Лек крайцер е военен надводен кораб, подклас крайцери, от началото на XX век, продукт на еволюцията на бронепалубните крайцери под влияние на опита на руско-японската война. Леките крайцери са относително големи (в сравнение с есминците, минните крайцери и канонерските лодки) специализирани артилерийски кораби с развита бронева защита, въоръжени предимно с артилерия среден калибър. Имат активно участие в морските сражения на Първата и Втората световна войни. Военноморският теоретик Алфред Махеан отвежда на леките крайцери ролята на разузнавачи и изтребители на неприятелската търговия.
Развитието на подкласа става в рамките на националните доктрини на ВМС и води до големи разлики в предназначението и характеристиките на корабите. Лондонските морски договори от 1930 и и 1936 година въвеждат определен международен стандарт, но някои разлики все пак се съхраняват. В годините на Втората световна война леките крайцери се използват за решаване на най-разнообразни задачи и постигат висока степен на съвършенство.
Строителството на леки крайцери е прекратено към края на 50-те години. Прекратяването на развитието на леките крайцери е свързано с измененията настъпили в средствата и методите на въоръжената борба по море.
Възникване на класа лек крайцер Към началото на XX век във флотите на основните морски държави има, на пръв поглед, стройна класификация на корабите. Крайцерите се делят на броненосни и бронепалубни, а в отделни флоти на класове или рангове. Така например, в британския флот съществуват три класа бронепалубни крайцери: 1-ви клас – с водоизместимост над 6 хил. тона, въоръжени с оръдия до 234 mm, предназначени за действия по комуникациите и водене на широко разузнаване; бронепалубни крайцери 2-ри клас – с водоизместимост 3 – 6 хил. тона със 152 mm оръдия на главния калибър, строени за дозор, малки рекогносцировки и унищожаване на търговските съдове на противника; 3-ти клас – крайцери с водоизместимост 1,5 – 3 хил. тона с оръдия 102 – 119 mm, използвани за куриерска и стационарна служба. В Русия всички крайцери се делят на два ранга, като 1-ви ранг включва и броненосни и големи бронепалубни крайцери. Заедно с това бронепалубните крайцери, особено големите, се подлагат на много рязка критика, като част от експертите въобще отричат тяхното право на съществуване.
Действително бронепалубните крайцери се отличават с много слабо брониране, което се свежда до бронирана палуба със скосове, защитаваща силовата установка и снарядните погреби. При това борът на такъв кораб е практически незащитен, ако не се брои разположените там въглищни бункери.Смятало се, че 1 фут въглища е равноценен на 1 дюйм броня.
Недостатъците на бронепалубните крайцери са напълно ясни за военноморските кръгове, но поставянето на бордова броня на тези кораби е невъзможно поради няколко причини: поради големите размери и ниските характеристики на парните машини, които са единствените достъпни двигатели; поради слабата здравина на бронята до началото на XX век (до разпространението на цементираната Круповска броня и хром-никел-молибденовото легиране); поради малките бойни дистанции и популярност на бронебойните снаряди. Освен това, докато на въоръжение има нескорострелни оръдия, стрелящи със снаряди, напълнени с димен барут, потенциалната бойна живучест на бронепалубните крайцери се оценява като приемлива.
Към упадъка и последващото изчезване на класа на бронепалубните крайцери водят две обстоятелства от началото на XX век. На първо място, това е опитът от руско-японската война – първото за дълго време стълкновение на две първокласни морски държави, което внимателно се изучава от всички военноморски специалистиДо руско-японската война има морски сражения в хода на японо-китайската и испано-американската войни, но явното неравенство между противоборстващите в тях страни не дава възможност за сериозни изводи.. В хода на войната по море широко се използва скорострелна артилерия среден калибър, стреляща с бризантни снаряди, снаряжени със „шимоза“.
Така, бойната устойчивост на бронепалубния крайцер се оказва неудовлетворителна, а областта за използването им – ограничена.
Второ, именно в началото на XX век в разпореждане на корабостроителите идват първите пригодни за поставяне на кораб парни турбини, радикално превъзхождащи парните машини по пределна и агрегатна мощност. Определена роля има и започналия преход към течно гориво, позволяващ постигане на икономии в тегло и обем.
В съответствие с английската класификационна терминология, класическият лек крайцер възниква в резултат на сливането на крайцера скаут и бронепалубния крайцер 2-ри клас.
Въпреки това преходът от бронепалубни крайцери към леки става постепенно и поражда редица междинни типове. Първият британски турбинен крайцер става „Аметист“ (), принадлежащ на типа „Топаз“ (). Значително по-добрите характеристики на турбинната установка карат британското Адмиралтейство да построи две големи серии турбинни крайцери с малка водоизместимост, класифицирани като скаути (). Това са крайцерите от типове „Форуърд“ () и „Боадицея“ (), всичко 15 единици. Впрочем броневата им защита както и преди, се свежда до бронирана палуба със скосове.
За първите „истински“ леки крайцери е прието да се смятат британските кораби от типа „Аретуза“ (), създадени като продължение на развитието на типа крайцери скаути, и отличаващи се с много новости, главното от които е брониран пояс по водолинията. Фактически тази чест повече заслужават крайцерите от типа „Магдебург“ (), също с броневи пояс и турбинна установка, първите от които са заложени и влизат в строй две години преди „Аретузите“ и половин година преди „Саутхемптън“ – първият крайцер на типа „Чатъм“, но понятието „лек крайцер“ първоначално се употребява по отношение на турбинните скаути и във Великобритания, а не в Германия.
Именно с крайцерите от типа „Аретуза“ и свързан произходът на странния термин „лек крайцер“. При проектирането им те са класифицирани като скаути или крайцери III ранг.
Под термина „броненосен крайцер“ британците обикновено имат предвид много голям кораб, за това и прилагателното armored скоро отпада и новите крайцери започват да се наричат леки (light cruisers). Впрочем в другите страни има свои национални класификации и терминът става общоприет едва след Лондонската конференция от 1930 г.
Леките крайцери съхраняват многофункционалността на бронепалубните крайцери: разузнавач при ескадрата, носене на дозорна служба, охрана на ескадрата от атаките на миноносци (разрушители), набези на портовете на противника, до определена степен – нарушаване на морските комуникации на противника (с оглед тенденцията тази задача да премине към подводниците). Освен това те са адаптирани за изпълняване на задачи в условията на ескадрен бой във взаимодействие с линейните крайцери (ЛКР) и линкорите дреднауттен тип поради тяхното основно тактическо преимущество – прекрасната маневреност, наследство от бронепалубните им предшественици. Следва да се отбележи, че руските леки крайцери имат и допълнителни функции: поставянето на минни заграждения.
Тъй като от тези крайцери се изисква много, остро стои въпроса за тяхната стойност. В резултат толкова ценната за британския флот далечина на плаване вече се отчита като второстепенна характеристика – новите кораби трябва да действат в ограничената акватория на Северно море. Малките размери благотворно влияят на цената и в навечерието на Първата световна война Великобритания започва масовото строителство на леки крайцери от този тип.Преди Първата световна война в „леки“ са прекласифицирани всички бронепалубни крайцери с турбинна установка.
Заедно с това, разтегнатите комуникации на Британската империя изискват и друг тип крайцер – по-голям, с голяма далечина на плаване и относително добри условия за живот на екипажа и, разбира се, силно въоръжен. В края на първото десетилетие на XX век британският флот започва да получава бронепалубните крайцери от типа „Бристъл“ () и „Уеймът“ (), с турбинни установки, които стават родоначалници на „защитниците на търговията“ ().
Тяхното логическо развитие са леките крайцери с броневи пояс от типа „Чатъм“ ()В литературата понягога се водят тип „Бирмингам“ (Birmingham). Също се наричат и тип Town, тъй като носят имената на британски градове.. За съжаление на британския флот тези високоефективни кораби, много необходими за борба с рейдери, струват значително повече от „Аретузите“ и нейните наследници: средната стойност на крайцера тип „Аретуз“ съставлява фунта стерлинги, а на типа „Чатъм“ – фунта стерлинги.
Развитието на леки крайцери в германския флот тръгва по друг път. Германската империя няма икономическите възможности да създаде два типа специализирани леки крайцери, и в тактически план проектът „Аретуза“ е оценен като прекалено слаб. Оценявайки строящият се в Германия за руския флот крайцер „Новик“, до известна степен прародител на скаутите, немските офицери смятат, че даже рекордната скорост не компенсира слабото въоръжение. В резултат германският флот се съсредоточава върху създаването на универсален крайцер, еднакво годен и за служба при ескадрата, и за действия по комуникациите. Не е удивително, че по своите размери новите немски крайцери представляват нещо средно между „Аретузите“ и „Чатъмите“. Впрочем немците също не успяват да избягат от преходните типове. Първата турбина в поставена на бронепалубния крайцер „Любек“ (), а след това са въведени в бойния състав още 6 турбинни крайцера от този подклас, принадлежащи към типа „Кьонигсберг“ (), „Дрезден“ (), „Колберг“ ().
Първите пълноценни германски леки крайцери стават корабите от типа „Магдебург“ (). Те се отличават с добро брониране, надеждна система за подводна защита, превъзходна мореходни качества и маневреност. Само сравнително слабата артилерия разваля добрия проект. Това се обяснява с предвоенното мнение на германските експерти, които смятат, че доброто обучение на комендорите в съчетание с високата скорострелност на 105 mm оръдия ще даде повече попадения. Последващо развитие на „Магдебург“ са леките крайцери от типа „Карлсруе“ ().
Интерес към новия клас крайцери проявяват и в други страни, но сложното финансово положение на техните военноморски сили, предизвикано от „линкорната“ треска, не им позволява да отделят на строителството на леки крайцери достатъчно внимание.
Италианският флот получава преди войната 3 леки крайцера – единичният проект „Куарто“ (Quarto) и два от типа „Нино Биксио“ (Nino Bixio). В италианския флот те се числят като скаути (), принадлежността на тези крайцери към леките се оспорва, тъй като те нямат бордова броня.
Традиционният противник на италианците – Австро-Унгария попълва своя флот с лекия крайцер „Адмирал Шпаун“ (Admiral Spaun), който би бил напълно удачен кораб, ако не е слабото му въоръжение, състоящо се от седем 100 mm оръдия. След получаването на първия опит, корабостроителите на двуединната империя построяват 3 крайцера от типа „Новара“ (Novara), представляващи варианта на „Шпаун“ с усилено въоръжение и по-съвършена енергетична установка.
Интерес към леките крайцери проявяват също френския и руския флот. Във Франция е разработен проект на крайцер – ескадрен разузнавач (), а в Русия залагат 8 крайцера от типа „Светлана“/„Адмирал Нахимов“. Големи и добре защитени, те освен това трябва да имат висока скорост и мореходност и да носят солидно въоръжение (15 – 130 mm руските и 8 138 mm френските). Обаче тези кораби се оказват още и достатъчно скъпи. В резултат с началото на Първата световна война френските крайцери даже не са заложени, а в Русия така и не успяват да достроят новите крайцери до края на войната.