Линеен крайцер са клас артилерийски кораби, имащи въоръжение, близко до това на линкорите, но обладаващи по-голяма скорост на хода при по-леко брониране. Появяват се началото на 20 век като развитие на броненосните крайцери. Те са създавани като авангард на главните сили на флота, а в бой да бъдат неговото бързоходно крило. Резултатите от морските сражения на Първата световна война, а също Вашингтонското морско съглашение от 1922 г. прекъсват еволюцията на линейните крайцери. Впоследствие прогресът в областта на силовите установки води до сливането на линейните крайцери и линейните кораби в единен клас от бързоходни линейни кораби. Въпреки това много кораби, построени в периода на 30-те и 40-те години на ХХ век, нерядко се именуват във военноморската литература линейни крайцери поради междинното им положение между „истинските“ линкори и тежките крайцери. Последният класически линеен крайцер – „Явуз“ – е изваден от списъците на флота през 1954 г.
Раждането на линейния крайцер
Появата на първите линейни крайцери е предизвикано от два фактора. Първо, във Великобритания започва строителството на линеен кораб от ново поколение – знаменитият „Дредноут“. Тъй като старите броненосни крайцери, предназначени за взаимодействие с броненосците, не съответстват на новото поколение линкори, е решено да се разработи нов тип броненосен крайцер. Второ, към появата на новия клас има отношение некритичната оценка върху действията на японските броненосни крайцери в хода на Руско-японската война. Военноморските специалисти са под впечатлението за успешното участие на тези кораби в Цушимското сражение. Фактите за слабостта на руската ескадра и тактическата неграмотности на нейното ръководство са просто игнорирани. В резултат на това през 1904 г. британското Адмиралтейство сформира специален комитет за проектирането на броненосен крайцер от нов тип, под ръководството на Джон Арбетнот Фишър, станал тогава пръв морски лорд.
Комитетът като цяло се ръководи от фишъровата концепция за броненосния крайцер „Ананпроучъбъл“ ( – „Непристъпен“). Този проект предвижда създаването на увеличен крайцер „Уориър“ с еднородна корабна артилерия с калибър 234 mm – 16 оръдия в 8 двуоръдейни кули. Водоизместимостта следва да бъде 15 000 тона, а скоростта над 25 възела, бронирането предвижда 152-mm бордови пояс и 203-mm защита на артилерията. Но Руско-японската война показва важността на стрелбата от големи дистанции, в която най-добре се проявява именно голямокалибрената артилерия. В резултат комитетът стига до извода за необходимост от поставяне на новия крайцер на 305-mm оръдия – най-големите от всички използвани тогава в британския флот. Но с оглед изискванията за скорост, много по-висока отколкото при „Дредноут“, е необходимо нещо да се пожертва. Счита се, че крайцерът не може да бъде по-голям от линейния кораб. Междувременно още през 1905 г. професорът от Масачузетското училище по корабостроене В. Ховгард изказва мнението, че бъдещият ескадрен крайцер не трябва да отстъпва на линкорите по въоръжение и брониране, но да има по-голяма скорост за сметка на по-големите си размери.
Резултатът на проектирането е намаляване на броя оръдия на главния калибър и рязко намаляване на бронирането в сравнение с „Дредноут“. Фактически то съответства на предходните броненосни крайцери и е съвършено неадекватно на собственото въоръжение на крайцера. Първоначално новите крайцери се проектират като последващо поколение броненосни крайцери, а след това започват да се именуват ескадрени крайцери и накрая през 1911 г. получават класификацията „линейни крайцери“ (). На новия клас се възлагат следните задачи:
разузнаване с бой; поддръжка и съдействие на по-малките крайцери-разузнавачи; самостоятелни експедиции с цел обкръжаване на вражеските рейдери; преследване на отстъпващия флот на врага и по възможност поставянето му в безизходица чрез съсредоточаване на огъня върху изостаналите кораби; бързо обкръжение на противника в хода на бойните действия.
Военноморската общественост приема новия клас capital ships (големи кораби) нееднозначно, особени коментари предизвикват несъответствието на настъпателните и защитните свойства на крайцерите. Най-добре тези опасения са изразени от ежегодника на Браси, който пише през 1908 г. следното:
На първия етап се обозначават два пътя за развитие на линейните крайцери. Англичаните акцентират на огневата мощ и скоростта, разчитайки да получат с това инициативата в боя. Бронирането в условията на ограничената водоизместимост се жертва. Немците напротив се концентрират с по-ниска скорост и по-малък калибър на артилерията, но отделят по-голямо внимание на броневата защита и внимателното разделение на корпуса на отсеци. Сравнителни ТТХ на първите линкори-дредноути и линейни крайцери „Дредноут“ „Инвинсибъл“ „Насау“ „Фон дер Тан“ Държава Клас кораб линеен кораб линеен крайцер линеен кораб линеен крайцер Дата на залагане на главния кораб 2 октомври 1905 2 април 1906 22 юли 1907 25 март 1908 Дата на влизане в строй на главния кораб декекември 1906 март 1909 3 май 1910 20 февруари 1911 Пълна водоизместимост, t 21 845 20 078 21 000 21 700 Дължина и ширина, m 160,6 × 25 172,8 × 23,9All the world’s battleships. 1906 to the present, p. 55.146,1 × 26,9171,7 × 26,6Отношение дължина към ширина6,427,235,436,45Артилерия на главния калибър10 × 305-mm/458 × 305-mm/4512 × 280-mm/458 × 280-mm/45Бордов залп на ГК, оръдия86 – 888Противоминен калибър27 × 76-mm16 × 102-mm/4512 × 150-mm/4516 × 88-mm/4510 × 150-mm/4516 × 88-mm/45Бордово брониране, mm102 – 280102 – 15280 – 30080 – 250Брониране на палубата, mm35 – 7620 – 655550Брониране на кулите на ГК, mm280178280 230 Маса на бронята, t 5000*3460* 66856450Маса на бронята в % от нормалната водоизместимост27,9* 20,1* 36 33,3 Силова установка паротурбинна,23 000 к.с. паротурбинна,41 000 к.с. парни машини с тройно разширение,22 000 к.с. паротурбинна,43 600 к.с. Маса на силовата установка, t 2050 3390 1485 ? Маса на силовата установки в % от нормалната водоизместимост 11,5 19,7 8 ? Максимална скорост, възела 21 25,5 19,5 24,75 – без куполна броня
Линейните крайцери от предвоенните проекти Линейните крайцери на Великобритания
След приемане на принципното решение за избор на калибър от 305-mm за артилерия на новите крайцери, работата се води достатъчно бързо, но с големи трудности. Особено мъчително се оказва въпросът за позицията на кулите. Разгледани са 5 различни проекта и в резултат на това приемат оригинална, но не много успешна компоновка – по една кула на краищата и още две побортно, разположени асиметрично. При това желаните 8 оръдия в бордови залп са непостижими – кулата от противоположния на противника борд може да води огън само в сектор от 30°. Но главната слабост на проекта се заключава в друго – дебелината на бронята не надвишава и доста скромните показатели на броненосните им предшественици и не дава реална защита от голямокалибрените снаряди на очакваните дистанции на боя.
Новаторството на адмирал Фишър се съчетава с голям волунтаризъм. Реформаторът на Кралския флот е абсолютно уверен, че скоростта ще бъде най-добра защита за неговите любими кораби. Официално за главна задача на линейните крайцери се определя разузнаването и унищожението на противниковите разузнавачи, а бой с линкори се допуска само на големи дистанции и за кратко време.
Трите кораба от типа „Инвинсибъл“ са заложени през 1906 г. и влизат в строй през 1908 – 1909 г. като „Инфлексибъл“ ) и „Индомитейбъл“ (), по-рано от смятания за главен „Инвинсибъл“ (). Впечатлението, произведено върху военноморските специалисти от целия свят, сравняващи възможностите на новите кораби с броненосните крайцери, е огромно, още повече, че Адмиралтейството активно поддържа версията за доста по-високи бойни характеристики на тези бойни кораби, отколкото те имат всъщност. Особено са завишени показателите на бронирането.
Жертви на тази дезинформация се оказват британските доминиони – Австралия и Нова Зеландия. Когато през 1909 г. в метрополията залагат „Индифатигъбъл“ () – леко усъвършенстван вариант на „Инвинсибъл“, доминионите също пожелават да имат от суперкрайцерите. В резултат имперските сили получават наведнъж 3 неудачни кораба от типа „Индифатигъбъл“ – към главния се присъединяват „Австралия“ () и „Нова Зеландия“ (). Всъщност единственото реално подобрение се свежда до подобрено разполагане на средните кули – сега огън по борда вече действително може да се води от всичките 8 ствола. Всички останали недостатъци на проекта се съхраняват, включая и слабата защита. Цялата тройка попълва флота в периода 1911 – 1913 г.
Главният корабостроител на Кралския флот д’Енкуорт впоследствие се изказва еднозначно:
В това време британските линкори започват да се строят с нов главен калибър – 343 mm (13,5 дюйма). Естествено искат да ги имат и на новите линейни крайцери. Водоизместимостта на новите кораби рязко нараства – до 30 хиляди тона и повече при пълно натоварване, главният калибър сега е съставен от 8 оръдия калибър 343 mm, впрочем неудачно конфигурирани, скоростта нараства с няколко възела, но главният порок остава. Макар „Лайън“ да са бронирани по-добре, отколкото техните предшественици, нивото на тяхната защита все пак е недостатъчно. Фактически описаният в справочниците пояс с дебелина 229 mm, се простира само по протежение на силовата установка, а на останалите места е много по-тънък.
Кралският флот получава 3 крайцера от този тип – „Лайън“ (), „Принцес Роял“ (), също и „Куин Мери“ (), с известни разлики от типовите. В строя влизат в течение на 1912 – 1913 г.. Те стават първи по много показатели: първите линейни крайцери по-големи от техните съвременници линкорите, първите британски кораби, чиято стойност надминава 2 милиона фунта стерлинги. Но разространението на дезинформацията продължава.
Реалните постижения са доста по-скромни – „Принцес Роял“ – 28,5 възела, „Лайън“ – 27 възела.
През 1912 г. британската фирма „Викерс“ () печели конкурса за най-добър проект за линеен крайцер за японския флот и получава поръчката за строителство на главния от тях – „Конго“. Военноморската преса с недоумение отбелязва, че по ред характеристики „Конго“ явно превъзхожда „Лайън“. Особено що се касае до разположението на артилерията на главния калибър. Напълно естествено, че на автора на проекта Джордж Терстън предлагат да разработи аналогичен проект за Кралския флот. Така се появява последният от предвоенните линейни крайцери на Великобритания – „Тайгър“ ().
Водоизместимостта отново нараства, мощността се увеличава; що се касае до бронята то тя не става по-дебела, отколкото при „Лайън“, но е чувствително повече. Кулите на главния калибър сега са със схемата на типа „Конго“, което съществено увеличава ъглите на обстрел и опростява компоновката на машинните отделения. Може да се каже, че „Тайгър“ става първият действително пълноценен линеен крайцер в Кралския флот – той е способен да влезе в бой с представителите на своя клас, без да се подлага на прекалена опасност. Флотът той попълва през ноември 1914 г., вече след началото на Първата световна война.
Сравнителни ТТХ на британските линейни крайцери довоенна постройка „Инвинсибъл“ „Индифатигъбъл“ „Лайън“ „Куин Мери“ „Тайгър“ Пълна водоизместимост, t 20 078 22 080 29 680 31 650 35 710 Артилерия на главния калибър 8х305 mm/45 8х305 mm/45 8х343 mm/45 8х343 mm/45 8х343 mm/45 Противоминен калибър 16х102 mm/45 16х102 mm/50 16х102 mm/50 16х102 mm/50 12х152 mm/45 Бордово брониране, главен пояс, mm 102 – 152 102 – 152 102 – 229 102 – 229 76 – 229 Брониране на палубата, mm 20 – 65 25 – 65 25 – 65 25 – 65 25 – 76 Брониране на кулите на ГК, mm 178 178 229 229 229 Силова установка паротурбинна,41 000 к.с. паротурбинна,44 000 к.с. паротурбинна,70 000 к.с. паротурбинна,75 000 к.с. паротурбинна,85 000 к.с. Максимална скорост, възела 25,5 25 27 27,5 28
Линейните крайцери на Германия