Военна история Античност
В Древността Иберийският полуостров е заселен основно от иберите със средиземноморски, картагенците със семитски и келтите с индоевропейски произход. След като римляните изтласкват картагенците от полуострова го присъединяват към своята Римска република. На това обстоятелство се дължи днешният езиково-културен характер на страната. За администрирането, реда и отбраната на територията са настанени в римски колонии малък брой римски граждани, а иберите и келтите, съставляващи огромното мнозинство на населението на полуострова се смесват, образувайки т.нар, келтибери. На територията на днешна Португалия е формирана римската провинция Луситания, а малка част от северните португалски земи влизат в провинция Галеция, от където произхожда името на испанската област Галисия.
Ранно средновековие
С упадъка на Римската империя и Иберийският полуостров не е пощаден от хаоса и разрухата на варварски нападения. Напредъкът на хуните е прекъснат в Битката на Каталунските полета, по-късно през полуострова преминават редица от народи, предимно германски. Вандалите преминават през земите на път за Северна Африка, а визиготите и швабите дори основават кралства, покриващи голяма част от Иберия (впоследствие визиготите подчиняват швабите и обединяват целия полуостров под властта си). Визиготите търпят пълен разгром на териториалната експанзия на Исляма, чийто войнствени последователи се опитват да нахлуят в Европа през три точки – през Кавказ, Босфора и Гибралтар. Докато нашествията им в първите две зони са отблъснати, то те бързо овладяват почти целия Иберийски полуостров и задържат властта си столетия, преди маврите да бъдат окончателно изтласкани от земите от Католическите крале – Фернандо Арагонски и Исабел Кастилска. Победата на Карл Мартел, възвеличаван като „Спасителят на Европа“ е силно преувеличена като значимост. Освен че е водена между малобройни сили, тя закрепва фронта между християнските и мюсюлманските сили по Пиренеите, което дава на маврите възможността да закрепят властта си над полуострова. Земите на цяла днешна Португалия падат под властта им.
От Кантабрийските планини християнските благородници се реорганизират и започват отвоюването на земите си обратно от маврите (период, известен като Реконкистата). След като малоброен ислямски отряд е разбит от Пелагий (на галисийски Пелайо) Астурийски в Битката при Ковадонга (историците спорят дали това става през 718 или 722 г.) е основано Астурийското кралство, което след като измества столицата си от Овиедо в Леон през 910 г. променя и името си на Кралство Леон. През 868 г. Вимара Перес превзема от маврите стария римски град Портус Кале и е удостоен от астурийския крал с титлата Граф на Портокале. В официалните документи от това време владението е наричано Портукаленско графство, Графство Портукале, както и с латинското Португалия (Condado Portucalense, Condado de Portucale, Portugalia), което е считано за начало на португалската държава. Но Реконкистата върви с променлив успех, затрудняван и от междуособици между християнските владетели. На юг от Портукаленското графство е основано Графство Коимбра, но то няколко пъти преминава от християнски в мавърски ръце и Португалското графство продължава да страда от набези. Около 1000 г. напредването на християнските сили на юг започва по-стабилно, но през 1071 г. граф Нуно Мендес се опитва да извоюва независимостта на Портукаленското графство от Кралство Леон, но губи битката и загива, след което Портукаленското графство става владение на короната – Кралство Астурия и Португалия.
През 1096 г. за втори път е основано Портукаленско графство (Condado Portucalense) и дадено във владение на Анри Бургундски, съпруг на Тереса – незаконородена дъщеря на Алфонсо VI, Крал на Леон и Кастиля. Столицата на второто Портукаленско графство е изместена от Портукале (днешно Порто) в Брага, а французинът Анри Бургундски, внук на Херцога на Бургундия става Енрике де Боргоня. Енрике умира през 1112 г. и съпругата му Тереса управлява графството като регент до 1128 г. от името на малолетния им син Афонсу. Тя воюва със сестра си кралица Урака Кастилска за независимостта на Португалия в съюз с бунтовните кастилски благородници, но през 1121 г. е разбита и принудена да признае васалната зависимост на графството. По-късно Тереса воюва и със собствения си син за контрола над Португалското графство, но търпи поражение и от него през 1128 г. при Сау Мамеде край Гимараеш. От тази година започва да се титулува като принц (испанскотоinfante, както и латинското название princeps). След победата си над маврите край Урике (Ourique) през 1139 г. Афонсу започва да се титулува Крал на Португалия, открито отхвърляйки васалната си зависимост от братовчед си Алфонсо VII, Крал на Леон и Кастилия. Четири години по-късно двамата подписват Договора от Самора (подписан в катедралата на града в присъствието на кардинал Гуидо де Вико като представител на Папата и гарант), с който Леон и Кастилия официално признава независимостта на Кралство Португалия, а през 1179 г. титлата крал на португалския владетел е призната от папа Александър III.
Кралство Португалия
Афонсо I умира през 1185 г., наследен от сина си Санчо I, който продължава борбата с маврите. Освен с мюсюлманските владетели, той воюва и с Кралство Леон. Влошава отношенията си с папа Инокентий III и му декларира пълно подчинение малко преди да умре през 1210 г. Наследен е от сина си Афонсо II, който продължава Реконкистата главно в съюз с Кралство Кастилия и с помощта на чуждестранни рицари-кръстоносци. Той на свой ред разваля отношенията си с Рим и е отлъчен от църквата. През 1223 г. на трона го наследява Санчо II. Лошите отношения с Папата продължават и при неговото управление и през 1248 г. той е наследен с подкрепата на Църквата от брат си Афонсо III. Той отвоюва окончателно от маврите Алгарве, което го въвлича в конфликт с кастилците, предявяващи претенции към града и областта. Той е решен след женитбата на Афонсо за незаконна дъщеря на краля на Кастилия Алфонсо Х Мъдри. Така завършва Реконкистата в португалските земи.
В края на XIII век Португалия е обхваната не само от гражданска война между крал Динис I и най-големия му син, но и във война с обединените кралства Леон-Кастилия. Стабилизацията и излизането от тези конфликти идва с династичното сродяване на трите враждуващи лагера. Тъй като териториалната експанзия за сметка на изтласкването на маврите от полуострова приключва, властването на Динис е свързано преди всичко с вътрешнополитически преобразувания, свързани с утвърждаването на отделна национална идентичност и суверенитет. Португалският клон на военно-монашеския орден на свети Тиаго (или Сантяго) се отделя от испанския орден. Същото става и с ордените на рицарите хоспиталиери и на бенедиктинците. Предвид разорението на тамплиерите в останалите страни в Европа на проведения в Португалия църковно-съдебен процес те са оправдани и след смъртта на папа Климент V крал Динис използва възможността да се застъпи пред Рим за реабилитацията на ордена и за възстановяване на негови средства под управлението на португалския му клон. За да се скъса с лошото име на тамплиерите на основата им е формиран новият Орден на Христа. Тъй като Орденът на тамплиерите е може би първата европейска международна банкова и търговска корпорация, новият орден наследява сериозни финансови средства и собствен флот и бързо се утвърждава като средство на португалския крал за колонизиране на нови територии и завоюването на такива от маврите. Емблемата на Ордена присъства на множество военни емблеми, включително и на опознавателните знаци на португалските ВВС. Периодът до края на XIV век е белязан в португалската история с вътрешна нестабилност и хронични сблъсъци с Кралство Кастилия. Промяната идва през 1385 г., когато португалските Кортеси (Генералните щати на Кралството) на събрание в Коимбра избират за крал Жоао I (дотогава Велик магистър на Военния орден на Авиз). Новият монарх се доказва като изключително способен държавник, който стабилизира кралството и поставя основата за последвалия му възход. Близо две години след възкачването си на трона той взема за жена Филипа Ланкастърска, дъщеря на Джон Гонт, първи Херцог на Ланкастър и един от най-влиятелните английски държавници и европейски политици на своето време. Към момента на женитбата Джон е претендент за кастилския престол. Договорът от Уиндзор, сключен през 1386 г. между двамата има голям принос за португалската колониална империя и е прекъснат единствено в периода, когато Португалия е част от Испания.
Португалска колониална експанзия
За начало на Португалската колониална империя се смята превземането на Сеута в Северна Африка през 1415 г. от флота на принц Енрике Мореплавателя, трети син на Жоао I. И докато впоследствие с наследяването на португалския трон от крал Фелипе II и отделянето на Португалия след въстание, водено от Херцога на Браганса през 1648 г. Сеута остава испанско владение, то Мадейра (заселен от португалците през 1420 г.) и Азорските острови (заселени през 1427 г.) остават португалски владения. След тези начални стъпки португалците продължават с обследването на западния африкански бряг и създаването на фактории (feitorias) – укрепени търговски пунктове. Островите Сао Томе и Принсипи са колонизирани през 1470 г., за търговия със срещуположния гвинейски бряг, богат на златни залежи. От 1481 г. португалците започват строежа на фактории на континента и областта става известна като португалската колония Златен бряг (Costa do Ouro) до 1642 г., когато е превзета от нидерландците. През 1488 г. Бартоломеу Диаш за пръв път преминава покрай нос Добра Надежда и навлиза с флотилията си от Атлантическия в Индийския океан. По пътя си португалските изследователи поставят каменни кръстове с герба на Кралството като знак за претенции към териториите, създават укрепени фактории и започват търговия с роби и стоки от прилежащите области.
Наполеонови войни
Деветнадесети век
Републикански период
Колониални войни
Нова история
Командване Президент на Републиката За разлика от повечето европейски страни, които са държави с парламентарно управление и военната политика се определя от министър-председателите, Португалия е страна с полупрезидентска система на управление (от френски тип), в която политиката на отбрана, вътрешна сигурност и международни отношения е прерогатив на държавния глава. Така Президентът на Републиката (Presidente da República) е Върховен главнокомандващ на въоръжените сили (Comandante Supremo das Forças Armadas) както във военно, така и в мирно време. По препоръка на правителството той назначава офицери на висши командни длъжности и ги ги произвежда в по-горно офицерско звание.
Асамблея на Републиката Народното събрание, наричано Асамблея на Републиката (Assembleia da República) отпределя дългосрочната стратегия за отбрана на страната, обявява война, сключва мир, ратифицира участието на въоръжените сили в международни мисии, гласува бюджета за отбрана.
Висш съвет за национална отбрана Висшият съвет за национална отбрана (Conselho Superior de Defesa Nacional (CSDN)), е съвещателен орган към Президента на Републиката за провеждане на отбранителната стратегия на страната, в рамките, определени от Асамблеята на Републиката. Съставът на Съвета включва: Министър-председателят (Primeiro-Ministro) Заместник министър-председателят (Vice-Primeiro-Ministros) Министърът на национаната отбрана (Ministro da Defesa Nacional) Министър на външните работи (Ministro das Negócios Estrangeiros) Министърът на вътрешната администрация (Ministro da Administração Interna) Министърът на финансите (Ministro das Finanças) Министърът на индустрията и енергетиката (Ministro da Indústria e Energia) Министърът на транспорта и комуникациите (Ministro dos Transportes e Comunicações) Депутати на Асамблеята на Републиката и автономите региони Азори и Мадейра (Representantes da República para as Regiões Autónomas dos Açores e da Madeira)