Крайцер вертолетоносач

Крайцерът вертолетоносач е разновидност на крайцерите, главното оръжие на които са вертолетите.

Използват се и названията „ескортен крайцер“ и „противолодъчен крайцер“.

Строени и проектирани в редица страни в периода на 60-те и 70-те години на ХХ век. От всички други крайцери, ескадрени миноносци и фрегати се отличават с увеличена численост на авиогрупата и нейната повишена тежест във въоръжението на кораба. Заедно с това, за разлика от вертолетоносачите, те имат и мощно въоръжение от други типове, такива като зенитни и противокорабни ракетни комплекси, а понякога и солидно артилерийско въоръжение, което не позволява да се отнесе този клас към „чистите“ вертолетоносачи.

Предназначението им главно е за противолодъчна отбрана, но могат да изпълняват и други функции. Получават ограничено разпространение. Появата на бойните самолети с вертикално излитане и кацане води до желание те да се помещават на относително неголеми носители, което на свой ред води до увеличаването на размерите на новопроектираните крайцери вертолетоносачи и преход на новите кораби в разряда на леките самолетоносачи.

История

Концептуално крайцерите вертолетоносци са развитие на идеите за кораби хибриди, съчетаващи в себе си артилерийско и авиационно въоръжение, която се появява още по времето на Първата световна война. Първият подобен кораб става британският „полусамолетоносач“ „Фюриъс“ HMS Furious, преустроен през 1917 г., още на стапела, от явно неудачен лек линеен крайцер. Корабът получава възможността да носи бойни самолети, стартиращи от оборудвана на носа полетна палуба, но съхранява на кърмовата си част кула с 457-mm оръдие на главния калибър. Макар полученият в резултат на това кораб да се оказва неуспешен и като артилерийска платформа и като самолетоносач и впоследствие да е превърнат в чист самолетоносач, самата идея за хибриден кораб, равноценно силен и в двете си роли, получава голяма популярност. В периода на 20-те и 30-те години на ХХ век са разработени множество проекти за линкори самолетоносачи и крайцери самолетоносачи. На практика обаче е построен само шведският лек крайцер хидросамолетоносач „Готланд“, получил се немного успешен кораб. В известна степен хибридни кораби могат да се нарекат и японските тежки крайцери тип „Тоне“, където артилерията на главния калибър е съсредоточена в носовата част, а кърмовата е предоставена за операциите на хидросамолетите, от които крайцерите могат да носят до осем единици. Все пак на типа „Тоне“ авиацията е спомагателна сила.

Интересът към крайцерите хибриди се проявява отново в края на 1950-те години. Това се обуславя от два фактора. Първо, подводните сили преживяват бурен разцвет. Появата на подводници с ядрени реактори в съчетание с принципно новите обводи на корпуса, им позволява да достигат подводни скорости съпоставими със скоростта на противолодъчните кораби. Имайки естествено превъзходство по далечина на хидроакустическото откриване, подводните лодки (ПЛ) успяват да избягат от опасната зона, но дори в случай на откриването им, преследването на подводниците с надводни кораби става крайно трудно. Особено безпокойство предизвиква и появата на ПЛ на балистически ракети с ядрени бойни глави, което ги превръща в стратегическа заплаха.

На второ място, в началото на 1950-те години се появяват и първите вертолети, действително пригодни за бойни операции в морето. Именно те започват да се смятат за най-ефективното средство на противолодъчната борба. Макар тяхната скорост и радиус на действие да са ограничени, в сравнение със самолетите, способността за вертикално излитане и кацане позволява да се носят на борда на сравнително неголеми кораби. В същото време един-двата вертолета, базирани на типичните разрушители, фрегати и ГПК, са явно недостатъчно за ефективното търсене на подводните лодки, а действието на тежките вертолети от малките корабни площадки е затруднително. Идва и решението да се поместят достатъчно големи вертолетни групи на сравнително големи кораби с полетни палуби. Ако американският флот, имащ множество самолетоносачи, поема по пътя на преобразуването на част от тях в противолодъчни, то европейските страни и СССР нямат такава възможност. Необходимостта от ефективни противолодъчни единици, способни също така да защитят и себе си, води до създаването на класа на крайцерите вертолетоносачи.

Франция „Жана д’Арк“

Проектирането на бъдещия крайцер вертолетоносач започва във Франция в средата на 1950-те години. Първоначално става дума за относително прост и евтин кораб, предназначен за замяна на остарелия и амортизиран учебен крайцер „Жана д’Арк“. Но после проектът е радикално преразгледан и преобразуван в многоцелеви, обозначен PH-57 и способен да изпълнява функциите, както на учебен кораб, така и на противолодъчен и десантен вертолетоносач. През 1957 г. са отпуснати средствата, а залагането на крайцера, първоначално наречен „Ла Резолю“ (), е през 1960 г. Корабът влиза в строй през юни 1964 г., а още юни 1964 г. е преименуван на „Жана д’Арк“ (), наследявайки името на отписания от флота учебен крайцер. Така именно във Франция за първи път е реализирана концепцията за крайцера вертолетоносач.

Конструктивно проектът „Жана д’Арк“ се основава на корпуса на крайцера за ПВО „Колбер“ (). В носовата част е разположена надстройката с постовете за управление и комина, кърмата е заета от полетната палуба, под която се разполага авиационният хангар. Размерите на полетната палуба осигуряват едновременното излитане на два вертолета, още четири могат да се намират на нея със сгънати носещи винтове. Хангарът събира 8 – 10 вертолета, като позволява да бъде частично преоборудван като помещения за курсанти или подразделение на морската пехота. На кърмата е разположен и подемникът за вертолетите.

Първоначално крайцерът трябва да носи и мощен 305-mm реактивен бомбомет производство на шведската компания „Бофорс“, а след това той е заменен в проекта със сдвоена пускова установка за ЗРК за средни дистанции „Масурка“, после се отказват и от нея, но е планирано да се постави на кораба най-новият за онова време ЗРК за близки дистанции „Навал Кротал“. Нито един от тези видове оръжия така и не е поставен, но през 1975 г. „Жана д’Арк“ получава шест пускови установки за противокорабния ракетен комплекс „Екзосе“ MM-38. При влизането му в строй крайцерът е въоръжен с четири 100-mm универсални артустановки Model 1953. Те са поставени побордно, по две в носовата и кърмовата част на кораба, осигурявайки огън във всяко едно направление.

Проект PH-75 През 1970 г., поради предстоящото списване на десантния вертолетоносач „Ароманш“, френските ВМС пристъпват към разработката на универсален вертолетоносен кораб, който да може да води противолодъчна борба, а с друга комплектация на авиогрупата да действа като десантен кораб. Официално проектът се именува крайцер вертолетоносач. Първоначално са разработени редица варианти за крайцер с паротурбинна силова установка, с водоизместимост от 15 000 до 22 000 тона. Предполага се поместването на борда на 7 – 8 тежки вертолета „Супер Фрелон“ или 16 – 18 леки вертолета „Линкс“, а също от 450 до 600 морски пехотинеца.

Окончателният проект PH-75 е утвърден през 1975 г. За подсигуряването на участието в далечни десантни операции крайцерът трябва да има вече ядрена силова установка. Водоизместимостта достига 18 400 тона, а скоростта 28 възела. На кораба може да се базират 10 противолодъчни вертолета „Супер Фрелон“ или 15 транспортно-десантни вертолета „Пума“ или 25 многоцелеви вертолета „Линкс“. Подсигурено е едновременното излитане на осем вертолета, тъй като архитектурата на кораба носи ясно изразен авионосен характер, с обширна полетна палуба и островна надстройка. PH-75 може да вземе на борда си от 1000 до 1500 морски пехотинци и също е приспособен за ролята на щабен кораб на съединенията.

Въоръжението на PH 75 е предназначено за самоотбрана от въздушния противник. То включва две 100-милиметрови универсални установки Model 68 и две осемконтейнерни пускови установки за ЗРК „Кротал“. Крайцерът се предполага да се заложи през 1975 г., но финансови проблеми отлагат началото на строителството. Впоследствие са разработени проектите PA 75, PA 78, PA 82 и PA 88. Смяната на абревиатурата в названието е свързано с изменение на концепцията на кораба – вместо PH () той започва да се нарича PA () и на него вече се планира базирането на СВИК, т.е. проектът се превръща в лек самолетоносач. В крайна сметка френските моряци стигат до извода, че този клас кораби са недостатъчно ефективни и отдават предпочитанието си на проект за пълноценен самолетоносач, носещ самолети с хоризонтално излитане и кацане – бъдещият „Шарл дьо Гол“.

Италия Тип „Андреа Дория“

Проектът за нови италиански крайцери израства от ракетните разрушители тип „Импавидо“, които на свой ред са аналог на американските ракетни разрушители тип „Чарлз Ф. Адамс“. През 1964 г. италианският флот въвежда в строй два „ескортни“ крайцера тип „Андреа Дория“. Желаейки да получи кораби, еднакво пригодни за решаването на ПВО и ПЛО задачи, италианските конструктори успяват да вместят на крайцерите не само една сдвоена ПУ за ЗРК „Териер“, но и хангар, помещаващ 3 вертолета „Сий Кинг“ или 4 по-малки по размер вертолета AB-212. Показателите мореходност и автономност традиционно за италианския флот нямат решаваща роля. Въпреки това италианските моряци стигат до извода, че крайцерите от типа „Андреа Дория“ все пак са прекалено малки, за да изпълняват ефективно своите задачи и залагането на третия кораб от проекта, получил името „Енрико Дандоло“, не се състои. Двата кораба преминават модернизация със замяна на електрониката и ракетите, „Кайо Дуилио“ завършва службата си в ролята на учебен кораб. Двата крайцера са списани през 1991 – 1993 г.

„Виторио Венето“ Получавайки известен опит от експлоатацията на крайцерите от типа „Андреа Дориа“, италианските моряци стигат до извода, че за надеждното подсигуряване на ПЛО броят вертолети на борда на кораба трябва съществено да се увеличи, а също да се подсигурят и по-добри условия за тяхното обслужване. Нов проект е подготвен към 1965 г., а през 1969 г. крайцерът „Виторио Венето“ влиза в строй. Също като своите предшественици той получава един ЗРК „Териер“, но с възможност за стрелба със ЗКР „Стандарт“ и ПЛУР ASROC. Близката отбрана се осигурява от 8 76-милиметрови установки M.M.I. Удължаването на корпуса с 30 метра позволява да се увеличи съставът на авиогрупата – „Виторио Венето“ носи до 6 вертолета „Сий Кинг“ или 9 вертолета AB-212. До влизането в строй на лекия самолетоносач „Джузепе Гарибалди“ „Виторио Венето“ е флагман на италианския флот. В периода 1981 – 1984 г. крайцерът преминава модернизация с поставянето на ПУ за ПКР „Отомат“ Mk2 и ЗАК „Дардо“. „Виторио Венето“ е изключен от състава на флота през 2003 г.

Планира се залагането през 1967 г. на втори крайцер от този тип с името „Триест“, но финансови проблеми отлагат строителството, а след това флотът предпочита да строи по-големи кораби авионосен тип и строежът е окончателно отменен.

Великобритания Тип „Блейк“

В периода 1959 – 1961 г. британският флот получава три крайцера от типа „Тайгър“ (), заложени още по времето на войната. В хода на достройката първоначално се предполага да се поставят на тях ракетни комплекси британска разработка, но тяхното създаване се проточва, а покупката на американски ЗРК за правителството на Великобритания не е престижно. В резултат на това, „тайгърите“ влизат в строй като последните в света крайцери с чисто артилерийско въоръжение. Корабите се оказват доста съвършени, със съвременни радиоелектронни средства, носещи мощна автоматична артилерия калибри 152 и 76 mm. Но, с оглед изключително артилерийското им въоръжение, кръгът задачи, които те могат да решават през 1960-те години, е крайно тесен и издръжката на толкова големи кораби с многоброен екипаж за Великобритания по онова време е неоптимално.