основни причини за въвличането на страната във Великата война. Според „План Шлифен“ германската армия ще прегази светкавично белгийските въоръжени сили и ще излезе на оперативен простор към Париж, след чието овладяване основната част от подразделенията ѝ да се прехвърлят на Източния фронт, за да се изправят срещу по-бавно мобилизиращата се Руска императорска армия. Тъй като германското външно министерство преценява, че Обединеното кралство няма да уважи задълженията си на гарант на белгийския неутралитет, по думите на кайзер Вилхелм: „Британците няма да пролеят кръвта на своите войници заради един хвърчащ лист!“ („а scrap of paper“). Така Германският генерален щаб преценява, че единственият сериозен противник на Западния фронт е Франция, чиято армия е концентрирана основно в укрепени позиции зад пограничната река Рейн. Според плановете на белгийската армия мирновременният ѝ щат трябва да е 33 000 души, нарастващи във военно време до 120 000. При мобилизацията са развърнати шест пехотни и една кавалерийска дивизии с непълен щат, полева и крепостна артилерия (19 пехотни, 10 кавалерийски и 8 конни, полеви и крепостни артилерийски полка). Недостигът на личен състав е особено болезнен сред офицерския състав на междинно ниво, чиято численост сериозно изостава от необходимите бройки за растежа на армията. Седемте дивизии формират мобилната отбрана, а зад тях са крепостите в източната индустриална част на страната около Лиеж, Намюр и Антверпен с гарнизони около 65 000 души.

Избухналата Първа световна война заварва белгийската армия в трескава реорганизация. Поради бързото напредване на германците, едва 20% от мобилизационния ресурс е задействан, за да окаже съпротива на агресора. Евентуално във войската са мобилизирани общо 350 000 белгийци, но около 1/3 от тях не вземат участие в реални бойни действия. Пред смазващото числено технологично и оперативно превъзходство на германската 600 000 армия, белгийската армия от 117 000 души, към момента на нахлуването оказва десетдневна героична съпротива край Лиеж, което спечелва на французите време да се организират, да прехвърлят войски и да дадат генерално сражение на германците в долината на Марна.

В крайна сметка белгийската армия е изтласкана от 90% от територията на страната и през следващите четири години под предводителството на крал Албер I отбива германските атаки между Нюпорт във Фландрия и Ипр във Валония. Дори в лицето на агресията на германците белгийците запазват неутралитет. Те координират отбранителните си действия със Съюзниците, но не се включват в техните контранастъпателни операции. Статичната позиционна война и новите промишлени смъртоносни средства водят до използването на бойни отровни вещества за пръв път от страна на германците върху позиции на Съюзниците в Белгия (Ипр). Оттам идва и названието на особено опасния газ иприт.